Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ШЕСТА

При тия думи тръпки полазиха по тялото ми. Но се въздържах и дори реших с нищо да не издам безпокойството си. Само научни доводи можеха да възпрат професор Лиденброк. А доводи, и то основателни, против подобно пътешествие не липсваха. Да се стигне до центъра на земята! Какво безумие! Но аз запазих възраженията си за по-благоприятно време и се залових с обеда.

Излишно е да говоря за гнева на чичо си, когато видя, че масата не е сложена. Но веднага всичко се изясни. Свободата на слугинята Марта бе върната. Тя изтича до пазара и нагласи всичко тъй добре, че след един час гладът ми бе утолен и отново се замислих върху положението.

По време на обеда чичо ми бе почти весел. Подхвърли дори няколко присъщи на учените шеги, които винаги са безобидни. След десерта той ми направи знак да го последвам в кабинета му. Подчиних се. Той седна на единия край на работната си маса, а аз — на другия.

— Аксел — започна той с доста мек глас, — ти си твърде находчиво момче, ти ми направи много голяма услуга в един момент, когато, уморен от борбата, щях да се откажа да търся по-нататък. Докъде щях да стигна? Никой не би могъл да каже! Никога няма да забравя това, мое момче, и ти ще имаш дял в славата, която ще пожънем.

„Я гледай — помислих си аз. — Той е в добро настроение. Време е да поспорим за тая слава.“

— Преди всичко — продължи чичо ми — задължавам те да запазиш абсолютна тайна, чуваш ли? В света на учени ге не липсват завистници и мнозина биха желали да предприемат това пътешествие, за което ще чуят едва след нашето завръщане.

— Вярвате ли, че броят на тия смелчаги е толкова голям? — казах аз.

— Разбира се. Кой би се поколебал да спечели такава известност? Ако тоя документ бъде разгласен, цяла армия от геолози ще се втурне по следите на Арне Сакнусем.

— В това не съм убеден, чичо, защото нищо не потвърждава автентичността на този документ.

— Как така! А, книгата, в която го намерихме?

— Добре. Да допуснем, че тоя Сакнусем е написал тия редове. Следва ли, че той наистина е извършил това пътешествие? Дали тоя старинен ръкопис не крие някаква мистификация?

Едва подхвърлих някак наслуки последната дума и почти съжалих, че съм я произнесъл. Професорът се намръщи и аз се уплаших, че съм компрометирал хода на по-нататъшния разговор. За щастие това не стана. Нещо като усмивка се изписа по устните на моя строг събеседник и той каза:

— Това ще видим.

— Ах! — възкликнах аз, малко докачен. — Позволете ми тогава да изчерпя всички възражения, отнасящи се до тоя документ.

— Говори, мое момиче, не се стеснявай. Давам ти пълна свобода да изкажеш мнението си. Сега ти не си само мой племенник, а и мой колега. И така, продължавай.

— Ще ви запитам първо какви са тия Йокул, Снефелс и Скартарис, за които никога не съм чувал да се говори?

— Нищо по-лесно от това. Неотдавна получих от приятеля си Петерман от Лайпциг една карта, тя пристигна тъкмо навреме. Вземи третия атлас във втората преграда на голямата библиотека — серия Z, четвъртата полица.

Станах и благодарение на точните указания бързо намерих търсения атлас. Чичо ми го отвори и каза:

— Ето една от най-добрите карти на Исландия — Хендерсоновата. Смятам, че тя ще разреши всичките ти затруднения.

Наведох се над картата.

— Погледни тоя остров, образуван от вулкани — каза професорът, — и забележи, че те всички носят името „Йокул“ — тая дума означава на исландски „ледник“. При северната ширина на Исландия повечето вулканични изригвания стават през ледени пластове. Оттук и наименованието Йокул, дадено на всички вулканични възвишения на острова.

— Добре — отвърнах аз. — А какво значи Снефелс?

Надявах се, че на тоя въпрос няма да последва отговор, но се излъгах. Чичо ми продължи:

— Последвай ме на западния бряг на Исландия. Виждаш ли столицата Рейкявик? Да? Добре. Върви нагоре покрай безбройните фиорди на тия разяждани от морето брегове и спри малко под 65-я градус ширина. Какво виждаш там?

— Един полуостров, приличен на някаква оголена кост, която завършва с огромно капаче на коляно.

— Сполучливо сравнение, мое момче. Кажи сега, не виждаш ли нещо върху това капаче?

— Да. Виждам едно възвишение, което сякаш изниква от самото море.

— Добре. Това е Снефелс!

— Снефелс ли?

— Именно, най-забележителната планина на острова, висока пет хиляди стъпки16, и положително най-прочутата планина на света, тъй като нейният кратер достига до центъра на земята.

— Но това е невъзможно! — провикнах се аз и вдигнах рамене, готов да протестирам срещу подобно предположение.

— Невъзможно ли? — отвърна със сериозен тон професор Лиденброк. — Че защо?

— Защото този кратер очевидно е запушен от лавата, нажежените скали и тогава…

— А ако е угаснал вулкан?

— Угаснал ли?

— Да. Сега по повърхността на земята има около триста действуващи вулкани, но съществуват много повече угаснали вулкани. Снефелс е именно от тях и през целия исторически период той е изригнал само веднъж — през 1219 година. Оттогава дейността му постепенно е стихвала и той не се числи вече между действуващите вулкани.

На тия положителни твърдения не можех да отговоря абсолютно нищо. Залових се с други неясни места в документа.

— Какво значи думата Скартарис — запитах аз — и какво общо имат тук юлските календи?

Чичо ми се позамисли. За миг се обнадеждих, но само за миг, защото след малко той ми отговори следното:

— Това, което ти наричаш неясност, за мен е съвсем ясно. То идва да покаже с каква загриженост е искал Сакнусем да уточни откритието си. Снефелс е образуван от няколко кратера. Следователно било е необходимо да се посочи кой от тях води до центъра на земята. Какво е направил ученият исландец? Забелязал е, че с приближаването на юлските календи — с други думи, през последните дни на месец юни, един от върховете на планината Скартарис хвърля сянката си до отвора на въпросния кратер и той отбелязал този факт в документа. Не може да има по-точно указание. Веднъж стъпим ли на върха на Снефелс, няма защо да се двоумим по кой път да тръгнем.

Наистина чичо ми намираше отговор на всичко. Разбрах, че той е необорим, що се отнася до текста на стария пергамент. Престанах да го отрупвам с въпроси, но тъй като въпреки всичко трябваше да го разубедя, преминах към много по-важните според мен научни възражения.

— Добре — казах аз. — Признавам, че думите на Сакнусем са ясни и не могат да оставят никакво съмнение. Признавам също, че документът изглежда напълно достоверен. Този учен е стигнал до дъното на Снефелс, видял е сянката на Скартарис да се простира до самия ръб на кратера преди юлските календи. Той дори е чувал легенди, в които се говори, че този кратер водел до центъра на земята, но не вярвам да е стигнал дотам, да е извършил това пътешествие и да се е върнал, и изобщо да го е предприел — не, хиляди пъти не!

— А защо? — запита чичо ми с необикновено подигравателен тон.

— Всички теории на науката доказват, че подобно начинание е неосъществимо.

— Всички ли теории доказват това? — отвърна професорът, като си придаде добродушен вид. — Ах, проклетите теории! Колко много ще ни пречат тия нещастни теории!

Видях, че той се подиграва с мен, но все пак продължих:

— Да. Доказано е, че температурата под земната повърхност се повишава с около един градус на всеки седемдесет стъпки дълбочина. Следователно ако приемем тази съразмерност за постоянна и като знаем, че радиусът на земята е хиляда и петстотин левги17, значи температурата в центъра на земята трябва да бъде от два милиона градуса. Ще рече, всички вещества във вътрешността на земята са превърнати в нажежени газообразни тела, защото металите, златото, платината, дори и най-твърдите скали не издържат на такава температура. Следователно имам право да запитам дали е възможно човек да проникне в подобна среда?

— И така, Аксел, температурата ли те смущава?

— Разбира се. На десет левги дълбочина ще достигнем крайния предел на земната кора, а там вече температурата ще надхвърли хиляда и триста градуса.

— И ти се страхуваш да не се разтопиш?

— На вас оставам да решите — отвърнах аз засегнат.

— Чуй тогава какво решавам — каза професор Лиденброк, като си придаде важен вид. — Нито ти, нито някой друг знае с положителност какво става в недрата на земята, тъй като едва една дванадесетхилядна част от радиуса й е изследван. Науката постоянно се усъвършенствува и всяка нова теория опровергава старата. Не смятаха ли хората преди Фурие, че температурата в междупланетните пространства се понижава все повече и повече, а днес се знае, че най-големите студове сред тия пространства не надминават четиридесет или петдесет градуса под нулата. Защо да не допуснем същото и за вътрешната топлина? Защо да не допуснем, че на известна дълбочина тя достига до крайния предел, вместо да се повишава до точката на топенето и на най-устойчивите минерали?

Чичо ми поставяше въпроса върху основата на предположенията и аз не можех да му възразя нищо.

— Ще кажа също, че истински учени, между които и Поасон, са доказали, че ако температурата в центъра на земята беше два милиона градуса, нажежените газове, получени от разтопената материя, щяха да упражнят такъв натиск, който земната кора не би могла да издържи и щеше да се пръсне като стените на котел под налягането на парата.

— Това е само мнението на Поасон, чичо, и нищо повече.

— Вярно. Но и други видни геолози мислят, че вътрешността на земята не е образувана нито от газове, нито от вода, нито пък от най-тежките известни нам скали, защото в такъв случай земята би имала два пъти по-малко или два пъти по-голямо тегло.

— Ах! С цифри човек може всичко да докаже!

— А фактите, мое момче, нима фактите не говорят същото? Не е ли очевидно, че броят на вулканите значително е намалял от първите дни на света и ако в центъра наистина има огън, не може ли да се заключи, че той има тенденция да отслабва?

— Щом навлизаме в областта на предположенията, не мога повече да споря, чичо.

— Аз обаче мога да прибавя, че до моето мнение се приближават мненията на твърде компетентни хора. Спомняш ли си за посещението, което ми направи английският химик Хъмфри Дейви през 1825 година?

— Изключено е, защото аз съм се явил на бял свят деветнадесет години по-късно.

— Както и да е. Хъмфри Дейви ме посети при едно свое пребиваване в Хамбург. Между многото въпроси ние дълго спорихме и върху предположението, че ядката на земята е разтопена маса. И двамата се съгласихме, че тая разтопена маса не може да съществува поради една причина, за която науката не е намерила отговор.

— А какво именно? — запитах аз малко учуден.

— Тая течна маса трябва да бъде подчинена както океана на лунното притегляне и следователно би трябвало да има два пъти на ден вътрешни приливи и отливи, които щяха да повдигат земната кора и да предизвикват периодически земетресения!

— Очевидно е все пак, че земята е била нажежена и може да се предположи, че първо е изстинала кората и топлината се е концентрирала в центъра.

— Грешка — отвърна чичо ми. — Земята е била нажежена от горенето на нейната повърхност, а не другояче. Повърхността й е била съставена от голям брой метали, като калий и натрий, които имат свойството да се възпламеняват при съприкосновение с въздуха и водата; тия метали са се възпламенили, когато атмосферните пари са паднали във вид на дъжд върху земята, а когато водата постепенно проникнала в пукнатините на земната кора, тя е предизвикала нови пожари, придружени с експлозии и изригвания. Така са се образували многобройните вулкани в първите дни от съществуването на света.

— Колко остроумно предположение! — провикнах се аз някак неволно.

— Което Хъмфри Дейви ме накара да проумея още в момента чрез много прост опит. Той направи една металическа топка главно от металите, за които току-що ти говорих, която напълно изобразяваше нашето земно кълбо. Когато пръснеш върху повърхността й лека роса, тя набъбва, окислява се и се образува малка планина, на върха й се отваря един кратер, започва изригване и то предава на цялата топка такава топлина, че е невъзможно да я държиш в ръка.

Доводите на професора почнаха наистина да ме разколебават. Впрочем той ги изтъкваше с обичайния си възторг и страст.

— Както виждаш, Аксел — прибави той, — за състоянието на централната ядка са възникнали различни предположения сред геолозите. Съществуването на някакъв вътрешен огън е най-малко доказано. Според мен той не съществува. Не би могъл да съществува. Но това ще видим и като Арне Сакнусем ще знаем какво да мислим по тоя голям въпрос.

— Е добре! — отвърнах аз, усещайки, че почвам да споделям неговия възторг. — Добре, ще видим, ако изобщо там може да се види нещо.

— Защо не? Нима не можем да разчитаме на електрически явления, които да ни светят? Пък дори и атмосферата в недрата на земята не може ли поради високото налягане да излъчва сияние?

— Да — казах аз. — Да, всъщност, възможно е.

— Положително е — отвърна победоносно чичо ми. — Но нито дума, чуваш ли! Нито дума по тоя въпрос, да не би да хрумне на някого да открие центъра на земята преди нас.