Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

На следния ден тръгнахме рано. Трябваше да бързаме, тъй като ни деляха пет дни път от кръстопътя.

Няма да описвам подробно мъките на връщането. Чичо ми ги понесе с гнева на човек, който чувствува безсилието си, Ханс — с примирението, присъщо на пасивния му характер, а пък аз, трябва да си призная, непрекъснато се оплаквах и изпадах в отчаяние. Нямах сили да се боря срещу злата съдба.

Както бях предвидил, водата се свърши още в края на първия ден. Единствената течност, която остана, бе хвойновата ракия, но това дяволско питие изгаряше гърлото и не можех дори да го гледам. Въздухът почна да ми се вижда задушен, умората ме сковаваше. На няколко пъти щях да припадна. Тогава всички спираха. Чичо ми или исландецът се мъчеха да ме свестят. Видях, че и професорът едва понасяше безкрайната умора и мъките, предизвикани от жаждата.

Най-после на 8 юли, пълзейки по корем и по ръце, стигнахме полумъртви до кръстопътя с двете галерии. Проснах се върху лавата като мъртъв. Беше десет часа сутринта.

Опрени на стената, Ханс и чичо ми се опитваха да схрускат няколко парчета сухар. От подутите ми устни се изтръгваха проточени стонове и след миг изпаднах в дълбока забрава.

След малко чичо ми се приближи до мен и ме приповдигна.

— Бедното дете — промълви той с искрено състрадание.

Тия думи ме развълнуваха, толкова повече че не бях свикнал на нежност от страна на суровия професор. Хванах разтрепераните му ръце. Той не ги отдръпна и ме погледна с овлажнели очи.

Видях го как взема манерката, окачена встрани, и за безкрайно мое учудване я опря до устните ми, като каза:

— Пий.

Добре ли чух? Чичо ми не беше ли полудял? Погледнах го тъпо. Не исках да разбера.

— Пий — повтори той.

И като вдигна манерката, той изля цялото й съдържание между устните ми.

О, безкрайна наслада! Една глътка вода накваси пламналата ми уста — само една глътка, но тя бе достатъчна, за да възвърне живота, който ме напускаше.

Благодарих на чичо, като оплетох молитвено ръце.

— Да — каза той. — Една глътка вода. Последната. Чуваш ли? Последната. Пазих я ревниво в дъното на манерката си. Двадесет пъти, сто пъти устоях на страхотното желание да пия. Но я запазих, за теб, Аксел.

— Чичо! — простенах аз през сълзи.

— Да, бедното ми дете. Знаех, че щом стигнем до този кръстопът, ще паднеш полумъртъв и запазих последните капки вода, за да те съживя.

— Благодаря! Благодаря! — извиках аз.

Колкото и недостатъчно да бях утолил жаждата си, силите ми се възвърнаха малко. Свитите мускули на гърлото ми се отпуснаха, възпалението на устните ми спадна и вече можех да говоря.

— Сега — казах аз — няма вече вода и не ни остава нищо друго, освен да се върнем обратно.

Когато произнасях тия думи, чичо ми отбягваше да ме гледа, той наведе глава и се извърна.

— Трябва да се върнем обратно към Снефелс! — извиках аз. — Дано намерим сили да стигнем до върха на кратера!

— Да се върнем ли? — каза чичо ми, сякаш отговаряше по-скоро на себе си, отколкото на мене.

— Да! И без да губим нито миг.

Настъпи дълго мълчание.

— И тъй, Аксел — подхвана чичо ми със странен тон. — Значи тия няколко капки вода не ти възвърнаха смелостта и енергията?

— Смелостта!

— Виждам те отпаднал както преди и думите ти са продиктувани от отчаяние.

С какъв ли човек имах работа и какви ли още безумия беше замислил той?

— Как? Не искате ли?…

— Ти искаш да се откажа от тази експедиция в момента, когато по всички личи, че тя може да успее? Никога!

— Тогава трябва да се примирим и да загинем.

— Не, Аксел, не. Аз не искам да загинеш. Нека Ханс те придружи. Остави ме сам.

— Вие ми предлагате да ви изоставя!

— Остави ме, казвам ти! Аз започнах това пътешествие и ще отида до края или изобщо няма да се върна. Хайде, Аксел, върни се!

Чичо ми говореше крайно възбудено. За миг разчувствуван, гласът му стана отново твърд и заплашителен. Той се бореше с мрачна енергия против невъзможното. Аз не можех да го изоставя в дъното на тая бездна, но от друга страна, инстинктът за самосъхранение ме подтикваше да избягам.

Водачът наблюдаваше тази сцена с обичайното си безразличие. Но той разбираше какво става между нас. Всяко едно движение красноречиво разкриваше противоположния път, по който всеки от нас се опитваше да въвлече другия. Но Ханс сякаш не се интересуваше ни най-малко от този въпрос, от който зависеше и неговият живот. Той беше готов да се отзове още при първия знак за тръгване или пък да остане тук, щом като това е желанието на господаря му.

Как да го накарам да ме разбере в тоя момент? Думите ми, стенанията ми, гласът ми щяха да разчувствуват тази студена натура. Щях да накарам водача ни да ме разбере и да усети опасностите, които той сякаш не подозираше. Двамата може би щяхме да успеем да разубедим упорития професор. В краен случай можехме да го върнем на Снефелс и с принуда.

Приближих се до Ханс и сложих ръка върху неговата. Той дори не трепна. Посочих му пътя към кратера. Не последва никакво движение. Измъченото ми лице издаваше всички мои страдания. Но исландецът поклати кротко глава, посочи спокойно чичо ми и каза:

— Master.

— Господарят ли? — развиках се аз. — Но, безумецо, той не може да бъде господар на живота ти! Да бягаме! Трябва да го измъкнем насила! Чуваш ли? Разбираш ли?

Сграбчих ръката на Ханс. Исках да го заставя да стане, започнах да се боря с него, тогава чичо ми се намеси.

— Спокойно, Аксел — каза той. — Няма нищо да постигнеш с този невъзмутим слуга. По-добре чуй какво ти предлагам.

Скръстих ръце и погледнах чичо си право в очите.

— Липсата на вода е единствената пречка за осъществяването на моите проекти — каза той. — В източната галерия, образувана от лава, шисти и каменни въглища, ние не срещнахме нито капка от тази течност. Но ако тръгнем по западната галерия, възможно е да сме по-щастливи.

Аз поклатих глава, изразявайки дълбокото си недоверие.

— Изслушай ме докрай — продължи професорът, като повиши глас. — Докато ти лежеше тук безчувствен на земята, аз отидох да разузная устройството на тази галерия. Тя води право към недрата на земята и за няколко часа ще ни изведе до гранитния масив. Там ние сигурно ще срещнем извънредно много извори. Естеството на скалата го изисква и инстинктът в съгласие с логиката идва да подкрепи моето убеждение. Ето какво ти предлагам. Когато Колумб поискал три дни от екипажа си, за да открие нови земи, болните и ужасени моряци се съгласили с молбата му и той откри американския материк. Аз, Колумб на тия подземни простори, ти искам само един ден. Ако след като измине и този ден не намерим вода, кълна ти се, че ще се върнем на повърхността на земята.

Въпреки раздразнението си тия думи и усилието, което чичо ми трябваше да направи, за да държи този език, ме трогнаха.

— Е, добре! — извиках аз. — Нека бъде, както вие желаете, и дано провидението възнагради свърхчовешката ви енергия! Остават ви няколко часа, за да победите съдбата. Да вървим!