Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

На другия ден, вторник, 30 юни, в шест часа сутринта спускането продължи.

Вървяхме пак по същия тунел от лава — същински естествен наклон като дъските, които все още заместват стълбите в някои стари къщи. Вървяхме така до дванайсет часа и седемнайсет минути. Точно в този момент настигнахме Ханс, който току-що се беше спрял.

— Ах! — възкликна чичо ми. — Достигнахме края на вулканичния комин.

Огледах се наоколо. Намирахме се на някакъв кръстопът, откъдето се разклоняваха два еднакво мрачни и тесни тунела. Кой ли път трябваше да следваме? Не беше лесно да се разреши този въпрос.

Но чичо ми не искаше да покаже пред мен и пред водача, че се двоуми. Той посочи източния тунел и скоро тримата навлязохме в него.

Впрочем всяко колебание пред тия два пътя би се проточило безкрайно, тъй като ни липсваше каквото и да било указание, което да ни улесни в избора, и трябваше да се доверим напълно на случайността.

Наклонът на новата галерия беше незначителен, а размерите й — твърде неравномерни. На места се извиваха високи сводести арки като тавана на някакъв готически храм. Тук художниците на Средновековието са могли да изучат различните образци на тази църковна архитектура с остроъгълни арки. Една миля по-далеч бяхме принудени да се навеждаме под ниски сводове в романски стил — дебели колони се огъваха под арките. На места галерията се превръщаше в ходове, направени сякаш от бобър. Тогава ние бяхме принудени да пълзим през тия тесни проходи.

През цялото време топлината беше поносима. Неволно си представих каква горещина е била, когато изригваните от Снефелс лави са минавали по този толкова спокоен сега път. Представих си огнените потоци, които са се разбивали по ъглите на тунела и как са се събирали нажежени пари в това тясно пространство.

„Дано старият вулкан не реши пак да се прояви“ — мислех си аз.

Не споделих тия си размишления с чичо Лиденброк. Той не би ме разбрал. Едничката му мисъл бе да вървим все напред и напред. Той вървеше, подхлъзваше се, дори падаше с една увереност, която въпреки всичко заслужаваше да й се възхищаваш.

В шест часа вечерта, след не много уморителната разходка, бяхме отишли около две левги на юг, но едва четвърт миля в дълбочина.

Чичо ми даде знак за почивка. Нахранихме се без много приказки и заспахме, без много да му мислим.

Приготовленията ни за нощуване бяха съвсем прости. За постеля ни служеше походно одеяло, в което се увиваше всеки от нас. Нямаше защо да се страхуваме от студа или от неканени посетители. Пътешествениците, които навлизат в африканските пустини или в лесовете на Новия свят, са принудени да бдят на смени през нощта. Но тук цареше абсолютна самота и пълна безопасност. Не ни заплашваха диваци, нито пък диви зверове.

На следната сутрин се събудихме освежени и отморени. Тръгнахме отново. Както и предишния ден, минавахме през тунел от лава. Не можехме да разпознаем естеството на земните пластове, но вместо да се спуска към глъбините, тунелът ставаше все по-равен. Стори ми се дори, че почвахме да се изкачваме към повърхността на земята. Към десет часа това бе толкова очевидно, а самото изкачване стана толкова уморително, че аз започнах да изоставам.

— Какво има, Аксел? — запита нетърпеливо чичо ми.

— Уморих се — отвърнах аз.

— Как? След три часа разходка по този хубав път?

— Хубав, да. Но уморителен.

— Как! Та ние просто се спускаме надолу.

— Ако нямате нищо против, изкачваме се.

— Изкачвали сме се! — възкликна чичо ми, като повдигна рамене.

— Очевидно. От половин час насам наклонът се измени и ако продължаваме да вървим все така, положително ще се върнем в Исландия.

Професорът тръсна глава като човек, който не иска да слуша. Опитах се да подновя разговора, но той не ми отвърна и даде знак за тръгване. Разбрах, че мълчеше, за да не издаде лошото си настроение.

Аз нарамих решително багажа си и тръгнах бързо по стъпките на Ханс, който вървеше пред чичо ми. Мъчех се да не изоставам — едничката ми грижа бе да не изгубя из очи другарите си. Изтръпвах при мисълта, че мога да се за губя сред този лабиринт.

Впрочем пътят ставаше все по-стръмен и уморителен, но мисълта, че наближаваме повърхността на земята ме утешаваше. С всяка измината крачка тази надежда се засилваше.

По обед стените на галерията се измениха. Забелязах, че електрическата светлина се отразяваше по-слабо по тях. Вместо лава се появиха голи скали, наклонени, а понякога дори и разположени отвесно пластове. Намирахме се сред преходната ера, наречена силурска36.

— Това е очевидно! — провикнах се аз. — Седиментите, оставени от водата, са образували през вторичния период на земята тия шисти, тия варовици и пясъчници. Обърнали сме гръб на гранитния масив и приличаме на хамбургци, които са взели пътя за Хановър, за да отидат в Любек.

Трябваше да запазя за себе си тия наблюдения, но темпераментът ми на геолог надделя над предпазливостта и чичо Лиденброк чу моите възклицания.

— Какво те прихваща? — запита ме той.

— Вижте — отвърнах аз, като му посочих разнообразните слоеве пясъчници, варовици и първите следи от шисти.

— Е та, какво от това?

— Ето ни в ерата, когато са се появили първите растения и животни.

— Така ли мислиш?

— Но вижте, изследвайте, наблюдавайте!

Накарах професора да освети стените на тунела с фенера. Очаквах поне да възкликне, но той не каза нито дума и продължи пътя си.

Беше ли ме разбрал, или не? Не го ли възпираше накърненото му честолюбие на учен и на по-възрастен роднина да признае, че е сгрешил, когато е избрал източния тунел; не искаше ли той да продължи докрай проучването на този проход? Беше очевидно, че сме изоставили пътя на лавите и този тунел не можеше да ни изведе до огнището на Снефелс.

Започнах да се питам дали не съм преувеличил значението на тези промени в почвата и дали не се лъжех, като мислех, че преминаваме през тия пластове, легнали върху гранитната основа на земята. Казах си: „Ако съм прав, би трябвало да открия останки от някои първични растения и тогава ще трябва да се съгласим с очевидното. Да потърсим.“

Не бях изминал и сто крачки, а пред очите ми се изпречиха неопровержими доказателства. Така и трябвате да бъде, тъй като през силурската ера в моретата е имало повече от хиляда и петстотин вида растения и животни. Краката ми, привикнали с твърдата почва на лавата, внезапно нагазиха в някаква прах, образувана от стритите останки на растения и раковини. По стените ясно личаха отпечатъците на фукуси37 и ликоподи — плавуни. Професор Лиденброк не можеше да се заблуждава повече, но той затваряше очи пред очевидни неща и продължаваше с равна крачка да върви напред.

Твърдоглавието му надминаваше всяка граница. Не се стърпях. Взех една напълно запазена раковина, която бе принадлежала на едно животно, подобно на днешната мокрица, настигнах чичо си и му казах:

— Вижте.

— Е добре — отвърна спокойно той. — Това е раковината на едно мекотело от изчезналите вече триболити. И нищо повече.

— Но от това не заключавате ли, че…

— Това, което и ти заключаваш? Да. Разбира се. Ние сме оставили гранитната основа и пътя на лавите. Възможно е да съм сбъркал пътя, но ще се убедя, че греша, едва когато достигна до края на този тунел.

— Чичо, вие постъпвате правилно и бих ви подкрепил безусловно, ако не ни заплашваше много голяма опасност.

— Каква именно?

— Липсата на вода.

— Тогава, Аксел, ще я пестим.