Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Когато се свестих, видях, че се намирам в полумрак, проснат върху дебели одеяла.

Чичо ми бдеше. Той се мъчеше да долови по лицето ми признаци на живот. При първата ми въздишка той хвана ръката ми, при първия ми поглед нададе радостен вик.

— Жив е! Жив е!

— Да — отвърнах аз с отмалял глас.

— Мое дете! — каза чичо ми, като ме притискаше до гърдите си. — Ти си спасен.

Трогна ме тонът, с който бяха изговорени тия думи, а още повече грижите, с които бях заобиколен. Само такива необикновени изпитания можеха да предизвикат подобни излияния.

В този момент пристигна Ханс. Той видя, че чичо ми държи отпуснатата ми ръка. Стори ми се, че в очите му заигра радостен пламък.

— God dag! — каза той.

— Добър ден, Ханс, добър ден — прошепнах аз. — А сега, чичо, кажете ми къде се намираме?

— Утре, Аксел, утре. Ти си още много слаб. Главата ти е бинтована и компресите не бива да се пипат. Спи, мое момче, утре всичко ще узнаеш.

— Поне кажете ми колко е часът и кой ден сме.

— Сега е единадесет часът вечерта и е неделя, 11 август. Не ти разрешавам повече да ме разпитваш до дванадесети.

Чувствувах се наистина много слаб. Очите ми се затваряха сами. Имах нужда от една нощ почивка. Унесох се в дрямка с мисълта, че цели четири дни съм бил загубен.

Щом се събудих на другия ден, погледнах наоколо. Постелята ми, направена от всичките одеяла, които носехме, бе разположена в чудесна пещера, украсена с великолепни сталагмити и постлана със ситен пясък. Тук цареше полумрак. Не гореше никакъв факел или фенер, но въпреки това необяснима светлина проникваше отвън през една тясна пролука на пещерата. Долавях и някакво смътно ромолене, сякаш плискане на вълни и навремени свистене на лек ветрец.

Почнах да се съмнявам дали наистина съм буден, дали все още не сънувам, или пък мозъкът ми, контузен при падането, възприема въображаеми шумове. Но очите и ушите ми не можеха да се заблуждават до такава степен.

„От отвора на пещерата се промъква дневна светлина — помислих си аз. — Чувам ромоленето на вълните, а ето и свистенето на вятъра. Заблуждавам ли се или сме отново на земната повърхност? Отказал ли се е чичо ми от пътешествието или го е завършил успешно?“

Когато си задавах тия неразрешими въпроси, влезе чичо ми.

— Добър ден, Аксел — приветствува ме весело той, — Готов съм да се обзаложа, че се чувствуваш добре.

— Да — отвърнах аз, като се понадигнах върху одеялата.

— Така и трябва да бъде. Ти спа много спокойно. Ханс и аз бдяхме над тебе и следяхме как здравето ти чувствително се подобряваше.

— Наистина чувствувам се много бодър и за доказателство ще приветствувам закуската, която ще благоволите да ми поднесете.

— Ще се нахраниш, мое момче. Треската мина вече. Ханс намаза раните ти с някакъв мехлем, тайната на който е позната само на исландците, и раните като по чудо зараснаха. Знаменит мъж е нашият ловец!

Докато говореше, чичо ми приготви закуска, която изядох лакомо въпреки предупрежденията му. През това време го отрупвах с въпроси, на които той отговаряше на драго сърце.

Научих, че щастливото ми падане ме бе довело до изхода на отвесния тунел. Бях пристигнал заедно със същинска лавина от камъни, най-малкият от които е достатъчен, за да ме смаже. Чичо ми предполагал, че галерията се срутила. Това страшно превозно средство ме довело в ръцете му, в които съм се отпуснал безчувствен и окървавен.

— Истинско чудо е това, че не си се пребил — каза той. — Но отсега нататък няма вече да се разделяме, защото рискуваме никога вече да не се видим.

„Да не се разделяме!“ Значи пътешествието не било свършено. Опулих учудено очи и професорът веднага ме запита:

— Какво става с теб, Аксел?

— Искам да ви запитам нещо. Вие твърдите, че съм здрав и читав.

— Безусловно.

— Всичките ми крайници са здрави, нали?

— Разбира се.

— А главата ми?

— Главата ти, като изключим, че тук-таме е понатъртена, е на мястото си върху раменете ти.

— Тогава страхувам се, че мозъкът ми нещо е повреден.

— Повреден ли?

— Да. Не се ли намираме на повърхността на земята?

— Разбира се, не.

— Тогава трябва да съм луд, защото виждам дневна светлина, долавям шума на вятъра, плискането на морските вълни.

— Ах, това ли е?

— Обяснете ми.

— Нищо няма да ти обяснявам, защото то е необяснимо. Но ще видиш и ще разбереш, че геоложката наука още не е казала последната си дума.

— Искам да изляза! — извиках аз, като станах внезапно.

— Не, Аксел, не. Свежият въздух може да ти навреди.

— Свежият въздух ли?

— Да. Вятърът е доста силен. Не искам да рискуваш.

— Но уверявам ви, че се чувствувам отлично.

— Малко търпение, мое момче. Ако здравето ти се влоши, това ще ни затрудни, а не трябва да губим време, защото пътуването по море може да трае дълго.

— Пътуването по море ли?

— Да. Почини си и днес, а утре ще се качим на лодката.

— На каква лодка?

Последната дума ме накара да подскоча.

Да се качим на лодка? Да не би да сме достигнали някоя река, езеро или море? Кораб ли бе хвърлил котва в някое вътрешно пристанище?

Любопитството ми бе възбудено извънредно много. Чичо ми напразно се опитваше да ме задържи, но когато видя, че нетърпението ми може да ми навреди много повече, отколкото задоволяването на моите желания, той отстъпи.

Облякох се набързо, наметнах се с одеяло и напуснахме пещерата.