Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Привечер се поразходих край брега на Рейкявик и се прибрах рано. Легнах си в голямото дъсчено легло и заспах дълбоко.

Когато се събудих, чух чичо си да говори оживено в съседната стая. Станах веднага и побързах да отида при него.

Той говореше на датски с някакъв едър здравеняк. Тоя мъжага беше навярно надарен с необикновена сила. Замечтано сините му очи на много едрото и с доста наивен израз лице ми се видяха умни. Дългите му коси, които и в Англия биха минали за червеникави, се спускаха до атлетическите му рамене. Движенията на островитянина бяха гъвкави, но той рядко ръкомахаше, сякаш не познаваше или пренебрегваше езика на жестовете. Всичко в него говореше за съвършено тих, спокоен характер. Човек чувствуваше, че този мъж не очаква от никого нищо, работи, каквото си иска, и че нищо на света не може да разтърси или да смути неговия мироглед.

Долових отсенките на тоя му характер в начина, по който исландецът слушаше разпаления брътвеж на събеседника си. Скръстил ръце, той не се помръдна дори при най-невъздържаните ръкомахания на чичо ми; когато отричаше нещо, главата му се завърташе отляво надясно, а за да изрази съгласие, той я поклащаше, но толкова леко, че дългите му коси едва се размърдваха. Сдържаните му движения бяха почти скъпернически.

Външността на този човек с нищо не издаваше, че е ловец. Той положително няма да подплаши дивеча, но как ли се приближава до него?

Всичко ми стана ясно, когато господин Фридриксон ми обясни, че този невъзмутим човек бил ловец само на ейдери — птица, пухът на която представлява най-голямото богатство на острова. И наистина за събирането на този пух, наречен едредон25, не са необходими много движения.

В първите дни на лятото женската на ейдера, прилична на красива патица, прави гнездото си в канарите на фиордите, които прорязват целия бряг. Веднъж направила си гнездо, тя го постила с тънки перца, които скубе от корема си. Веднага след това ловецът — или по-точно търговецът — пристига, взема гнездото и женската започва отново работата си. Това продължава дотогава, докато има пух. Когато се оскубе съвсем, идва ред на мъжкаря. Но твърдите му и груби перца нямат никаква търговска стойност и ловецът не си прави труд да краде постелята на гнездото. Най-после гнездото е готово, тогава женската снася яйца, малките се излюпват, и следната година — нова реколта на пух.

Тъй като ейдерът не избира стръмни скали за гнездото си, а по-скоро достъпни и полегати скали, които се спускат към морето, исландският ловец може да упражнява занаята си без особена мъка. Той е своеобразен земеделец, който не е принуден да сее и жъне реколтата си, а само я прибира.

Този сериозен, не много подвижен и мълчалив човек се наричаше Ханс Биелке. Той бе дошъл по препоръката на господин Фридриксон. Това беше бъдещият ни водач.

Маниерите му рязко се отличаваха от тия на чичо ми.

При все това те лесно се разбраха. Нито единият, нито пък другият държеше за цената. Ловецът беше готов да приеме, каквото му предложат, професорът — да даде, каквото му поискат. Едва ли някоя сделка е била сключвана по-лесно.

Уговорено бе Ханс да ни заведе до село Стапи, разположено на южния бряг на полуостров Снефелс, в подножието на самия вулкан. Трябваше да се изминат пеш около 22 мили — разстояние, което според чичо ми можеше да бъде изминато за два дни.

Но когато професорът разбра, че става дума за датска миля от 24,000 стъпки26, той трябваше да направи друга сметка и като се съобрази с липсата на пътища, да предвиди седем или осемдневен поход.

Щяхме да разполагаме с четири коня — два за езда — за мен и за чичо ми — и два за багажа. Понеже беше свикнал, Ханс щеше да върви пеш. Той отлично познаваше тази част от брега и обеща да ни преведе по най-късия път.

Според уговорката с чичо ми неговото задължение не беше само да ни заведе до Стапи. Той трябваше да остане на служба през цялото време на научната ни експедиция срещу три риксдала седмично. Но уговорено бе, че тая сума ще му бъде броена всяка събота вечер, условие sine qua non27 при неговото наемане.

Беше определено да се тръгне на 16 юни. Чичо ми искаше да даде предплата на ловеца, но последният отказа само с една дума:

— Efter.

— После — поясни чичо ми, за да разбера.

След сключването на сделката Ханс се оттегли.

— Прекрасен мъжага — каза чичо ми. — Той не подозира чудната роля, която бъдещето му отрeжда.

— Нима той ще ни придружи до…

— Да, Аксел, до центъра на земята.

Оставаха ни четиридесет и осем часа до тръгването и за голямо мое огорчение трябваше да ги прекарам в приготовления. Вложихме цялата си находчивост, за да подредим всеки предмет по най-целесъобразен начин. На едно място уредите, на друго оръжията, инструментите в един пакет, хранителните припаси в друг. Направихме четири пакета.

Уредите бяха:

1. Един термометър, образец „Ейгел“, разреден на градуси до 150 градуса — нещо, което ми се виждаше много и същевременно недостатъчно. Много, ако околната температура се издигнеше дотам и в тоя случай ние щяхме да бъдем опечени; недостатъчно, ако трябваше да измерваме температурата на извори или каквато и да била друга разтопена материя.

2. Манометър със сгъстен въздух, така устроен, че да може да сочи налягане по-високо от това на атмосферата на морското равнище. Естествено, обикновен барометър не можеше да бъде достатъчен, тъй като атмосферното налягане щеше да се увеличава пропорционално на дълбочината.

3. Хронометър от женевската фирма Боасонас млади, точно сверен по хамбургско време.

4. Два компаса — единият за измерване на наклона, а другият — за определяне отклонението.

5. Нощен далекоглед.

6. Два апарата на Румкорф28, които произвеждат светлина посредством електрически ток. Те се пренасяха леко, бяха сигурни и заемаха малко място.

Оръжието ни беше две карабини „Пюрдлей Мор и сие“ и два револвера „Колт“. Кому беще нужно това оръжие? Струваше ми се, че нямаше защо да се страхувам от диваци или пък от зверове. Но чичо ми сякаш държеше на арсенала си не по-малко, отколкото на инструментите, а най-вече да има значително количество пироксилинов взрив, устойчив на влагата и с разрушителна сила много по-голяма от тази на обикновения барут.

Инструментите включваха два лоста, две кирки, три бастуна, брадва, чук, една дузина клинове и скоби, дълга въжена стълба. Това представляваше внушителен товар, тъй като само въжето беше дълго триста стъпки.

Най-после идваха хранителните припаси. Пакетът не беше голям, но действуваше успокоително, защото знаех, че само консервираното месо и сухарите, които съдържаше, щяха да стигнат за шест месеца. Единственото питие бе хвойновата ракия. Вода нямахме, но носехме манерки и чичо ми разчиташе, че ще срещнем извори и ще ги пълним по пътя. Възраженията, които можех да направя относно качеството на водата, температурата й или че изобщо няма да намерим вода, щяха да останат безрезултатни.

За да дам точно описание на нашите съоръжения, ще спомена и подвижната аптечка, която съдържаше хирургически ножици, дървени клапи за счупени кости, бинтове, марли, превръзки, лейкопласт, ланцет за пускане на кръв — изобщо ужасяващи работи. Освен това цяла редица шишенца съдържаха декетрин, обикновен спирт, оловен ацетат, етер, оцет и амоняк — лекарства, употребата на които не вдъхваше никакво доверие. Тук се намираха най-сетне и необходимите химикали за румкорфовите апарати.

Чичо ми не беше забравил да се запаси с тютюн, ловджийски барут и прахан. Той бе препасал около кръста един кожен колан, пълен с достатъчно количество златни, сребърни и книжни пари. Шест чифта здрави и непромокаеми благодарение на някаква смазка от смола и каучук обувки се намираха между инструментите.

— Така облечени, обути и въоръжени, няма никаква причина да не стигнем далеч — каза чичо ми.

Целият ден на 14 юни бе посветен за подреждането на тия неща. Вечерта бяхме поканени у барон Трамп, дето вечеряхме заедно с кмета на Рейкявик и доктор Хиалталин, най-прочутия лекар в страната. Господин Фридриксон не беше между сътрапезниците. По-късно научих, че той бил в обтегнати отношения с губернатора във връзка с някакъв административен въпрос и затова те не се срещат. Аз не разбрах нито дума от онова, което се каза на тази полуофициална вечеря. Забелязах само, че чичо ми говори непрекъснато.

На следния ден, 15 юни, привършихме приготовленията. Нашият домакин много зарадва професора, като му подари една карта на Исландия много по-съвършена от Хендерсоновата — картата на Олаф Николас Олсен, с мащаб 1:480,000, издадена от исландското книжовно дружество според геодезките изследвания на господин Шеел Фрисак и топографическите снимки на господин Биорн Гумлаугеон. Тя представляваше ценно помагало за един минералог.

Последната вечер прекарахме в интимен разговор с господин Фридриксон, към когото изпитвах голяма симпатия. След тоя разговор последва твърде неспокоен сън, поне що се отнася до мен.

В пет часа сутринта ме събуди пръхтенето на четири коня, които ровеха с копита под прозореца ми. Облякох се набързо и излязох на улицата. Ханс беше почти натоварил багажа ни, тъй да се каже, без да се помръдва. Той вършеше това със забележителна сръчност. Чичо вдигаше много повече шум, отколкото да върши работа. Но водачът ни сякаш не обръщаше никакво внимание на препоръките му.

В шест часа всичко беше готово. Господин Фридриксон ни стисна ръце. Чичо ми му благодари много сърдечно на исландски за любезното гостоприемство. А пък аз с най-хубави латински думи произнесох няколко сърдечни приветствия. След това ние възседнахме конете и господин Фридриксон ми отправи за сбогом стиха, който Вергилий сякаш бе писал за нас — пътници, тръгнали в неизвестността:

Et quacumque viam dedeit fortuna sequamur29.