Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

Когато се съвзех, лицето ми беше мокро от сълзи. Не бих могъл да кажа колко време съм бил в безсъзнание. По нищо не можех да определя времето. Никой никога не се е чувствувал тъй самотен.

От нараняването бях изгубил много кръв. Чувствувах се облян в кръв. Как съжалявах, че не бях умрял, а това трябваше тепърва да стане. Не исках повече да мисля. Пропъдих всяка мисъл и победен от страданията, се търкулнах близо до отсрещната стена.

Чувствувах, че отново ще припадна и след това ще настъпи краят, когато силен трясък долетя до мен. Той приличаше на проточения тътен на гръмотевица и звучните му вълни заглъхнаха в далечните дълбини на бездната.

Откъде идеше този шум? Навярно от някое явление в земните недра — експлозия на някакъв газ или срутване на земни пластове.

Продължих да се вслушвам. Исках да разбера дали шумът ще се повтори. Изминаха петнайсетина минути. Пълна тишина цареше в тунела. Не долавях дори ударите на сърцето си.

Несъзнателно бях долепил ухо до стената и отведнъж ми се стори, че долавям някакви неясни, едва доловими и далечни думи. Трепнах и си помислих, че това е халюцинация.

Но не. Напрегнах слух и наистина долових някакъв шепот. Бях толкова слаб, че не можех да разбера какво се говори. Но бях положителен, че това е човешки говор.

За миг се уплаших да не би да са собствените ми думи, понесени от ехото. Може би бях извикал несъзнателно. Стиснах силно устни и отново долепих ухо до стената.

„Говорят! Положително говорят!“

Преместих се с няколко стъпки по-далеч все покрай стената и почнах да чувам по-ясно. Успях да доловя странни неясни, неразбираеми думи. Те достигаха до мен като едва промълвени, прошепнати слова. Много пъти долових думата "forlorad43, изговорена с известна тъга.

Какво значеше тя? Кой я произнасяше? Очевидно чичо ми или Ханс. Но щом като аз ги чувам, те също могат да ме чуят.

— Помощ! — извиках с всичка сила. — Помощ!

Вслушах се, задебнах да доловя в мрачините някакъв ответ, вик, въздишка. Но нищо не чух. Изминаха няколко минути. Безброй мисли се въртяха в главата ми. Помислих, че отпадналият ми глас не може да достигне до другарите ми.

„Те са — повтарях си аз. — Могат ли други хора да бъдат заровени на тридесет левги под земята?“

Отново напрегнах слух. Като слагах ухо на разни места по стената, открих една точка, дето се чуваше най-ясно. Думата „forlorad“ още веднъж достигна до слуха ми, а малко по-късно се повтори гърмът, който ме бе изтръгнал от вцепенението.

„Не — мислех си аз. — Не. Тези гласове не достигат до мен през стените. Те са гранитни и дори най-силната експлозия не би се чула. Този шум достига по самата галерия. Това е някаква особена игра на акустиката.“

Отново се вслушах. Този път чух ясно името си.

Навярно чичо ми го произнасяше. Той говореше с водача и думата „forlorad“ беше датска дума.

Тогава всичко ми стана ясно: за да бъда чут, трябваше просто да говоря край самата стена, която служеше за проводник на гласа ми, както жицата предава електрическия ток.

Нямах време за губене. Ако моите другари се отдалечат с няколко крачки, акустиката щеше да бъде нарушена. Приближих се до стената и произнесох колкото може по-отчетливо следните думи:

„Чичо Лиденброк“.

Зачаках с извънредно голямо безпокойство. Звукът няма много голяма скорост. Гъстотата на атмосферата не увеличава бързината му, а само интензивността му. Изминаха няколко секунди, които ми се сториха като векове, и най-после дочух следните думи:

„Аксел, Аксел, ти ли си?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Да, да“ — отвърнах аз.

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Бедното ми дете, къде се намираш?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Загубен съм в непрогледен мрак.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„А фенерът ти?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Изгасна.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„А поточето?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Изчезна.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Аксел, клети Аксел, смелост.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Почакайте малко. Изтощен съм и нямам сили, за да ви отговарям, но говорете ми.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Смелост — отвърна чичо ми. — Не говори, а слушай добре. Ние те търсихме, като се върнахме обратно, и слизахме по тунела. Но не можахме да те открием. Ах, да знаеш само как съм те оплаквал, мое дете! Най-после, тъй като все още предполагахме, че си по пътя на Хансбах, спуснахме се надолу и стреляхме с пушка. Сега можем да чуем гласовете си по някаква игра на акустиката, но ръцете ни не могат да се допрат. Не се отчайвай, Аксел. Ние се чуваме, а това все пак е нещо.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

През това време бях обмислил. Известна, макар и още смътна надежда проблесна в съзнанието ми. Трябваше първо да се разясни една подробност. Приближих устните си до стената и казах:

„Чичо?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Какво има, мое дете?“ — бе отговорът, който чух след малко.

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Трябва да разберем какво разстояние ни отделя.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Това е лесно.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„У вас ли е хронометърът?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Да.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Добре тогава. Вземете го. Произнесете името ми и отбележете точно секундата, в която го изговаряте. Аз ще го повторя и ще отбележите точния момент, когато чуете отговора ми.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Отлично. Половината от времето между моя въпрос и твоя отговор ще бъде именно времето, необходимо, за да стигне гласът ми до теб.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Точно така, чичо.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Готов ли си?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Да.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„А сега внимавай, ще произнеса твоето име.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

Долепих ухото си на стената и щом думата Аксел достигна до мен, веднага отговорих „Аксел“ и зачаках.

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Четиридесет секунди — съобщи чичо ми. — Изминаха четиридесет секунди между двете думи. Звукът е употребил двадесет секунди, за да дойде до мен. При хиляда и двеста стъпки в секунда това прави двадесет хиляди и четиристотин стъпки или една левга и половина и една осма.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Левга и половина“ — промълвих аз.

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Не е страшно, Аксел.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Да се изкачвам ли трябва, или да слизам надолу?“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Ще слизаш. Чуй защо. Ние се намираме в една просторна местност, където достигат многобройни галерии. Галерията, по която си тръгнал, не може да не те изведе дотук. Изглежда, че всички тия пукнатини, тия пропуквания на земята започват от огромната пещера, където се намираме. Стани и тръгни. Върви, ако е необходимо, влачи се, плъзгай се по стръмните наклони и на края на твоя път ще те посрещнат нашите обятия. Тръгвай, мое дете, тръгвай.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

Тия думи ме ободриха.

„Сбогом, чичо — извиках аз. — Тръгвам. Няма вече да чуваме гласовете си, щом напусна това място. Затова сбогом.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

„Довиждане, Аксел, довиждане.“

. . . . . . . . . . . . . . . .

Това бяха последните думи, които чух. Този чудноват разговор, воден през земните пластове, разменен на повече от една левга разстояние, приключи с тия думи на надежда.

Тази чудна акустична особеност се обяснява със законите на физиката. Дължеше се на формата на тунела и добрата проводност на скалата. Има доста примери за такова разпространение на звука. Спомних си, че това явление е било наблюдавано на много места — във вътрешната галерия на храма „Св. Павел“ в Лондон, а най-вече в странните пещери в Сицилия, изоставените мраморни кариери край Сиракуза, най-чудната от които е известна под името ухото на Дионисий44.

Това ме накара да разбера, че щом като гласът на чичо ми достига до мен, значи между нас няма никакво препятствие. Като тръгна по пътя на звука, трябва логически да стигна до чичо, ако, разбира се, силите не ми изневерят.

Станах. Не вървях, а по-скоро се влачех. Наклонът беше доста голям. Почнах да се плъзгам надолу.

След малко спускането се ускори многократно и заприлича на истинско падане, още повече че нямах сили да се задържа.

Внезапно под краката ми зина някаква пропаст. Почувствувах как се търкалям и подскачам по неравния отвесен тунел, истински кладенец. Ударих главата си в някаква остра скала и изгубих съзнание.