Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Не мога да опиша отчаянието си. Човешката реч не може да предаде чувствата ми. Бях жив погребан, единствената перспектива бе смърт сред мъките на глада и жаждата.

Неволно опипвах с пламналите си длани почвата. Скалата ми се видя страшно изсъхнала.

Но как бях изоставил течението на поточето? Едва сега разбрах причината на необичайната тишина, която ме бе поразила, когато за последен път се бях вслушал дали няма да чуя зов от другарите си. Така че, когато по невнимание съм тръгнал по погрешния път, не съм забелязал изчезването на поточето. Галерията очевидно се е разделила на две, Хансбах се подчинил на капризите на друг наклон и слизаше сега с моите спътници към неизвестни дълбини!

Но как да се върна? Не личаха никакви следи. Кракът ми не оставяше никакви отпечатъци върху гранита. Напрягах мозъка си да търся разрешение на тази неразрешима задача. Положението ми можеше да се изрази с една дума: загубен.

Да. Загубен в дълбини, които ми се сториха неизмерими. Тридесет левги земна кора тежаха над раменете ми със страшна сила. Чувствувах се смазан.

Опитах се с мъка да мисля за земни неща. Хамбург, къщата на Кьонигщрасе, моята клета Гройбен — целият този свят, в който не можех да се ориентирам, премина бързо в обърканото ми съзнание. Като някакво видение възкръсваха произшествията по пътя, пътуването по море, Исландия, господин Фридриксон, Снефелс. Казах си, че ако в това положение можех да храня някаква надежда, това би било признак на лудост и в такъв случай бе по-добре да се отдам на отчаянието.

И наистина коя земна сила можеше да ме върне на повърхността на земята, да разтвори тия огромни сводове над главата ми? Кой можеше да ми посочи обратния път и да ме заведе при моите другари?

— Ах, чичо! — провикнах се аз с отчаяние.

Това бе единственият упрек, който му отправих, защото разбрах, че клетият човек също страда, докато ме търси.

Когато ми стана ясно, че не мога да очаквам помощ отникъде, опитах се да съсредоточа мислите си, за да намеря изход от това положение.

Разполагах с храна за три дни и манерката ми беше пълна. Но не можех повече да стоя сам. Трябваше ли обаче да слизам надолу, или да се връщам обратно?

Да се качвам, разбира се, и само да се качвам. По този начин сигурно щях да стигна до мястото, където бях оставил поточето, при злополучното разклонение. А намеря ли поточето, все ще успея по някакъв начин да се върна на Снефелс.

Как не бях помислил по-рано за това? Тук имаше очевидно една възможност за спасение. Първата ми задача бе да намеря Хансбах.

Станах и подпирайки се с железния си бастун, започнах да се изкачвам по тунела. Склонът беше доста стръмен. Вървях обнадежден, без да се двоумя, като човек, който не може да избира пътя.

В продължение на половин час не срещнах никакво препятствие. Опитах се да разпозная пътя по формата на галерията, по някои издадени скали или разположението на разни вдлъбнатини. Но никакъв особен знак не забелязах и скоро разбрах, че по този път няма да стигна до разклонението. Пътят беше затворен. Блъснах се в непреодолима стена и паднах върху гранита.

Обзе ме неописуем ужас и отчаяние. Бях съсипан. Последната ми надежда се разбиваше върху тази гранитна стена.

Бях загубен сред този лабиринт, галериите на който криволичеха, кръстосваха се във всички направления и не съществуваше и най-малка възможност да изляза от него. Бях осъден да загина от най-ужасната смърт. И колко странно, помислих си, че ако някога вкамененото ми тяло бъде открито на тридесет левги под земята, тази находка ще повдигне много важни научни спорове.

Исках да викам, но само прегракнали звуци излязоха от пресъхналите ми устни. Задъхвах се.

Сред този ужас нов страх овладя мислите ми. При падането фенерът се повреди. Нямах никаква възможност да го поправя. Светлината отслабваше и след малко щях да остана в пълен мрак.

Виждах светлината в спиралата да намалява. Сенки заиграха по мрачните стени. Не смеех дори и да мигам, толкова много се боях да не загубя и един атом от отслабващата светлина. Струваше ми се, че всеки миг тя може да изчезне и „мракът“ вече ме сграбчва.

Най-после лампата трепна за последен път: проследих този проблясък, поглъщах го с поглед, насочих в него цялата сила на моите очи. Това бе последното светлинно възприятие, което ми бе отсъдено да усетя, и внезапно бях потопен в безкраен мрак.

Страшен рев се изтръгна от устата ми. Там на земята и в най-тъмната нощ светлината не се отказва напълно от правата си. Тя е разпръсната, разсеяна, но колкото и да е незначителна, зеницата на окото успява да я долови. А тук — нищо. Пълният мрак ме превърна буквално в слепец.

Тогава обезумях. Станах, протегнах ръце напред и се опитах да вървя пипнешком. Затичах се наслуки в този безизходен лабиринт. Затъвах все по-дълбоко и се лутах във вътрешността на земята като някакъв обитател на подземните пещери, виках, крещях, ревях и скоро, наранен по острите ръбове на скалите, падах, изправях се отново, бях целият окървавен, опитвах се да ближа кръвта, която се стичаше по лицето ми, и всеки миг очаквах да се изпречи ненадейно някоя стена и да си разбия главата в това препятствие.

Докъде ли ме е довело това безумно бягство? Никога не ще узная. След няколко часа, напълно изтощен, се свлякох като мъртъв край стената и изгубих съзнание.