Трескави сънища

35.

Порт Алън, Луизиана

Следващият ден беше толкова мрачен и дъждовен, колкото предишния – приятен. За Д’Агоста това бе даже много добре – щеше да има по-малко клиенти в магазинчето за понички. Той имаше дълбоки опасения относно целия план на Пендъргаст.

Пендъргаст, зад волана на ролса, взе изхода за Порт Алън от междущатско шосе 10 с изсъскване на колелата по мокрия асфалт. Д’Агоста седеше до него и прелистваше страниците на „Нюорлиънски звездни клюки“.

— Не виждам защо да не можем да свършим тази работа през нощта – рече той.

— Има аларма срещу крадци. Шумът ще привлече повече внимание.

— Най-добре ти да говориш. Имам чувството, че моят акцент от Куин няма да се приеме топло по тези места.

— Отличен аргумент, Винсънт.

Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст отново хвърля поглед в огледалото за обратно виждане.

— Компания ли си имаме?

Пендъргаст само се усмихна в отговор. Вместо обичайния си черен костюм, той носеше карирана работна риза и дънки. Сега не приличаше на служител от погребално бюро, а по-скоро на гробар.

Д’Агоста отвори на нова страница и се загледа в статия със заглавие „Пенсиониран учен убит в дома си“.

— Хей, Пендъргаст – каза той, след като набързо прегледа началните абзаци. – Виж това: човекът, с когото искаше да говориш, Морис Блеклетър, бившият шеф на Хелън, наскоро е бил открит убит в дома си.

— Убит? Как?

— Застрелян.

— Полицията подозира ли грабеж с лош край?

— В статията не се казва.

— Би трябвало току-що да се е върнал от почивка. Твърде жалко, че не можахме да се свържем с него по-рано – щеше да бъде от голяма полза.

— Някой друг го е докопал пръв. И мога да предположа кой е бил този някой. – Д’Агоста поклати глава. – Може би трябва да се върнем във Флорида и да поизпотим Бласт.

Пендъргаст зави по Корт стрийт и се насочи към центъра и към реката.

— Може би. Но намирам мотивите на Бласт за неясни.

— Нищо подобно. Възможно е Хелън да е споделила с Блеклетър, че Бласт я заплашва. – Д’Агоста сгъна вестника и го мушна между седалката и страничната облегалка. – Говорим с Бласт, а на следващата нощ Блеклетър е мъртъв. Не беше ли тъкмо ти този, който не вярва на съвпадения?

Пендъргаст изглеждаше замислен. Но вместо да отвърне, той се отклони от Корт стрийт и насочи ролса към паркинга на една пресечка преди дестинацията им. Те излязоха в дъждеца и Пендъргаст отвори багажника. Връчи на Д’Агоста жълта каска на строител и голям брезентов чувал. На свой ред взе втора каска и я намести на главата си. Най-накрая извади тежък колан с инструменти, от който висяха солиден асортимент фенерчета, рулетки, клещи за електрически кабели и други принадлежности, и го закопча около кръста си.

— След теб – рече той.

В „Папис донат хоул“ беше тихо. Две пълнички момичета стояха зад гишето, докато самотен клиент поръчваше дванайсет двойно шоколадови понички. Пендъргаст изчака човека да плати и да излезе, след което пристъпи напред, а коланът му дрънчеше.

— Управителят да е тъдява? – изрече той с внушителен глас, а южняшкият му акцент спадна с пет степени по скалата на изисканост.

Едно от момичетата безмълвно се обърна и отиде отзад. Минута по-късно се завърна с мъж на средна възраст. Дебелите му предмишници бяха покрити с руси косми и той се потеше, при все че денят бе хладен.

— Да? – провлачи той и същевременно избърса брашнените си ръце в престилка, която вече бе покрита с лекета от мазнина и смес за понички.

— Вие ли сте управителят?

— Аха.

Пендъргаст бръкна в задния джоб на дънките си и извади служебна карта.

— Ние сме от строителния отдел в службата за контрол и безопасност на сградите. Казвам се Адисън, а това тук е колегата ми Стийл.

Мъжът огледа с присвити очи картата, която Пендъргаст бе скалъпил предишната нощ, и изгрухтя.

— Е, какво искате?

Пендъргаст прибра картата и извади няколко листа с вид на официални документи.

— Нашият офис провежда одит на строежите и разрешителните на сградите в района и открихме, че няколко от тях, в това число вашата, имат проблеми. Сериозни проблеми.

Човекът изгледа протегнатите към него листове и се намръщи.

— Какви проблеми?

— Неуредици в процедурата по получаване на разрешителни. Проблеми с конструкциите.

— Няма начин – каза онзи. – Редовно имаме инспекции, също както за храната и хигиената…

— Ние не сме от санитарните – презрително го прекъсна Пендъргаст. – Документацията показва, че този градеж е бил направен без редовно разрешително.

— Я чакайте малко. Тук сме от има-няма десет години…

— Ами че защо мислите бе поръчан одитът – каза Пендъргаст, като продължи да навира листовете в потното лице на мъжа. – Установени са редица нарушения. Повдигнати бяха съмнения за корупция.

— Вижте какво, не съм аз правилният човек, с когото да водите този разговор. Офисът по франчайз се занимава с…

— Вие сте човекът, който е тук в момента. – Пендъргаст се надвеси напред. – Налага се да слезем в онова мазе и лично да се уверим колко сериозна е ситуацията. – Пендъргаст пъхна листовете обратно в джоба на ризата си. – И като казвам това, имам предвид веднага.

— Искате да проверите мазето? Заповядайте – рече управителят, като се потеше обилно. – Не е моя вината, ако има някакъв проблем. Аз просто работя тук.

— Много добре. Да тръгваме.

— Джоуни ще ви заведе долу, докато Мери Кейт се занимава с клиентите…

— О, не! – отново го прекъсна Пендъргаст. – О, не, не, не. Никакви клиенти. Не и преди да сме свършили.

— Никакви клиенти? – повтори мъжът. – Вижте какво, аз тук се опитвам да въртя бизнес!…

Този път Пендъргаст застана още по-близо.

— Това е опасна, може би животозастрашаваща ситуация. Нашият анализ показва, че сградата е ненадеждна. Вие сте длъжен да затворите врати за купувачите, докато завършим нашата проверка на основите и на носещите стени.

— Не знам… – смутолеви управителят, а бръчката на челото му се задълбочи. – Ще трябва да се обадя в главния офис. Никога преди не сме затваряли в работно време. А в договора ми пише…

— Не знаете?! Няма да си губим времето, докато звъните на куцо и сакато! – Пендъргаст направо се залепи в човека. – Защо всъщност така се дърпате? Знаете ли какво ще се случи, ако подът се продъни под краката на някой злощастен клиент, докато похапва кутия с… – Тук Пендъргаст направи пауза, за да хвърли поглед към менюто, отпечатано над гишето. – … шоколадово-бананови с двоен крем и глазура?

Мъжът безмълвно поклати глава.

— Ще ви бъде потърсена сметка. Персонално! Престъпна небрежност, убийство втора степен. Може би дори… първа степен.

Управителят направи стъпка назад. Той едва си пое дъх, а по челото му изби нова пот.

Пендъргаст остави тишината да се нагнети.

— Ще ви кажа какво ще направя – заяви той внезапно умилостивен. – Докато слагате табелката „Затворено“, господин Стийл и аз ще проведем кратка визуална инспекция долу. Ако положението не е чак толкова сериозно, колкото имахме основание да смятаме, продажбите могат да бъдат възобновени, докато попълваме доклада си.

По лицето на мъжа се изписа искрено облекчение. Той се обърна към служителите.

— Мери Кейт, затваряме за няколко минути. Джоуни, моля те, покажи мазето на господата.

Пендъргаст и Д’Агоста последваха момичето през кухнята покрай склад и тоалетна до една ненадписана врата. Зад нея стръмното бетонно стълбище тънеше в мрака. Момичето включи осветлението, което разкри морга за стари уреди, професионални миксери и фритюрници за индустриални цели, всички от които очевидно очакваха ремонт. Самото мазе очевидно беше много старо, със стени от гол камък и груб хоросан. Две от стените бяха тухлени. Те, макар и по-стари, бяха много по-грижливо иззидани. Редица от найлонови торби за боклук обграждаше площадката на стълбището, а в ъгъла се въргаляха разхвърляни купчини от боклуци.

Пендъргаст се обърна.

— Благодаря ти, Джоуни. Ще работим сами. Ако обичаш, затвори вратата на излизане.

Момичето кимна и се оттегли.

Пендъргаст пристъпи към една от тухлените стени.

— Винсънт – започна той, като възвърна обичайния си тон. – Освен ако не греша дълбоко, около дванайсет стъпки зад тази стена има друга – тази на мазето на Арне Торгенсон. А между двете ще намерим участък от стария акведукт, където най-вероятно добрият доктор е скрил нещо.

Д’Агоста пусна тежко чувала на земята.

— Доколкото схващам, имаме максимум две минути, преди оня задник горе да извика шефа си и да стане мазало.

— Притежаваш такъв цветист речник, истинско езиково съкровище – промърмори Пендъргаст, докато оглеждаше тухлената стена през лупата си и почукваше по нея с тапицерски чук. – И при все това, смятам че ще успея да ни осигуря още малко време.

— О, нима? И как?

— Боя се, че с прискърбие ще съобщя на нашия приятел, че ситуацията е дори по-мрачна, отколкото първоначално сме мислили. Не просто се налага закусвалнята да бъде затворена за клиенти – самите служители трябва да напуснат, докато приключим с инспекцията.

Леките стъпки на Пендъргаст скоро бяха последвани от тишина. Д’Агоста чакаше в хладния сух мрак. Минута по-късно отгоре прозвучаха възбудени гласове: възражения, викове. Почти толкова бързо, колкото бе започнал, шумът утихна. Пендъргаст отново се появи на площадката. Като внимателно затвори и заключи вратата зад себе си, той се спусна по стълбите и се насочи право към торбата с инструменти. Извади отвътре чук за разбиване с къса дръжка и го връчи на Д’Агоста.

— Винсънт? – рече той с призрачна усмивка. – Всичко е в твои ръце.