Пътешествие до центъра на Земята

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА

От началото на пътешествието бях видял много чудни неща и си мислех, че нищо вече не може да ме изненада и учуди. Но когато видях тия две букви, издълбани тук преди триста години, аз се стъписах. Не само подписът на учения исландец можеше да се прочете върху скалата, но и камата, с която го бе издълбал, се намираше в ръцете ми. Бе невъзможно повече да се съмнявам в съществуването на пътешественика и в действителността на пътешествието му.

Докато тези мисли се въртяха в главата ми, професор Лиденброк се отдаде на възвеличаване на Арне Сакнусем.

— Чуден гений! — провикна се той. — Ти не си пропуснал нищо, за да посочиш и на други смъртни пътищата в земните недра и твоите събратя сега откриват следите, които си оставил преди три века в дъното на тия мрачни подземия. Ти си се погрижил и други да се възхищават на тези чудеса! Името ти, оставено ту тук, ту там, води право към целта пътешественика, достатъчно смел, за да тръгне по стъпките ти, това име ще бъде издълбано от собствената ти ръка и в центъра на земята! Сега аз също ще подпиша последната гранитна страница! Но нека от днес този нос, край това море, което ти пръв си открил, да носи во веки веков името нос Сакнусем!

Ето какво приблизително чух. Ентусиазмът, с който бяха пропити тия думи, се предаде и на мен. Някакъв вътрешен огън пламна в гърдите ми. Забравих опасностите по пътя, трудностите, които ще срещнем на връщане. Исках и аз да постигна онова, което друг бе направил, и нищо повече не ми се виждаше невъзможно.

— Напред! Напред! — извиках аз.

Спуснах се към мрачната галерия, но професорът — този буен човек, ме възпря и ме посъветва да бъда търпелив и хладнокръвен.

— Първо, ще се върнем при Ханс — каза той — и ще докараме сала тук.

С известна мъка се подчиних на тази заповед и се плъзнах бързо между крайбрежните скали. Докато вървяхме, аз казах:

— Не смятате ли, чичо, че досега обстоятелствата твърде много ни помагаха?

— Така ли мислиш, Аксел?

— Да. Дори бурята ни върна на правия път. Нека бъде блогословена! Хубавото време щеше да ни отдалечи от пътя ни, а тя ни върна към брега! Да допуснем, че бяхме ударили с носа (с носа на сала!) южните брегове на морето Лиденброк, какво щеше да стане с нас? Нямаше да открием името на Сакнусем и щяхме да се намираме на някакъв безизходен бряг.

— Наистина, Аксел, има нещо необикновено в това: уж плавахме на юг, а излязохме на север, и то на нос Сакнусем. Трябва да кажа, че това ми се вижда повече от чудно. Има нещо, което никак не мога да разбера.

— Какво значение има това? Няма защо да обясняваме фактите, трябва само да ги използуваме.

— Така е, мое момче, но…

— Ще тръгнем отново на север. Ще минем под северните европейски страни — Швеция, Русия, Сибир и кой знае още къде! Няма да се движим под африканските пустини, ни го под водите на океана! За друго не искам дори и да зная!

— Да, Аксел, ти имаш право и всичко се развива много добре от момента, когато изоставихме това водоравно море, което не можеше да ни изведе доникъде. Сега ще слизаме, ще слизаме, ще слизаме, само ще слизаме. Знаеш ли, че за да стигнем до центъра на земята, ни остават само хиляда и петстотин левги път?

— Ах! — извиках аз. — Не заслужава да се споменава тази подробност! Напред!

Този безумен разговор продължи и когато се върнахме при сала. Всичко бе готово за отплаване. Багажът бе натоварен. Качихме се на сала, вдигнахме платното и Ханс насочи сала покрай брега към нос Сакнусем.

Вятърът не беше благоприятен за такъв плавателен съд като нашия и бяхме принудени от време на време да се придвижваме с помощта на бастуните. Често скалите, които се издаваха навътре в морето, ни принуждаваха да описваме големи дъги. Но най-сетне след три часа плаване към шест часа вечерта стигнахме до удобно за акостиране място.

Скочих пръв на брега, след мен скочиха чичо ми и исландецът. Пътуването по море не бе ме успокоило. Напротив. Аз дори предложих да унищожим сала, за да прекъснем всякакъв път за отстъпление. Но чичо ми се противопостави. Той ни се видя необикновено въздържан.

— Поне — казах аз — да тръгнем, без да губим време.

— Добре, мое момче. Но нека преди това разгледаме тази нова галерия и да видим дали не ще стане нужда да приготвим въжените стълби.

Чичо ми включи румкорфовия апарат. Привързахме сала на брега и го оставихме. Входът на галерията се намираше само на двадесет крачки оттук и нашата малка група, предвождана от мен, се отправи незабавно към него.

Отверстието образуваше почти идеална окръжност и имаше четири-пет стъпки в диаметър. Тъмният тунел беше прокаран в голата скала, а еруптивните материи, на които някога е давал път, облепваха вътрешността му. Долната му част се намираше на равнището на земята и затова можеше да се стигне до него без никакъв труд.

Ние вървяхме по водоравен път, но след няколко стъпки пред нас се изпречи огромна скала.

— Проклета скала! — развиках се аз яростно, като видях непреодолимото препятствие.

Колкото и да търсихме наляво, надясно, нагоре, надолу, не намерихме никакъв проход, никакво разклонение. Изпитвах безкрайно разочарование и не исках да се примиря с тази пречка. Навеждах се. Гледах отдолу. Не видях никаква пукнатина. Гледах отгоре. Все същото гранитно препятствие. Ханс освети с фенера цялата стена, но не се виждаше никаква цепнатина.

Трябваше да се откажем от всякаква надежда да минем.

Аз бях седнал на земята, а чичо ми крачеше насам-натам в тунела.

— Но как е минал Сакнусем? — чудех се аз.

— Да — каза чичо ми. — И той ли е бил възпрепятствуван от тази каменна врата?

— Не, не! — възразих живо аз. — Тази скала е задръстила внезапно прохода след някой трус или някое магнетично явление, което разтърсва земята. Много години са минали между връщането на Сакнусем и свличането на тази скала. Тази галерия е била очевидно един от пътищата на лавата и еруптивните материи са минавали свободно през нея. Вижте, по гранитния свод личат пресни пукнатини. Сводът е образуван от отделни грамадни камъни, сякаш това подземие-е правено от някой великан. Един ден под влияние на силния натиск този блок се е срутил като свод, останал без опора и заприщил входа. Сакнусем не е срещнал това препятствие и ако не го съборим, ние сме недостойни да стигнем до центъра на земята!

Така говорех аз. Духът на професора ме бе овладял напълно. Геният на откритията ме вдъхновяваше. Бях забравил миналото, пренебрегвах бъдещето. За мен на повърхността на това земно кълбо, в което бях проникнал, не съществуваше нищо — нито градовете, нито полята, нито Хамбург, нито Кьонигщрасе, нито клетата ми Гройбен, която навярно смяташе, че съм загинал в земните недра.

— Е добре! — каза чичо ми. — Ще си пробием път с кирки и лостове!

— Скалата е много твърда за лост! — заявих аз.

— Тогава кирки.

— Много време ще отнеме!

— Но…

— Тогава барут! Мина! Ще минираме това препятствие и ще го вдигнем във въздуха!

— С барут!

— Разбира се. Всъщност работата се свежда до някакво парченце скала, което да се разбие!

— Ханс, залови се за работа! — извика чичо ми.

Исландецът отиде при сала и се върна с един лост, с който си послужи, за да направи огнище за мината. Това не бе никак лесно. Трябваше да се пробие достатъчно голяма дупка, за да се поберат петдесетте фунта пироксилинов взрив, експлозивната сила на който е четири пъти по-голяма от тази на обикновения барут.

Бях силно възбуден. Докато Ханс работеше, аз помагах на чичо си да приготви фитила, направен от овлажнен барут, увит в платнено чревце.

— Ще минем — казах аз.

— Ще минем — повтори чичо ми.

В полунощ привършихме сапьорската си дейност. Зарядът пироксилин бе поставен в огнището и фитилът се проточи през галерията до изхода й. Сега вече една искра бе достатъчна, за да приведе в действие този мощен способ.

— Утре — каза професорът.

Трябваше да се примиря и да чакам още шест безкрайни часа.