Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ОСМА

Алтона — истинско предградие на Хамбург, е изходен пункт на железопътната линия за Кил, по която щяхме да стигнем до брега на големия Белт18. За по-малко от двадесет минути ние бяхме вече на територията на Холщайн.

В шест часа и половина колата спря пред гарата. Многобройните денкове на чичо ми, обемистите му пътнически принадлежности бяха разтоварени, пренесени, претеглени, облепени с етикети и натоварени във фургона, а в седем часа седнахме един срещу друг в едно и също купе. Локомотивът изсвири и влакът потегли. Бяхме тръгнали.

Бях ли се примирил? Още не. Но свежият утринен въздух и бързо меняващият се пейзаж отвлече моето внимание от главната ми грижа.

Колкото до нетърпеливия професор, мислите му очевидно изпреварваха хода на прекалено бавния според него влак. Бяхме сами в купето, но мълчахме. Чичо ми повторно провери щателно джобовете си и пътническата си чанта. Разбрах, че от нещата, необходими за изпълняване на проектите му, не липсваше нищо.

Между тях се намираше и грижливо сгънат лист, носещ надслова на датското канцлерство и подписа на господин Крнстиенсен, консул в Хамбург и приятел на професора. Това щеше да ни улесни да получим в Копенхаген препоръчителни писма до губернатора на Исландия.

Зърнах също и прословутия документ, грижливо съхраняван в най-скритата преграда на портфейла му. Проклех го от цялата си душа и започнах отново да наблюдавам местността. Това бяха безкрайни, неинтересни и еднообразни, тинести и доста плодородни полета — равнина, удобна за прокарване на железопътна линия и за предпочитаните от железопътните компании прави трасета.

Но еднообразният пейзаж не ме умори, защото след три часа влакът спря в Кил — на две крачки от морето.

Бяхме подали багажа си направо за Копенхаген и нямаше защо да се занимаваме с него. Но когато го пренасяха на кораба, чичо ми го проследи със загрижен поглед, докато багажът потъна в трюма.

От припряност чичо ми бе така добре пресметнал връзката между влака и кораба, че имахме цял ден на разположение. Параходът „Еленора“ щеше да отплава чак през нощта. Прекарахме цели девет часа в трескаво чакане. Раздразнителният пътник изпрати по дяволите администрациите на корабоплаването и железниците и правителствата, които търпели подобни безобразия. Трябваше да го подкрепя, когато занимаваше с този въпрос капитана на „Еленора“. Чичо ми искаше да го накара да тръгне незабавно, без да губи нито една секунда. Капитанът дори не го изслуша.

В Кил или другаде все трябваше да мине по някакъв начин денят. Щем, не щем, разходихме се по раззеленилия се бряг на залива, в дъното на който е разположен градецът, обиколихме гъстите гори, които му придават вид на някакво гнездо, сгушено между клоните, любувахме се на вилите с къпални. Вървяхме и роптаехме, докато най-сетне стана десет часа вечерта.

Кълбата дим на „Еленора“ чезнеха в небето, палубата потрепваше от трептенията на котела. Качихме се на борда. Бяха ни предоставени две легла, поставени едно над друго в единствената каюта на кораба.

В десет и четвърт отвързаха швартовете19 и параходът запори бързо тъмните води на големия Белт.

Нощта беше непрогледна, духаше силен вятър и морето беше развълнувано. В мрачините се появиха няколко светлини от брега, по-късно — не зная точно кога — някакъв фар замига над вълните. Това бе всичко, което помня от първото си пътуване по море.

В седем часа сутринта слязохме в Корсор, малко градче, разположено на западния бряг на Зееланд. Там се прехвърлихме от кораба във влака по нова, железопътна линия и преминахме през една също така равна като полетата на Холщайн местност.

Предстояха ни още три часа път, за да стигнем до столицата на Дания. Чичо ми не беше мигнал цялата нощ. В нетърпението си той сигурно е тикал вагона с крака.

Най-сетне, зърнал надалеч ивица море, той се провикна:

— Зунд20.

Вляво се издигаше някаква голяма постройка, която приличаше на болница.

— Това е лудница — каза един от спътниците ни.

„Отлично — помислих си аз. — Ето едно заведение, дето би трябвало да завършим дните си. Но колкото и да е голяма, тая болница все пак е много малка, за да побере лудостта на професор Лиденброк!“

Най-сетне в десет часа сутринта пристигнахме в Копенхаген. Багажът ни беше натоварен на кола и пренесен до хотел „Феникс“ в Бред Гаде. Това ни отне половин час, защото гарата е извън града. После чичо ми набързо се преоблече и ме помъкна след себе си. Портиерът на хотела говореше немски и английски, но професорът, като полиглот, му заговори на правилен датски език, човекът също му отговори на датски и му посочи где се намира Северният археологически музей.

Директор на този интересен институт, дето са събрани ценности, които позволяват да се възстанови историята на страната по старинните каменни оръжия, средновековна чаши и украшения, беше ученият професор Томсон, приятел на консула в Хамбург.

Чичо ми носеше за него препоръчително писмо. Обикновено ученият посреща хладно друг учен. Но тук стана обратното. Господин Томсон се оказа услужлив и прие сърдечно професор Лиденброк, а дори и племенника му. Едва ли е нужно да казвам, че ние не се доверихме на директора на музея: искали сме просто да посетим Исландия като любители, без никакви особени намерения.

Господин Томсон се постави изцяло на наше разположение и заедно изтичахме до пристанището, за да търсим кораб, готов да отплава.

Надявах се, че няма да намерим никакво превозно средство, но не излезе така. Датската шкуна „Валкюра“ щяла да отплава на 2 юни за Рейкявик. Капитанът, господин Биарн, беше на борда. От радост бъдещият му пътник му стисна до болка ръката. Добрият човек бе малко учуден от това ръкостискане. Той смяташе, че да се отиде до Исландия е нещо обикновено, щом това е неговият занаят. А чичо ми намираше, че това е великолепно. Почтеният капитан се възползува от тоя възторг, за да ни накара да заплатим двойно за пътуването с кораба. Но ние не обръщахме внимание на подобни дреболии.

— Бъдете във вторник в седем часа сутринта на борда — каза господин Биарн, след като прибра в джоба си внушителна сума долари.

Благодарихме на господин Томсон за грижите му и се върнахме в хотел „Феникс“.

— Всичко се нарежда! Всичко се нарежда много добре! — повтаряше чичо ми. — Каква щастлива случайност, че намерихме тоя кораб, готов да отпътува! Сега ще обядваме, а след това ще разгледаме града.

Отидохме до Конгенс-Ние-Торв, неправилен площад, на който се намираше някакъв военен пост и два, изправили дула, безобидни топа, от които никой не се плашеше. Съвсем наблизо, на номер 5, имаше един френски ресторант, съдържателят и готвачът на който се наричаше Венсан. Нахранихме се задоволително срещу скромната сума от четири марки на човек.

Радвах се като дете, когато обикалях града. Чичо ми се съгласи да се разхожда. Той обаче не прояви никакъв интерес към нищо — нито към безличния кралски дворец, нито към красивия мост от XVII век, който минава под канала пред музея, нито пък към огромния кенотаф21 на Торвалдсен, украсен с ужасяващи стенописи, в който са съхранявани, произведенията на този скулптор; нито към малкия замък Розенборг, сред доста красивия парк; нито към прекрасната постройка в стил Ренесанс на борсата, нито към камбанарията й, направена от преплетените опашки на четири дракона от бронз; нито към големите вятърни мелници на крепостните стени, грамадните криле на които се издуваха от морския вятър като корабни платна.

Как чудно бихме се разхождали с моята хубава фирландка из пристанището, дето фрегатите и двупалубните кораби тихо почиваха под червените си навеси; или по раззеленилите се брегове на провлака сред сенчестия гъсталак, който притуляше цитаделата с топовете си, проврели мрачни дула между клоните на бъзето и върбите.

Но уви, бедната ми Гройбен бе далеч и едва ли можех да се надявам да я видя отново.

Чичо ми не забеляза тия очарователни места, но бе силно заинтригуван от някаква камбанария на остров Амак, дето е разположен югозападният квартал на Копенхаген.

Той ми заповяда да отидем там. Качихме се на едно малко параходче, което осигуряваше съобщенията по каналите, и не след дълго корабчето се приближи до кея Док Ярд.

Преминахме няколко тесни улички, по които каторжници в двуцветни, раирани с жълто и сиво панталони работеха, пазени от въоръжени с бичове надзиратели, и пристигнахме пред Фор-Фрелсерс-Кирк. Църквата не беше нещо забележително, но разбрах защо вниманието на чичо ми бе привлечено от доста високата камбанария, от платформата на която някаква външна стълба се виеше около върха и спиралите й се губеха в самото небе.

— Да се качим — каза чичо ми.

— Ами като ни се завие свят? — отвърнах аз.

— Какво от това. Трябва да свикнем.

— Но…

— Ела, казвам ти. Да не губим време.

Трябваше да се подчиня. Пазачът, който живееше на отсрещната страна на улицата, ни даде ключ и изкачването започна. Чичо ми вървеше пред мен с бодра крачка. Аз го следвах с ужас, защото много лесно ми се завиваше свят. Не обладавах нито равновесието на орлите, нито здрави нерви.

Всичко вървя добре, докато бяхме затворени във вътрешната спираловидна стълба, но на сто и петдесетото стъпало ме лъхна свеж въздух. Бяхме стигнали до платформата на камбанарията. Оттук почваше външната стълба с тънко перило. Стъпалата й ставаха все по-тесни нагоре и сякаш се губеха в безкрайността.

— Не, не мога! — извиках аз.

— Да не би случайно да си страхопъзльо? Качвай се! — отвърна безмилостно професорът.

Принудих се да го последвам, като се придържах в перилата. Въздухът ме замая, чувствувах как под напора на вятъра цялата камбанария се олюлява. Краката ми се подкосиха, продължих да се изкачвам на колене, после по корем. Затворих очи. Хвана ме въздушната болест.

Чичо ми взе да ме тегли за яката и така стигнах най-сетне до топката на върха.

— Гледай ти — каза ми той. — Хубаво гледай. Трябва да взимаме уроци по гледане в бездни!

Трябваше да отворя очи. Видях прихлупените, сякаш сплескани при падане къщи, обвити в пушеци. Над главата ми плуваха разкъсани облаци и поради някаква зрителна измама те ми изглеждаха неподвижни, докато камбанарията, топката и аз се движехме с невероятна скорост. В далечината, от едната страна, се разстилаше раззелененото поле, а от другата — морето блестеше под сноп лъчи. Провлакът Зунд се простираше до Елсеньор, по него се мяркаха като същински криле на чайки бели платна. На изток смътно се очертаваха през мъглата бреговете на Швеция. Цялата тая безкрайност се въртеше пред очите ми.

Трябваше обаче да стана и прав да гледам. Първият ми урок по виене на свят продължи цял час. Когато най-сетне ми бе разрешено да сляза и да стъпя на устойчивия уличен паваж, бях целият схванат.

— Утре ще продължим — каза учителят ми.

И наистина пет дни наред повторих това зашеметяващо упражнение и волю неволю отбелязах чувствителен напредък в изкуството „да се наблюдава отвисоко“.