Трескави сънища

24.

Сънфлауър, Луизиана

— Избра ли си вече, сладурче? – попита келнерката.

Д’Агоста пусна менюто на масата.

— Котла[26].

— Пържена, печена на фурна, или на скара?

— На скара.

— Отличен избор. – Тя си записа в тефтерчето и се обърна. – А вие, сър?

— Задушено върху борова кора, моля – каза Пендъргаст. – Без царевичните бухти.

— Готово. – Тя си отбеляза поръчката, после се отдалечи енергично на практичните си бели обувки.

Д’Агоста я изгледа как се насочва към кухнята. После въздъхна и отпи от бирата си. Беше един дълъг, изморителен следобед. Сънфлауър, Луизиана, беше град с около три хиляди жители, заобиколен от едната страна с гора от вечнозелени дъбове, а от другата – с обширно кипарисово мочурище, известно като Блек Брейк. Градчето се оказа съвършено незабележително: малки занемарени къщи с огради от колчета, изтъркани пешеходни алеи по крайбрежието, които плачеха за ремонт, и апатични кучета, дремещи на верандите. Беше всъщност едно трудолюбиво, упорито, опърпано селце, забравено от външния свят.

Те се бяха регистрирали в единствения хотел на градчето, после се разделиха и всеки тръгна по задачите си, опитвайки се да открие защо Хелън Пендъргаст беше тръгнала да прави тридневно пътешествие до такова отдалечено място.

Споходилият ги напоследък късмет изглежда ги бе напуснал с влизането в Сънфлауър. Д’Агоста бе прекарал пет безполезни часа, вглеждайки се в празни лица и стигайки до задънена улица. Тук нямаше арт дилъри, музеи, частни колекции или исторически общества. Никой не си спомняше да е виждал Хелън Пендъргаст – снимката, която беше показвал наоколо, предизвика само безразличие. Дори колата не породи проблясък на спомен. Джон Джеймс Одюбон, показаха проучванията им, никога не е бил в близост до този район на Луизиана.

Когато Д’Агоста и Пендъргаст най-после се срещнаха в малкия хотелски ресторант за вечеря, той се почувства почти толкова обезсърчен, колкото агентът на ФБР изглеждаше тази сутрин. Сякаш в унисон с настроението му, слънчевото небе се беше покрило с плътни облаци, които заплашваха с буря.

— Ядец – каза той в отговор на въпроса на Пендъргаст и разказа за разочароващата си сутрин. – Може би онази възрастна жена е запомнила погрешно. Или просто ни е изпързаляла заради друга двайсетачка… Ами ти?

Поръчката пристигна и келнерката сложи чиниите пред тях с жизнерадостно „Заповядайте!“ Пендъргаст се вгледа в своята мълчаливо, гребна малко задушено с лъжицата си, за да го опита.

— Да ви донеса ли още една бира? – попита тя Д’Агоста със сияещо лице.

— Защо не?

— Клубна сода? – предложи тя на Пендъргаст.

— Не, благодаря, това ще е напълно достатъчно.

Келнерката се отдалечи.

Д’Агоста повтори въпроса си:

— Е? Някакъв късмет?

— Един момент. – Пендъргаст извади клетъчния си телефон и набра. – Морис? Ще нощуваме в Сънфлауър. Точно така. Лека нощ. – Той остави настрана телефона. – Моят опит, боя се, беше точно толкова обезсърчаващ, колкото твоя. – Само че изказаното разочарование противоречеше на блясъка в очите му и на слабата усмивка, повдигаща ъгълчетата на устните му.

— Защо ли не ти вярвам? – произнесе накрая Д’Агоста.

— Гледай, ако обичаш, как ще проведа един малък експеримент върху нашата келнерка.

Келнерката се върна с Будвайзер и чиста салфетка. Когато ги постави пред Д’Агоста, Пендъргаст заговори с най-медения си глас, усилвайки акцента.

— Скъпа моя, питам се дали мога да ви задам един въпрос.

Тя се обърна към него със закачлива усмивка.

— Питай, скъпи.

Пендъргаст театрално извади малко тефтерче от джоба на сакото си.

— Аз съм репортер от Ню Орлиънс и правя проучване за едно семейство, което преди е живяло тук. – Той отвори тефтера и вдигна очи към келнерката очаквателно.

— Разбира се, кое семейство?

— Дуейн.

Ако Пендъргаст бе обявил името на някой престъпник, реакцията нямаше да е по-драматична. Лицето на жената веднага се смъкна, празно и безизразно, погледът й стана далечен. Закачливостта се изпари мигновено.

— Не знам нищо за това – промърмори тя. – Не мога да ви помогна. – Тя се обърна и се отдалечи, вмъквайки се в кухнята.

Пендъргаст пъхна тефтера в джоба си и се изви към Д’Агоста:

— Какво ще кажеш за експеримента ми?

— Откъде, по дяволите, си знаел, че ще реагира така? Тя очевидно крие нещо.

— Точно това, скъпи ми Винсънт, е проблемът. – Пендъргаст отпи от содата. – Не съм я избрал специално. Всички в града реагират по същия начин. Не си ли забелязал по време на проучването си този следобед известна колебливост и подозрителност?

Д’Агоста се замисли. Вярно беше, че никой не прояви особена готовност да помогне, но той просто го отдаде на консервативността на малкия град, подозрителността на местните към някакви янки, които идват и започват да задават твърде много въпроси.

— Докато правех проучванията си – продължи Пендъргаст, – преминах през повишаващо се ниво на смущаващо недоумение, и отказ. А после, когато притиснах един възрастен джентълмен за информация, той гневно ме информира, че въпреки онова, което мога да чуя от другаде, историите за Дуейн не са нищо друго, освен глупости. Естествено, започнах да разпитвам за семейство Дуейн. И точно тогава започнах да получавам реакцията, която ти току-що видя.

— И?

— Отправих се към офиса на местния вестник и помолих да ми покажат предишните броеве, от времето около посещението на Хелън. Не проявиха желание да помогнат, така че се наложи да използвам това – Пендъргаст извади значката си, – за да ги накарам да променят мнението си.

Открих, че в годините около идването на Хелън няколко страници са били грижливо изрязани от определени вестници. Отбелязах си от кои точно броеве и се отправих към библиотеката в Кемп, последният град преди Сънфлауър. В копията, с които разполагаха, липсваха същите страници. Тогава схванах историята.

— Каква история? – попита Д’Агоста.

— Странната история на семейство Дуейн. Господин Дуейн е бил романист с независими възгледи и довел цялото си голямо семейство в Сънфлауър, за да избяга от всичко, да напише великия американски роман далеч от досадното, отвличащо вниманието градско ежедневие. Те купили една от най-големите и най-хубави къщи, построена от тукашния „дървен крал“, търгувал с дървен материал в годините, преди местната фабрика да затвори. Дуейн имал две деца. Едното от тях, син, спечелил най-високите награди, раздавани някога в гимназията на Сънфлауър, изключително умен по думите на всички. Дъщерята била даровита поетеса, чиито стихотворения били публикувани от време на време в местните вестници. Прочетох няколко и те наистина са изключително добре написани. Госпожица Дуейн израснала до бележита художничка-пейзажистка. Градът се гордеел много с талантите на брата и сестрата, приел семейството, те често били споменавани по вестниците при награждавания, набиране на фондове за едно или друго местно благотворително събитие, прерязване на лента и такива неща.

— Художничка-пейзажистка – повтори Д’Агоста. – А птици?

— Не можах да открия. Нито да са проявявали някакъв специален интерес към Одюбон или към творби свързани с естествознанието. По онова време, няколко месеца след посещението на Хелън, постоянният поток от хвалебствени истории започва да отслабва.

— Може би семейството се е изморило от вниманието.

— Не мисля. Има още една статия за семейство Дуейн – една последна статия – продължи той. – Половин година след това. Тя съобщава, че Уилям, синът на Дуейн, е бил заловен от полицията след продължително преследване в Горското стопанство и че е затворен в отделна килия в окръжния затвор, обвинен в две убийства с брадва.

— Блестящият ученик? – попита Д’Агоста невярващо.

Пендъргаст кимна.

— След като прочетох това, започнах да разпитвам в Кемп за семейство Дуейн. Гражданите не изпитваха никакви задръжки, забелязах аз. Чух истински водопад от слухове и злонамерени намеци. Убийци-маниаци, които излизали само нощем. Лудост и насилие. Дебнещи и опасни. Стана трудно да пресявам фактите от измислиците, градските мълви от реалността. Единственото напълно сигурно нещо е, че сега вече всички са мъртви, всеки от тях умрял по един изключително неприятен начин.

— Всички?

— Майката се самоубила. Синът умрял на подсъдимата скамейка, очаквайки изпълнението на присъдата за убийствата с брадва, за които ти говорих. Дъщерята свършила в лудница, след като отказала да спи в продължение на две седмици. Последен починал бащата, застрелян от градския шериф на Сънфлауър.

— Какво се случило?

— Както изглежда, започнал да се шляе из града, да подкача жените и да заплашва хората. Появили се рапорти за вандализъм, разрушения, започнали да изчезват бебета. Хората, с които говорих, намекнаха, че може би по-скоро е било изпълнение на смъртна присъда, отколкото убийство – с мълчаливото одобрение на бащите от Сънфлауър. Шерифът и подчинените му простреляли господин Дуейн в къщата му, когато той, според слуховете, оказал съпротива при ареста. Не е имало разследване.

— Исусе – поклати глава Д’Агоста. – Това обяснява реакцията на келнерката. Както и цялата тази враждебност наоколо.

— Именно.

— Какво, по дяволите, мислиш, че им се е случило?

— Представа нямам. Но искам да ти кажа следното: убеден съм, че те са били обектът на посещението на Хелън.

— Доста смело допускане.

Пендъргаст кимна.

— Помисли само: не са ли те единствените уникални елементи в един иначе незабележителен град? Тук няма нищо друго интересно. По някакъв начин те са брънката, която търсим.

Келнерката спря до тяхната маса, отнесе чиниите им и тръгна, въпреки че Д’Агоста понечи да си поръча кафе.

— Питам се дали да не си поръчам чаша мока-джава – каза Д’Агоста, като се опитваше да привлече вниманието й.

— Не знам защо, Винсънт, но се съмнявам, че ще получиш твоята джава или каквото и да е друго, в това заведение.

Д’Агоста въздъхна.

— И кой живее в къщата сега?

— Никой. Била изоставена и затворена след прострелването на господин Дуейн.

— Отиваме там – произнесе Д’Агоста по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Точно така.

— Кога?

Пендъргаст вдигна пръст към келнерката.

— Веднага щом си получим сметката от нашата потайна, но въпреки всичко, сладкодумна и убедителна келнерка.