Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Следният ден, четвъртък, 27 август, ще остане паметна дата в това подземно пътешествие. Когато си спомням за нея, сърцето ми се разтуптява от ужас. От този миг нататък нашият разум, нашата съобразителност, нашето умение не играят вече никаква роля и ние станахме играчка в ръцете на природните стихии.

В шест часа бяхме на крак. Наближаваше моментът, когато щяхме да си пробием път през гранитната стена с помощта на барута.

Аз издействувах честта да възпламеня мината. Веднага след това трябваше да отида при другарите си на сала, който не бяхме разтоварили, и щяхме да се отдалечим, за да предотвратим всяка опасност, тъй като експлозията можеше да не се ограничи само във вътрешността на скалата.

Според изчисленията ни фитилът щеше да гори десет минути, преди да възпламени силния минен заряд. Разполагахме с достатъчно време, за да се върна при сала.

Готвех се да изпълня ролята си с известно вълнение.

След като закусихме набързо, чичо ми и ловецът се качиха на сала, а аз останах на брега. Носех един фенер, с който трябваше да си послужа, за да възпламеня фитила.

— Отивай, мое момче — каза чичо ми, — и се върни веднага.

— Бъдете спокоен, чичо. Няма да зяпам по пътя.

Отправих се към входа на тунела, отворих фенера и хванах края на фитила.

Професорът държеше хронометъра си в ръка.

— Готов ли си? — извика той.

— Готов съм.

— Тогава пали, мое момче!

Допрях бързо фитила до пламъка, той запращя и аз веднага се затичах към брега.

— Качвай се и да се отдалечим — каза чичо.

Ханс силно отблъсна сала от брега и той навлезе двадесетина разтега навътре в морето.

Изживявахме трепетни мигове. Професорът следеше стрелката на хронометъра.

— Още пет минути — каза той. — Още четири… Само три.

Пулсът ми се ускори.

— Още две… Една!… Рухнете, гранитни планини!

Какво се случи тогава? Струва ми се, че не чух трясъка на експлозията, но формата на скалите внезапно се промени. Те се разтвориха като завеса. На самия бряг зина бездънна бездна. Морето побесня и се превърна в някаква огромна вълна, на гребена на която се изправи салът.

И тримата бяхме повалени. За по-малко от секунда светлината изчезна и бяхме погълнати от непроницаем мрак. После почувствувах как губя почва не под краката си, а под сала и помислих, че той потъва. Но нямаше такова нещо. Поисках да кажа нещо на чичо си, но от воя на водите той не можеше да ме чуе.

Въпреки тъмнината, шума, изненадата, вълнението аз разбрах какво се бе случило.

Отвъд вдигнатата във въздуха скала е имало бездна. Експлозията предизвикала същинско земетресение в разпукнатата почва, пропастта зинала и морето, превърнато в порой, ни въвличаше в нея.

Чувствувах, че съм загубен.

Не зная дали мина час или два. Притиснахме се един о друг, хванати за ръце, за да не бъдем изхвърлени от сала. Когато той се блъскаше в стените, ние усещахме силни удари. Но това се случваше рядко, от което разбрах, че галерията чувствително се е разширила. Без съмнение това бе пътят, следван от Сакнусем, но от неблагоразумие ние бяхме повлекли със себе си цяло море.

Естествено, тези мисли се раждаха в неясна и смътна форма. Едва успявах да ги свържа през време на това главоломно препускане, което приличаше на падане. Ако се съдеше по силата, с която въздушната струя ме удряше в лицето, скоростта ни надминаваше тази на най-бързите влакове. При това положение бе невъзможно да запалим факел, а единственият ни електрически апарат бе повреден при експлозията.

За това бях силно изненадан, когато до мен проблесна светлина, която се разля върху невъзмутимото лице на Ханс. Сръчният ловец бе успял да запали фенера и макар пламъкът едва да мъждукаше, той хвърляше бледа светлина в ужасния мрак.

Галерията беше широка, както бях предположил, и недостатъчното осветление не ни позволяваше да видим двете й стени едновременно. Наклонът на водата надминаваше този на най-бързите американски водопади. Повърхността й бе направена сякаш от сноп стрели, пуснати с извънредно голяма сила. Не намирам по-точно сравнение, за да предам впечатлението си. Понякога салът започваше да се върти, увлечен от някакъв въртоп. Когато се приближавахме до една от стените на галерията, насочвах лъчите на фенера и можех да съдя за скоростта ни по това, че издатините на скалата се превръщаха в безкрайни линии, така че ние бяхме буквално впримчели в мрежа от бягащи линии. Прецених, че се движим със скорост до тридесет левги в час.

Чичо ми и аз се бяхме опрели в парчето от мачтата, която се бе счупила при катастрофата, и погледите ни блуждаеха. Бяхме с гръб към въздушната струя, за да не се задушим от скоростта на движението, която никоя човешка сила не можеше да обуздае.

Часовете минаваха. Положението не се измени, но едно обстоятелство още повече го усложни.

Когато се опитах да подредя малко товара, видях, че по-голямата му част бе изчезнала още по време на експлозията, когато морето заплашваше да потопи сала. Поисках да разбера с какво точно разполагаме и затърсих с фенер в ръка. От уредите бяха останали само хронометърът и компасът. От въжените стълби — някакво парче въже, омотано около остатъка от счупената мачта. Не бе останал нито един лост, нито кирка, нито чук и — непоправима беда — не разполагахме с храна дори за един ден!

Претършувах всички ъгълчета на сала, образувани от гредите и талпите, но нищо не намерих. Имахме всичко на всичко някакво парче сушено месо и няколко сухара.

Гледах тъпо! Просто не ми се вярваше. А всъщност защо ли се бях толкова загрижил за това? Дори да имахме храна за месеци или години, можехме ли да се измъкнем от дълбините, в които ни бе въвлякъл пороят? Имаше ли смисъл да се страхуваме от мъките на глада, когато смъртта дебнеше на всяка крачка? Дали изобщо щяхме да имаме време да загинем от глад?

Но по някаква чудна игра на въображението забравих сегашните опасности и се замислих за бъдещите, които си представих в ужасна светлина. А може би въпреки всичко щяхме да успеем да се измъкнем от развилнелия се порой и да се върнем на земната повърхност. Но не знаех как ще стане това, нито пък можех да си представя къде ще бъдем изхвърлени. Но дори едно на хиляда — все пак е някаква вероятност, докато опасността от гладна смърт не ни оставаше и най-малка надежда.

Мина ми през ума да кажа всичко на чичо, да му разкрия бедственото положение, в което бяхме изпаднали, и да пресметнем точно времето, което ни оставаше да живеем. Но намерих сили да не кажа нищо, защото исках той да запази хладнокръвие.

В този момент светлината на фенера постепенно намаля и той съвсем изгасна. Фитилът бе догорял и отново ни обгърна непрогледен мрак. Оставаше ни още един факел, но той не би могъл да гори и трябваше да изоставим всяка надежда да разпръснем мрака. Тогава аз като дете затворих очи, за да не гледам тъмнината.

След известно време, което ми се стори доста дълго, скоростта на сала се увеличи. Разбрах това по въздуха, който шибаше лицето ми. Наклонът на водата стана много голям и помислих, че вече не плаваме върху водата, а падаме. Имах чувството, че летя право надолу. Чичо ми и Ханс ме държаха здраво за ръцете.

Внезапно, след известно време, усетих някакъв удар. Салът не се беше блъснал в някакво препятствие, но беше престанал да пада. В този момент същински водопад се изсипа върху него. Дъхът ми се пресече и почнах да се давя.

Това неочаквано наводнение не трая много. След няколко секунди можах с пълни гърди да вдишам въздух. Чичо ми и Ханс стискаха ръцете ми до болка и тримата все още се намирахме върху сала.