Трескави сънища

17.

Кампусът на Центъра за здравни науки към университета „Тюлейн“ на Тюлейн стрийт в центъра на града се помещаваше в безличен сив небостъргач, който би изглеждал по на място в Нюйоркския финансов квартал. Пендъргаст излезе от асансьора на трийсет и първия етаж и се насочи към отдел „Женско здравеопазване“ и – след известно разпитване – се озова пред вратата на Мириам Кендъл.

Почука дискретно.

— Влезте – долетя силен, ясен глас.

Пендъргаст отвори вратата. Малкият офис явно принадлежеше на професор. Два метални библиотечни шкафа бяха натъпкани с учебници и списания. На бюрото бяха подредени купчини сборници с изследвания. В другия му край седеше жена на шейсетина години. Тя стана, когато Пендъргаст влезе.

— Д-р Пендъргаст – каза тя, поемайки протегнатата му ръка с известна резервираност.

— Наричайте ме Алойзиъс – отвърна той. – Благодаря, че ме приехте.

— Няма защо. Заповядайте, седнете.

Тя се отпусна в стола си зад бюрото и го погледна с незаинтересован, почти клиничен маниер.

— Не сте се състарили и с ден.

Същото не би могло да се каже за Мириам Кендъл. На фона на жълтата утринна светлина от високите тесни прозорци, тя въпреки всичко изглеждаше доста по-стара, отколкото по времето, когато беше делила офис с Хелън Естерхази Пендъргаст. Все още обаче обноските й бяха същите, каквито Пендъргаст ги помнеше: отривисти, хладни, професионални.

— Външният вид може да заблуждава – отвърна Пендъргаст. – Както и да е. Благодаря ви. От колко време сте в „Тюлейн“?

— Девет години вече. – Тя сложи ръце върху бюрото и събра върховете на пръстите си в куличка. – Трябва да кажа, Алойзиъс, изненадана съм, че не сте се обърнали за сведения директно към стария шеф на Хелън, Морис Блеклетър.

Пендъргаст кимна.

— Направих го, всъщност. Само че се е пенсионирал – както сигурно знаете, след „Доктори с крила“ той продължи като консултант в различни фармацевтични компании – но в момента е в отпуска в Англия и ще отсъства известно време.

Тя кимна.

— А „Доктори с крила“?

— Ходих там тази сутрин. Беше пълна лудница, всички се стягаха за Азербайджан.

Кендъл кимна.

— А, да. Земетресението. Разбрах, че имало много загинали.

— Не срещнах човек над трийсет – и никой, който дори бегло да си спомня съпругата ми.

Кендъл отново кимна.

— Това е работа за млади. И е една от причините, поради която напуснах „Доктори с крила“, за да преподавам проблеми на женското здраве. – Телефонът иззвъня, но Кендъл го игнорира. – Във всеки случай – произнесе тя рязко, – съм повече от щастлива да споделя спомените си за Хелън с вас, Алойзиъс – въпреки че ми стана любопитно защо ме търсите сега, след всичките тези години.

— Напълно разбираемо е. Истината е, че възнамерявам да напиша биография на съпругата ми. Нещо като възхвала на живота й, кратка, какъвто беше той. „Доктори с крила“ бе първата и единствена нейна работа, след като получи магистърската си степен в областта на фармацевтичната биология.

— Мислех, че е епидемиолог.

— Това беше втората й специалност. – Пендъргаст направи пауза. – Осъзнах колко малко съм познавал работата й в „Доктори с крила“ – изцяло моя грешка, и нещо, което сега се опитвам да поправя.

При тези думи твърдите линии на лицето на Кендъл омекнаха малко.

— Радвам се да чуя, че го казвате. Хелън беше забележителна жена.

— Така че бихте ли била любезна да си припомните малко за времето, през което е била в „Доктори с крила“? И моля ви – не захаросвайте нищо. Съпругата ми не беше идеална – предпочитам неукрасената истина.

Кендъл го гледа в продължение на минута. Очите й се отместиха към някакво неопределено място зад него и станаха далечни, сякаш гледаше в миналото.

— Знаете за „Доктори с крила“ – работехме по хигиенизирането, чиста вода и програми за изхранване в Третия свят. Създаване на възможност хората да се грижат по-добре за здравето си и да живеят в по-добри условия. Но когато имаше някакво бедствие – като земетресението в Азербайджан, – мобилизирахме екипи от лекари и здравни работници и ги изпращахме в засегнатите райони.

— Това поне знам.

— Хелън… – Тя се поколеба.

— Продължавайте — промърмори Пендъргаст.

— Хелън беше много ефективна от самото начало. Но често имах чувството, че обича повече приключението в това, отколкото лечението. Сякаш прекарваше месеците офисна работа единствено заради шанса да се озове в епицентъра на самото бедствие.

Пендъргаст кимна.

— Спомням си… – Тя отново спря. – Няма ли да си водите бележки?

— Имам отлична памет, госпожо Кендъл. Моля ви, продължете.

— Спомням си, когато една наша група беше наобиколена от въоръжена с мачете тълпа в Руанда. Трябва да бяха най-малко петдесет души, полупияни. Хелън внезапно изстреля два патрона с пистолета си и ги обезоръжи. Каза им да хвърлят оръжията си на земята и да изчезват. И те го направиха! – Тя поклати глава. – Разказвала ли ви го е някога?

— Не, не е.

— Знаеше как да използва онзи пистолет, определено. Научила се е да стреля в Африка, нали?

— Да.

— Това винаги ми се е струвало малко странно.

— Кое?

— Стрелбата, имам предвид. Необичайно хоби за биолог. Но пък всеки си има начин да се освобождава от стреса. А когато си на такова място, напрежението може да бъде непоносимо: смъртта, жестокостта, зверствата. – Тя поклати глава на някакъв свой спомен.

— Надявах се да видя личната й папка в „Доктори с крила“ – напразно.

— Видели сте какво е там. Както можете да предположите, не си падат много по писмената работа – камо ли да пазят документи от преди десет години. Освен това папката на Хелън би била по-тънка от повечето останали.

— Защо?

— Тя не беше на пълно работно време, разбира се.

— Не… не беше ли на щат?

— Е, „непълно работно време“ не е съвсем точно. Имам предвид, повечето пъти тя наистина прекарваше пълни четирийсет часа – или, когато беше на терен, доста повече, – но тя често напускаше офиса, всеки път за по няколко дена. Винаги съм си мислила, че има втора работа, или може би някакъв частен проект, по който работи, но вие току-що казахте, че това е била единствената й работа. – Кендъл сви рамене.

— Нямаше друга работа. – Пендъргаст замълча за момент. – Някакви други спомени от личен характер?

Кендъл се поколеба.

— Винаги ми е правила впечатление на много потаен човек. Дори не знаех, че имала брат, докато не се появи в офиса един ден. Той също беше много красив човек. И работеше също в областта на медицината, доколкото си спомням.

Пендъргаст кимна.

— Джъдсън.

— Да, така се казваше. Явно в семейството всички са били лекари.

— Така е. Бащата на Хелън беше лекар – каза Пендъргаст.

— Не съм изненадана.

— Говорила ли ви е някога за Одюбон?

— Художника? Не, никога. Странно, че го споменавате.

— Защо, по-точно?

— Защото по някакъв начин това ми напомня за единствения път, когато я хванах занемяла.

Пендъргаст се приведе леко напред в стола си.

— Моля ви, разкажете ми.

— Бяхме в Суматра. Беше минало цунами и пораженията бяха огромни.

Пендъргаст кимна.

— Спомням си това пътуване. Бяхме женени едва от няколко месеца по онова време.

— Беше страшен хаос; всички работехме до пълна изнемога. Една нощ се върнах в палатката, която делях с Хелън и още една доброволка. Хелън беше там сама, седнала на стола. Дремеше с отворена в скута книга, показваща картина на птица. Не исках да я будя, затова внимателно измъкнах книгата. Тя се събуди веднага, дръпна я от мен и я затвори. Беше много смутена. После изглежда се съвзе, опита се да го обърне на смях и каза, че съм я стреснала.

— Каква беше птицата?

— Малка птица, доста пъстра. Имаше необичайно име… – Тя спря, опитвайки се да си спомни. – Нещо, свързано с името на един щат.

Пендъргаст помисли известно време.

— Вирджиния рейл?

— Не, това бих си го спомнила.

— Калифорния Тоухи?

— Не. Птицата беше в зелено и жълто.

Настъпи дълга тишина.

— Папагал Каролина[21]? – попита най-накрая Пендъргаст.

— Точно така! Знам, че беше странно. Спомням си, казах тогава, че не съм знаела, че в Америка има каквито и да било папагали. Но тя отбегна въпроса и с това се приключи.

— Разбирам. Благодаря ви, госпожо Кендъл. – Пендъргаст остана да седи неподвижно, но след малко се изправи и подаде ръка. – Благодаря за помощта.

— Бих се радвала да получа екземпляр от биографията. Обичах много Хелън.

Пендъргаст направи лек поклон.

— Ще получите веднага, след като бъде публикувана. – Той се обърна, взе асансьора за надолу в пълно мълчание, а мислите му бяха далече, далече оттук.