Трескави сънища

20.

Сейнт Францисвил, Луизиана

Д’Агоста спря пред варосаното имение, издигащо се с мрачна тържественост сред лехите с мъртви цветя и дървета с голи клони. Зимното небе пръскаше дъжд, по асфалта се събираха локви. Той остана да седи в колата известно време, заслушан в последните сладникави фрази на „Само ти и аз“ по радиото, опитвайки се да преодолее раздразнението си, че несъмнено е изпратен за зелен хайвер. Какво, по дяволите, разбираше той от мъртви птици?

Накрая, когато песента заглъхна, се надигна от седалката, взе един чадър и излезе от колата. Изкачи се по стъпалата на стария плантаторски дом Оукли и се вмъкна в остъкления вход: покрита веранда с капаци на прозорците, спуснати срещу силния дъжд. Като пъхна капещия чадър в една стойка, той изтръска дъждобрана си, закачи го на една закачалка и влезе.

— Сигурно сте д-р Д’Агоста – произнесе една ведра, прилична на птица жена, като се надигна иззад бюрото и тръгна към него на късите си дебели крака; големите й обувки потракваха по дъските. – Нямаме много посетители по това време на годината. Аз съм Лола Марчант. – Тя протегна ръка.

Д’Агоста пое ръката и тя разтърси изненадващо енергично неговата. Жената беше цялата в руж, пудра и червило, и сигурно беше най-малкото на шейсет, яка и дейна.

— Как не ви е срам, да докарате такова лошо време! – Тя избухна в чуруликащ смях. – Но независимо от всичко, ние винаги посрещаме радушно изследователите на Одюбон. При нас идват най-вече туристи.

Д’Агоста я последва в един салон, облицован с боядисано в бяло дърво и масивни греди. Той започна да съжалява за прикритието, което си беше измислил и й беше дал по телефона. Знаеше толкова малко за Одюбон и за птиците, че беше напълно сигурен, че ще се провали с гръм и трясък дори при най-незначителната размяна на информация. Най-добре щеше да е да си държи устата затворена.

— Първото, което трябва да направите! – Марчант отиде зад друго бюро и побутна към него огромен дневник: – Моля ви, напишете името си и причината за посещението си.

Д’Агоста написа името си и мнимата причина.

— Благодаря! – каза тя. – А сега, да започнем. Какво точно искате да видите?

Д’Агоста прочисти гърлото си.

— Аз съм орнитолог – той произнесе думата перфектно – и бих искал да видя някои от експонатите на Одюбон.

— Чудесно! Както сигурно знаете, Одюбон е бил тук в продължение на четири месеца, работейки като учител по рисуване на Елиза Пирие, дъщерята на господин и госпожа Джеймс Пирие, собственици на плантацията Оукли. След едно спречкване с госпожа Пирие, той внезапно се върнал в Ню Орлиънс, вземайки със себе си всички свои експонати и рисунки. Но когато станахме Държавен исторически обект преди четирийсет години, получихме в наследство негови рисунки, писма и някои от настоящите експонати на птици, които добавихме към събраните през годините – и сега имаме една от най-хубавите колекции на Одюбон в Луизиана.

Тя се усмихна весело при този рецитал, гърдите й леко се повдигаха от усилието.

— Да-а-а… – промърмори Д’Агоста, като извади един бележник от кафявото си сако, надявайки се това да добави повече правдоподобност.

— Насам, д-р Д’Агоста, заповядайте.

Д-р Д’Агоста. Лейтенантът усети как опасенията му се засилват.

Жената прекоси с тежки стъпки покрития с чамови дъски под към едно стълбище. Те се изкачиха към втория етаж и минаха през поредица от просторни стаи, обзаведени с характерни за епохата мебели, спирайки най-сетне пред една заключена врата, която – когато се отвори – разкри стълбище, водещо към тавана, стръмно и тясно. Д’Агоста последва Марчант до горе. Това беше таван само на име, безукорно чист и отлично поддържан, миришеше на прясна боя. Покрай три от стените се редяха стари дъбови шкафове с витрини от вълнисто стъкло, а други, много по-модерни, с плътни вратички, стояха в далечния край. Светлината, студена и бяла, идваше от серия капандури с матирани стъкла.

— Притежаваме сто птици от най-ранната колекция на Одюбон – каза тя, като се движеше с енергични стъпки по централния коридор. – За съжаление, Одюбон не го е бивало особено като препаратор. Експонатите бяха стабилизирани, разбира се. Ето че пристигнахме.

Те спряха пред голям метален шкаф, сив на цвят, който приличаше на сейф. Марчант завъртя централната шайба и натисна дръжката. Голямата врата се отвори с въздишка, разкривайки вътрешни дървени шкафове с етикети, залепени върху метални плочки към всяко чекмедже. Смрад на нафталин облъхна Д’Агоста. Марчант измъкна едно от чекмеджетата и отвътре се показаха три реда препарирани птици, с пожълтели етикети около всеки нокът и памучна вата, стърчаща от очните дупки.

— Тези етикети са оригиналните, на Одюбон — поясни Марчант. – Само аз ще пипам птиците – моля, не ги докосвайте без моето разрешение. – Хайде! – Тя се усмихна. – Коя искате да видите?

Д’Агоста се консултира с бележника си. Беше си записал имена на някои птици от един уебсайт, в който се даваше списък на всички оригинални експонати на Одюбон, както и тяхното местоположение. Той го прегледа.

— Бих искал да започна с луизианския воден дрозд.

— Отлично! – Чекмеджето се върна на мястото си и беше издърпано друго. – Желаете ли да го изследвате на масата, или ще го направите от чекмеджето?

— От чекмеджето е добре. – Д’Агоста приближи една лупа към окото си и изследва птицата от близо с много сумтене и мърморене под нос. Това бе нещо парцаливо и недоизпипано, с проскубана или липсваща перушина, с показващ се отвътре пълнеж. От време на време лейтенантът изобразяваше нещо, което се надяваше да мине за концентрация, и поспираше да надраска в тефтера си неразбираеми записки.

Накрая се изправи.

— Благодаря ви. Американският щиглец е следващият в списъка ми.

— Веднага.

Той направи поредното шоу с разглеждането на птицата, като присвиваше очи зад лупата, водеше си бележки и си говореше сам на себе си.

— Надявам се, че намирате каквото търсите – каза Марчант с насочващ тон в гласа.

— О, да. Благодаря. – Това вече започваше да става досадно, а от миризмата на нафталин му прилошаваше.

— А сега… – Той се престори, че се консултира с бележника си – … ще погледна папагала Каролина.

Внезапна тишина. Д’Агоста беше изненадан, когато видя лицето на Марчант да се изчервява леко.

— Съжалявам, този експонат го нямаме.

Той усети допълнителен прилив на раздразнение: дори не притежаваха експоната, заради който беше дошъл.

— Но във всички справочници се споменава, че трябва да е тук – каза той по-ядосано, отколкото възнамеряваше. – Всъщност, пише че трябва да имате два такива.

— Вече ги нямаме.

— И къде са? – Не можеше да скрие раздразнението си.

Последва дълго мълчание.

— Боя се, че изчезнаха.

— Изчезнаха? Изгубили са се?

— Не, не са изгубени. Откраднати са. Преди много години, когато бях още помощник. Всичко, което остана, са само няколко пера.

Д’Агоста внезапно се заинтересува. Радарът му на ченге се задейства. Той осъзна веднага, че това няма да е напразно похабено време.

— Имаше ли разследване?

— Да, но съвсем формално. Трудно е да накараш полицията да се развълнува заради две откраднати птици, пък дори от изчезнал вид.

— Имате ли копие от стария доклад?

— Тук поддържаме документацията изрядна.

— Бих искал да го видя.

Той усети, че жената го гледа с любопитство.

— Извинете, доктор Д’Агоста – но защо? Птиците са изчезнали преди повече от дванайсет години.

Д’Агоста мислеше бързо. Това променяше играта. Той взе бързо решение, бръкна в джоба си и извади полицейската си значка.

— О, боже! – Тя го погледна, очите й се разшириха. – Вие сте полицай! Не сте орнитолог.

Д’Агоста прибра значката си.

— Точно така, аз съм лейтенант детектив от Нюйоркското полицейско управление, отдел „Убийства“. А сега бъдете така добра и ми дайте онази папка.

Тя кимна, колебаейки се.

— За какво се отнася?

Д’Агоста я погледна и видя възбуда в очите й, потиснато вълнение.

— Убийство, разбира се – каза той с усмивка.

Тя кимна отново, изправи се. Няколко минути по-късно се върна с тънък кафяв плик. Д’Агоста го отвори и намери най-повърхностните полицейски рапорти, един надраскан параграф, който не му казваше нищо, освен че при рутинна проверка на колекцията е разкрита липсата на птиците. Никаква следа от взлом, не е взето нищо друго, няма събрани свидетелства от мястото, не са вземани пръстови отпечатъци и няма заподозрени. Единственото полезно нещо беше времевата рамка на престъплението: трябва да се беше случило между първи септември и първи октомври, тъй като колекцията е била инвентаризирана веднъж месечно.

— Разполагате ли с регистрациите на всички, които са използвали колекцията?

— Да. Но винаги проверяваме колекцията, след като си тръгнат, за да сме сигурни, че не са откраднали нещо.

— Тогава можем да стесним времевата рамка още. Донесете ми дневниците за регистрация, ако обичате.

— Веднага. – Жената излезе забързано, тракането на обувките й отекна в таванското пространство, докато слизаше по стъпалата.

След няколко минути тя се върна, носейки голям подвързан том, който стовари шумно на една централна маса. Като разгръщаше страниците, докато Д’Агоста гледаше, тя най-после стигна до въпросния месец. Д’Агоста сканира с поглед страницата. Онзи месец трима изследователи бяха използвали колекцията, последният беше идвал на 22-ри септември. Името беше написано с уверена ръка, със замах:

Фалшиво име и адрес, ако изобщо има такива, помисли си Д’Агоста. Агасиз драйв, как пък не. А нюйоркските пощенски кодове започват винаги с 1.

— Кажете ми – попита той, – изследователите показвали ли са ви някакви служебни документи, лични карти или каквото и да е?

— Не, вярвахме им. Може би не е трябвало. Но, разбира се, внимателно ги следяхме. Не мога да си представя как някой би успял да открадне птици направо под носа ни!

Аз мога да си представя милион начини, помисли си Д’Агоста, но не произнесе нищо на глас. Вратата на таванското помещение беше заключена със старомоден ключ, а самият шкаф с птиците беше евтин модел, с шумни механизми, които един опитен касоразбивач би могъл лесно да отвори. Макар да си мислеше, че едва ли е било необходимо – беше видял Марчант да дръпва връзка ключове от стената на приемната, когато тръгнаха по стълбището. Вратата към къщата беше отключена – той беше влязъл направо. Всеки би могъл да изчака, докато дежурния куратор напусне рецепцията, за да отиде до тоалетната, да вземе ключовете от пирона и да отиде право при птиците. Дори по-лошо, той самият бе оставен сам с незаключения шкаф с експонати, когато Марчант слезе да вземе книгата за регистрации. Ако птиците имаха някаква стойност, досега една нямаше да е останала, помисли си той печално.

После посочи името:

— Запознахте ли се с тази изследователка?

— Както казах, по онова време работех само като асистентка. Господин Хочкис беше кураторът и той би трябвало да е наглеждал проучването.

— Къде е той сега?

— Почина преди няколко години.

Д’Агоста върна отново вниманието си към страницата. Ако Матилда В. Джоунс беше наистина крадецът – а той бе напълно сигурен, че е така, – то тя не беше особено обигран престъпник. С изключение на измисленото име, почеркът, с който се бе регистрирала във входящата книга, както изглежда не беше подправен. Той предположи, че истинският крадец се бе намесил на 23-ти септември, деня, след като тя е докладвала точното местоположение на птиците, представяйки се за изследователка. Това би могло да бъде потвърдено от проверка в хотелския регистър.

— Когато орнитолози идват тук за проучвания, къде обикновено отсядат?

— Препоръчваме им „Хаума хауз“ в Сейнт Францисвил. Това е единственото прилично място.

Д’Агоста кимна.

— Е? – каза Марчант. – Някакви следи?

— Бихте ли ми преснимали тази страница?

— О, да – каза тя, като вдигна и понесе тежкия том, отново оставяйки Д’Агоста сам. Веднага след като тя излезе, лейтенантът отвори клетъчния си телефон и позвъни.

— Пендъргаст – отвърна гласът отсреща.

— Здравей, Вини се обажда. А сега бързо: чувал ли си някога името Матилда В. Джоунс?

Настъпи внезапна тишина, след което гласът на Пендъргаст долетя студен като арктически полъх.

— Откъде знаеш това име, Винсънт?

— Твърде сложно е за обясняване в момента. Чувал ли си го?

— Да. Така се казваше котката на жена ми. Руска синя.

Д’Агоста беше шокиран.

— Почеркът на жена ти… беше ли едър и с големи камшичета?

— Да. А сега ще ми кажеш ли най-после за какво става дума?

— Двата препарирани каролински папагала на Одюбон са се съхранявали в имението Оукли. От тях в момента няма нищо, освен няколко пера. И познай: жена ти е тази, която ги е откраднала.

След малко дойде още по-вледеняващ отговор:

— Разбирам.

Д’Агоста чу потракване на обувки по стълбището към тавана.

— Трябва да тръгвам. – Той затвори телефона, точно когато Марчант зави зад ъгъла с фотокопията.

— Е, лейтенант – каза тя, като ги остави на бюрото. – Ще разплетете ли престъплението? – Тя го дари с жизнерадостна усмивка. Д’Агоста забеляза, че е използвала случая да освежи ружа и червилото си. Това бе сигурно много по-вълнуващо, помисли си той, отколкото точещите се един след друг епизоди на сериала „Диагноза – убийство“.

Д’Агоста пъхна листовете в куфарчето си и се приготви да си тръгне.

— Не, боя се, че следата е прекалено студена. И отдалечена. Но все пак ви благодаря.