Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Събудих се в неделя сутринта без обикновената си грижа, че трябва веднага да се тръгва на път. И макар че се намирахме дълбоко под земята, това усещане беше много приятно. Ние бяхме вече привикнали към този живот на пещерни хора. Аз не мислех нито за слънцето, нито пък за дърветата, къщите, градовете и за всички тия излишни земни блага, които хората са превърнали в насъщни потребности. В качеството си на изкопаеми ние презирахме тия ненужни нам чудеса.

Пещерата образуваше просторна зала. По гранитния й под течеше верният поток. На това разстояние от извора водата беше придобила околната температура и станала годна за пиене.

След закуската професорът реши да отдели няколко часа, за да подреди всекидневните си бележки.

— Първо — каза той, — ще направя изчисления, за да определя точно местонахождението ни. След завръщането си искам да съставя карта за нашето пътешествие, нещо като вертикален разрез на земното кълбо, по който ще нанеса пътя на експедицията.

— Това ще бъде много интересно, чичо, но дали са точни наблюденията ви?

— Да. Аз отбелязах грижливо ъглите и наклоните и съм сигурен, че няма да сгреша. Нека видим първо къде се намираме. Вземи компаса и виж посоката, която показва.

Погледнах внимателно уреда и казах:

— Изток-четвърт — югоизток.

— Добре — каза професорът, като отбеляза това и направи набързо някакво изчисление — Заключавам, че откак сме тръгнали, сме извървели осемдесет и пет левги.

— Следователно пътуваме под Атлантическия океан.

— Точно така.

— И в този момент може би буря се е развихрила и над главите ни вълните и ураганът подмятат кораби?

— Възможно е.

— А китовете удрят с опашките си стените на нашия затвор?

— Бъди спокоен, Аксел. Те не ще успеят да го разклатят. Но да се върнем към изчисленията си. Ние се намираме на осемдесет и пет левги от основата на Снефелс, в югоизточна посока. И според предишните ми бележки смятам, че сме достигнали шестнадесет левги дълбочина.

— Шестнадесет левги! — възкликнах аз.

— Е, да.

— Но това е крайната граница, която науката е определила за земната кора.

— Не отричам.

— И тук според закона за повишаване на температурата би трябвало горещината да е хиляда и петстотин градуса.

— Би трябвало, мое момче.

— И цялата тази гранитна маса не би била в твърдо състояние, а напълно разтопена.

— Сам виждаш, че няма нищо подобно и фактите както винаги опровергават теориите.

— Съгласен съм, че това е така, но все пак то ме учудва.

— Какво показва термометърът?

— Двадесет и шест градуса и шест десети.

— Следователно липсват само хиляда четиристотин и седемдесет и три градуса и четири десети, за да се потвърди теорията на учените. Следва, че пропорционалното увеличаване на температурата е грешка. Следва, че Хъмфри Дейви не е сгрешил. Следва, че аз не съм сбъркал, като съм го послушал. Какво ще кажеш сега?

— Нищо.

В действителност доста неща можех да кажа. Аз никак не бях съгласен с теорията на Дейви и продължавах да поддържам хипотезата, че в центъра на земята има топлина, макар и да не чувствувах нейното проявление. Бях склонен да вярвам, че този комин на угаснал вулкан, покрит с огнеупорна лава, не позволява на горещината да проникне през нея.

Но без да се впускам да търся нови доводи, задоволих се да приема нещата такива, каквито са.

— Чичо — подхванах аз, — смятам всичките ви изчисления за точни, но позволете ми да си извадя от тях едно неизбежно заключение.

— Кажи, мое момче, не се стеснявай.

— На това място, дето се намираме сега, при географската ширина на Исландия радиусът на земята е приблизително хиляда петстотин осемдесет и три левги, нали?

— Хиляда петстотин осемдесет и три левги и една трета.

— Нека ги закръглим на хиляда и шестстотин. Значи от цялото разстояние от хиляда и шестстотин левги ние сме из минали дванадесет.

— Точно така.

— Но с осемдесет и три левги в диагонал.

— Точно така.

— За двадесет дни.

— За двадесет дни.

— А шестнадесет левги представляват само стотната част от земния радиус. Ако все така продължава, ще ни са нужни две хиляди дни или пет години и половина, за да стигнем до центъра.

Професорът нищо не отговори.

— Без да се смята и това, че ако преодоляването на шестнадесет левги дълбочина се равнява на осемдесет и три левги по водоравен път, това прави осем хиляди левги в югоизточно направление и в такъв случай ние отдавна ще сме излезли на земната повърхност, преди да сме достигнали до центъра й.

— По дяволите с твоите пресмятания! — отвърна чичо ми с яростен жест. — По дяволите с твоите предположения? На какво почиват те? Кой ти каза, че този тунел води направо към целта? Впрочем аз имам предшественик. Това, което правя сега, друг е извършил вече. Там, където той е успял, ще успея и аз.

— Надявам се, но нямам ли право да…

— Имаш право само да мълчиш, Аксел, щом почваш да разсъждаваш неправилно.

Видях, че вместо чичото започваше да се проявява ужасният професор, и замълчах.

— А сега — продължи той, — погледни какво показва манометърът.

— Значително налягане.

— Добре. Виждаш, че като се спускаме полека, ние свикнахме постепенно със сгъстения въздух и никак не страдаме от това.

— Почти никак, ако не се смята болката в ушите.

— Това е нищо и неразположението бързо ще изчезне, когато започнеш да дишаш по-бързо.

— Точно така — отвърнах аз, решен да не противореча на чичо си. — Дори цяло удоволствие е да се чувствуваш в тази гъста атмосфера. Забелязали ли сте колко бързо се разпространява тук звукът?

— Да. Дори и глухият ще почне да чува идеално.

— Но тази гъстота няма ли да се увеличи?

— Да, според един не много категоричен закон. Едно е сигурно: колкото по-надълбоко влизаме, толкова повече намалява земното притегляне. Ти знаеш, че то се усеща най-много на повърхността, но в центъра на земята предметите изобщо не тежат.

— Зная това, но кажете ми, дали въздухът няма да стане плътен като водата?

— Безсъмнено ще стане при налягане от седемстотин и десет атмосфери.

— А на още по-голяма дълбочина?

— А на още по-голяма дълбочина тази гъстота ще се увеличи още повече.

— Тогава как ще слизаме?

— Ще напълним джобовете си с камъни.

— Чичо, вие имате отговор за всичко.

Не смеех да се впускам по-далеч в областта на предположенията, защото бих се сблъскал отново с някоя непреодолима пречка и щях да накарам професора да подскочи.

Беше обаче очевидно, че при едно налягане от няколко хиляди атмосфери въздухът ще премине в твърдо състояние и тогава, дори ако приемем, че телата ни издържат, ще трябва да спрем въпреки всички съществуващи умувания.

Но аз не изтъкнах този довод. Чичо ми би противопоставил вечния си Сакнусем — довод без никаква стойност, защото дори ако бъде доказано, че исландският учен наистина е осъществил такова пътешествие, имаше едно твърде просто възражение.

През шестнадесетия век нито барометърът, нито пък манометърът са били изобретени, как тогава Сакнусем е могъл да определи, че е стигнал до центъра на земята?

Но аз премълчах този факт и реших да изчакам събитията.

Останалата част от деня прекарахме в изчисления и разговори. Аз се съгласявах във всичко с професор Лиденброк и завиждах на пълното безразличие на Ханс, който, без да търси причините и последствията, вървеше сляпо натам, накъдето го водеше съдбата.