Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА

Тук свършва това, което бях нарекъл „дневник на кораба“, спасен по чудо при корабокрушението. Продължавам разказа си.

Не мога да опиша какво се случи, когато салът се удари о скалите на брега. Паднах в морето и не се удавих, нито се пребих по острите ръбове на скалите само защото Ханс успя да ме сграбчи с яките си ръце и да ме издърпа на брега.

Смелият исландец ме пренесе далеч от вълните и ме остави върху топлия пясък до чичо ми.

После отново отиде към скалите, по които се разливаха яростно вълните, за да се опита да спаси нещата, оцелели след корабокрушението. Не можех да говоря. Бях съсипан от вълнение и умора. Трябваше ми цял час, за да се съвзема.

Проливният дъжд продължаваше, но това бе последният пристъп на бурята и ние разбрахме, че краят й наближава. Няколко скали ни предложиха естествен навес срещу небесния поток. Ханс приготви някаква закуска, която не докоснах, и тримата, изтощени от трите безсънни нощи, се унесохме в мъчителен сън.

На следния ден времето беше чудесно. По взаимно споразумение небето и морето се бяха укротили. Нямаше и следа от бурята. Когато се събудих, професорът ме приветствува радостно:

— Добре ли спа, мое момче?

Сякаш се намирахме в къщата на Кьонигщрасе. Като че слизам спокойно за закуска, като че в същия ден щях да се венчая за клетата Гройбен.

Уви! Ако бурята е тласнала сала на изток, значи сме минали под Германия и под скъпия ми Хамбург — под улицата, дето живееше най-скъпото ми същество. Едва четиридесет левги ни разделяха. Но това бяха четиридесет левги отвесна гранитна стена, които представляваха в действителност повече от хиляда левги.

Тия нерадостни мисли бързо минаха през ума ми, преди да отговоря на професора.

— А, така значи, не искаш да ми отговориш дали си спал добре? — повтори той.

— Отлично — отвърнах аз. — Още съм като разбит, но това няма значение.

— Никакво значение. Чувствуваш се малко уморен и нищо повече.

— Но вие ми се виждате тъй весел тая сутрин, чичо.

— Аз съм във възторг, мое момче! Във възторг! Ние пристигнахме.

— Нима стигнахме до целта на нашето пътешествие?

— Не, но преминахме това безкрайно море. Сега ще се спуснем отново в недрата на земята.

— Чичо, разрешете ми един въпрос.

— Разрешавам ти, Аксел.

— А връщането?

— Връщането ли! А! Ти си се загрижил за връщането, преди още да сме стигнали?

— Не, но исках само да попитам как ще стане то?

— По най-лесния начин. Щом стигнем до центъра на земята, или ще намерим друг път, за да се върнем на повърхността, или ще се върнем просто по обратния път. Предполагам, че той няма да се затвори след нас.

— Тогава ще трябва да поправим сала.

— Естествено.

— Но ще стигнат ли провизиите, за да извършим тези велики дела?

— Разбира се. Ханс е съобразителен. Той положително е успял да спаси по-голямата част от багажа ни. Впрочем това можем да проверим веднага.

Напуснахме нашето убежище, открито за всички ветрове. Бях убеден, че когато салът се разби в скалите, всичко, което се намираше на него, е загинало. Аз хранех тази надежда, но същевременно се боях от нея. Когато се приближих до брега, видях Ханс сред множество предмети, които той бе грижливо подредил. В знак на признателност чичо ми му стисна горещо ръка. Докато сме почивали, този човек, чиято преданост надминаваше всяка представа, бе спасил с риск на живота си най-скъпоценните предмети.

Наистина бяхме понесли чувствителни загуби. Например оръжията. Но в края на краищата можехме да минем и без тях. Барутът, който едва не се запали по време на бурята, беше спасен.

— Ех, нищо, щом нямаме пушки, няма да ходим на лов — каза професорът.

— Хубаво, а уредите?

— Ето най-нужния от всички: манометъра. За него бих жертвувал останалите. С него мога да измервам дълбочината и да узная кога ще достигна до центъра. Без него има опасност да го задминем и да излезем на антиподите.

Това весело настроение беше жестоко.

— А компаса? — запитах аз.

— Ето го в пълна изправност там на скалата. Ето и хронометъра и термометрите. Ах, този ловец е незаменим!

И наистина всички уреди се оказаха налице. Колкото до инструментите, по пясъка бяха разхвърляни въжени стълби, лостове, кирки и т.н.

Оставаше да разберем какво е положението с хранителните припаси.

— А храната? — запитах аз.

— Ето я — отвърна професорът.

Сандъчетата с хранителните припаси бяха подредени на песъчливия бряг. Те бяха напълно здрави. Морето беше пощадило значителна част от тях и ние разполагахме със сухар, солено месо, сушена риба и хвойнова ракия за четири месеца.

— Четири месеца! — извика професорът. — Имаме време да отидем и да се върнем, а с останалото ще дам богат обед на всичките си колеги в Иоханеум.

Би трябвало отдавна да свикна с характера на чичо си, но въпреки всичко този човек винаги ме учудваше.

— Сега — каза той — ще се запасим с вода, която бурята изля във вид на дъжд в тия гранитни басейни, и следователно няма защо да се страхуваме, че ще страдаме от жажда. Колкото до сала, ще посъветвам Ханс да го пооправи колкото може по-добре, макар да смятам, че вече няма да ни бъде нужен.

— Как така? — извиках аз.

— Така мисля, мое момче. Чини ми се, че няма да излезем, откъдето сме влезли.

Изгледах професора с известно недоверие. Запитах се дали не е полудял. А всъщност той не подозираше колко беше прав.

— Хайде да закусим — каза той.

След като професорът даде указанията си на ловеца, аз го последвах на един висок нос. Нахраних се с месо, сухари и чай така хубаво, както никога през живота си. Гладът, свежият въздух и успокояването след преживените вълнения бяха възбудили апетита ми.

Докато се хранехме, запитах чичо си къде се намираме сега.

— Струва ми се, че е трудно да се направят изчисления — казах аз.

— Да, трудно бихме могли да изчислим точно нашето местонахождение — отвърна той — През тия три дни, докато трая бурята, не можах да отбележа нито скоростта, нито направлението на сала. Но ние бихме могли да определим приблизително нашето местонахождение.

— Наистина последните наблюдения направихме на островчето с гейзера…

— На остров Аксел, мое момче. Не се отказвай от честта името ти да бъде дадено на първия остров, открит в центъра на земята.

— Добре. До остров Аксел бяхме изминали около двеста и седемдесет левги по море и се намирахме на повече от шестстотин левги от Исландия.

— Така. Нека това ни послужи за изходна точка и да пресметнем четирите дни буря, през които сме се движили с не по-малко от осемдесет до деветдесет левги на денонощие.

— И аз тъй мисля. Значи трябва да се прибавят още триста левги.

— Да. Следователно от единия бряг на морето Лиденброк до другия има около шестстотин левги. Знаеш ли, Аксел, че това море може би съперничи по големина със Средиземно море?

— Да. Особено ако сме го прекосили по широчина.

— Това е твърде възможно!

— Но най-интересното е, че ако изчисленията ни са точни, над нас сега се намира Средиземно море.

— Така ли?

— Да, щом като се намираме на деветстотин левги от Рейкявик.

— Хубав път сме извървели, мое момче. Но дали се намираме под Средиземно море, Турция или Атлантическия океан, може да разберем само ако посоката ни не е била изменена.

— Не вярвам. Вятърът постоянно духаше в едно направление. Предполагам, че този бряг се намира на югоизток от порт Гройбен.

— В това ще се уверим лесно, като видим компаса. Я да видим компаса.

Професорът се отправи към скалата, върху която Ханс бе оставил уредите. Той беше весел, оживен, потриваше ръце и се смееше като същински младеж. Последвах го. Бях любопитен да узная дали правилно бях преценил.

Когато стигнахме до скалата, чичо ми взе компаса, постави го водоравно и се загледа в стрелката, която се поколеба после се спря неподвижно.

Чичо ми погледна, потърка очите си и отново погледна. Най-сетне той се обърна към мен смаян.

— Какво има? — запитах аз.

Той ми направи знак да погледна компаса. Извиках от изненада. Острието на стрелката сочеше север натам, дето предполагахме, че се намира юг. Вместо да сочи морето, стрелката показваше сушата!

Разтърсих компаса, разгледах го — беше в пълна изправност. При каквото положение да обръщах стрелката, тя упорито се връщаше в това неочаквано направление.

Нямаше никакво съмнение, че по време на бурята вятърът бе променил посоката си, без да забележим, и бе върнал сала към бреговете, които чичо ми мислеше, че са останали зад нас.