Трескави сънища

38.

Сарасота, Флорида

С идването на вечерта небето започна да се избистря и скоро отблясъците лунна светлина легнаха върху Мексиканския залив, криейки се между неспокойните валма на прииждащите талази. Облаци, все още набъбнали с дъжд, се носеха бързо отгоре. Пенестите гребени на вълните се разбиваха безспир в плажа и се връщаха назад с дълъг, оттеглящ се рев.

Джон Удхауз Бласт не обръщаше внимание на нищо. Той крачеше напред-назад неуморно, спирайки от време на време, и тогава поглеждаше часовника си.

Беше вече десет и половина. Какво беше това забавяне? Би трябвало да е проста работа: влизаш, свършваш си работата – и излизаш. По-ранното обаждане бе загатнало, че нещата са на прав път, даже изпреварват графика – повече, всъщност, отколкото смееше да очаква. Но това беше преди шест часа. И сега, с повишени надежди, чакането беше дори по-мъчително.

Той отиде до мокрия бар, смъкна една кристална чаша от рафта, хвърли в нея шепа ледени кубчета и наля няколко пръста скоч върху тях. Отпи голяма глътка; издиша; после отпи една по-малка, по-премерена. Накрая отиде до белия си кожен диван, сложи чашата върху една подложка от морски охлюв, готов да седне.

Внезапният звън на телефона наруши вслушващата се тишина и той се сепна. Извъртя се към звука, като едва не събори питието си в нетърпението си и взе слушалката.

— Да? – Гласът му беше висок и задъхан. – Готово ли е?

От другата страна не се чу нищо, освен тишина.

— Ало? Да нямаш лайна в ушите, приятел? Казах: готово ли е?

Тишина. След което линията прекъсна.

Бласт се втренчи в телефона. Какво беше това, по дяволите? Да не би да го притискаше за повече пари? Е, той знаеше как да играе тази игра. Всеки умник, който се опиташе да го изнуди, щеше да съжалява, че се е родил.

Той седна на дивана и си взе друго питие. Алчният кучи син чакаше в другия край на линията, разбира се, че беше той, чакаше го да се обади и да предложи повече. Само че първо адът щеше да замръзне, преди това да се случи. Бласт знаеше колко се плаща за такава услуга – и нещо повече: знаеше как да наеме друг чистач, още по-опитен, ако се окажеше, че някои заяли колелца имат нужда от смазване…

На входната врата се позвъни.

Бласт позволи на една усмивка да се плъзне по лицето му. Погледна отново часовника си: две минути. Само две минути бяха минали след позвъняването на телефона. Значи кучият син искаше да говори. Мислеше се за умник. Той отпи нова глътка от питието си и се настани удобно на дивана.

Звънецът на вратата отново иззвъня.

Бласт бавно остави чашата си на поставката. Сега беше редно кучият син да се изпоти. Може би дори можеше да посмъкне малко цената. Беше се случвало преди.

На вратата се звънна за трети път. Бласт се изправи, прокара пръст по тънките си мустачки, отправи се към вратата и я отвори.

Той отстъпи бързо назад от изненада. На прага стоеше не мазният кучи син, когото очакваше, а висок мъж с тъмни очи и вид на кинозвезда. Беше облечен в черен тренчкот, с хлабаво вързан колан около кръста. Бласт осъзна, че е направил сериозна грешка с отварянето на вратата. Но преди да успее да я затръшне, мъжът пристъпи вътре и сам я затвори.

— Господин Бласт? – каза той.

— Кой сте вие, по дяволите? – отвърна Бласт.

Вместо да отговори, мъжът направи още една крачка напред. Движението беше толкова внезапно, толкова решително, че Бласт се принуди да отстъпи. Скимтейки, померанците избягаха на сигурно в спалнята.

Високият мъж го изгледа отгоре до долу, очите му блестяха от силна емоция – гняв? Ярост?

Бласт преглътна. Нямаше и най-слаба представа какво искаше този човек, но някакво вътрешно чувство на самосъхранение, някакво шесто чувство, което бе развил с годините, работейки на ръба на закона, му подсказа, че е в опасност.

— Какво искате? – попита той.

— Казвам се Естерхази – отвърна мъжът. – Да ви прозвънва някаква камбанка?

Името наистина задейства една камбанка. Силна камбанка. Онзи мъж Пендъргаст го беше споменал. Хелън Естерхази Пендъргаст.

— Никога не съм го чувал.

С внезапно движение непознатият развърза колана на тренчкота си. Дрехата се отвори, разкривайки скъсена цев на пушка.

Бласт отстъпи. Времето забави ход, когато адреналинът му скочи. Той забеляза с някаква ужасяваща яснота, че прикладът е от черно дърво, с резбовани орнаменти.

— Ама чакайте – каза той. – Вижте, какъвто и да е проблемът, можем да се разберем. Аз съм разумен човек. Кажете ми какво искате.

— Сестра ми. Какво й направихте?

— Нищо. Нищо. Само разговаряхме.

— Разговаряхте. – Мъжът се усмихна. – И за какво разговаряхте?

— За нищо. Нищо важно. Онзи тип Пендъргаст ли ви изпрати? Вече му казах всичко, каквото знам.

— И какво точно знаете?

— Единственото, което тя искаше, беше да види картината. „Черната рамка“, имам предвид. Имала теория, така ми каза.

— Теория?

— Не мога да си спомня. Наистина не мога. Беше много отдавна. Моля ви, повярвайте ми.

— Не, искам да чуя теорията.

— Казах ви, че не мога да си спомня.

— Сигурен ли сте, че нищо повече не си спомняте?

— Сигурен съм. Кълна се, това е всичко.

— Благодаря. – С оглушителен гръм дулата избълваха дим и пламък. Бласт почувства, че се вдига физически от земята и пада, удряйки се силно в пода. Обзе го някаква вкочанелост, забележителна с липсата на болка, и за момент изпита луда надежда, че куршумът не го е уцелил… Тогава погледна надолу към пронизаните си гърди.

Сякаш от много далече той видя мъжа – сега малко неясно и замъглено – да се приближава и да застава над него. Приличните на хобот дула на пушката се отделиха от силуета и надвиснаха над главата му. Бласт се опита да протестира, но изведнъж усети топлина, странно успокояваща, която изпълни гърлото му и той не можеше да говори…

После настъпи ужасен безпорядък – пламък и шум, които този път донесоха забрава.