Трескави сънища

43.

Батон Руж

Лора Хейуърд крачеше по коридора на втория етаж на болницата Батон Руж Дженеръл със съзнателно равномерни крачки. Държеше всичко под контрол – дишането си, изражението на лицето, езика на тялото си. Всичко. Преди да тръгне от Ню Йорк се беше облякла грижливо в джинси и тениска, беше спуснала косата си, изоставяйки униформата. Беше тук като обикновен гражданин: ни повече, ни по-малко.

Доктори, сестри и персонал минаваха забързано, докато тя продължаваше да крачи, към двете двойни врати, които водеха към хирургията. Тя мина през тях, поддържайки преднамерено бавен ход. Рецепцията се намираше от дясната й страна, но тя я отмина, игнорирайки любезното: „Мога ли да ви помогна?“ от сестрата. Насочи се право напред – към чакалнята – и там видя една самотна фигура да седи в отсрещния край; фигурата се надигна сега от мястото си и пристъпи към нея с мрачно лице и протегнати напред ръце.

Тя тръгна към него и с едно плавно движение вдигна дясната си ръка да го зашлеви, отдръпна я обратно и му изсъска през зъби:

— Нещастник!

Той залитна назад, но не направи опит да се защити. Тя го нападна отново:

— Егоистичен, арогантен нещастник! Не ти беше достатъчно, че съсипа кариерата му. А сега го и уби, ти, кучи син такъв!

Тя се дръпна и се завъртя към него за трети път, но този път той хвана ръката й като в менгеме и я обърна към себе си нежно – но твърдо – приковавайки я. Тя направи усилие да се освободи. След това, така бързо, както нерядко се случва, тя усети целия гняв, цялата омраза да се сгромолясват в нея. Отпусна се в ръцете му, напълно безсилна. Той й помогна да седне. С някаква част на съзнанието си тя смътно долавяше суматохата, звука от тичащи стъпки, виковете. Погледна нагоре и се видя заобиколена от трима охранители, които й крещяха различни противоречиви въпроси и команди, а сестрата от рецепцията стоеше зад тях с ръка върху устата.

Пендъргаст се изправи, извади значката си и я вдигна към тях.

— Аз ще се погрижа. Няма причина за безпокойство.

— Но тук е имало нападение – каза един от охранителите. – Сър, вие кървите.

Пендъргаст направи враждебна крачка напред.

— Ще се справя с това, офицер. Благодаря на всички ви за бързата реакция и ви желая приятна вечер.

След няколко мига на объркване охраната си тръгна, но един от тях остана и зае позиция до вратата на чакалнята със скръстени пред гърдите ръце, да гледа строго и подозрително Хейуърд.

Пендъргаст седна до Лора.

— От няколко часа е в хирургичното. Разбирам, че е много сериозно. Помолих ги да ме уведомят за състоянието му веднага щом стигнат до нещо… а, ето един хирург.

В чакалнята влезе лекар с мрачно лице. Той премести очи от Хейуърд към Пендъргаст, чието лице кървеше, но не направи коментар.

— Специален агент Пендъргаст?

— Да. А това е капитан Хейуърд, НПУ, близка приятелка на пациента. Можете да говорите спокойно пред двама ни.

— Разбирам. – Хирургът кимна, консултира се с клипборда в ръката си. – Куршумът е влязъл под ъгъл отзад и е закачил сърцето, преди да се забие в обратната страна на реброто.

— Сърцето? – попита Хейуърд, мъчейки се да разбере, да подреди мислите си.

— Освен другите неща, куршумът е разкъсал клапата на аортата, блокирайки също така кръвния приток към част от сърцето. В момента се опитваме да оправим клапата, за да продължи сърцето да работи.

— Какви са шансовете… да оцелее? – попита тя.

Хирургът се поколеба.

— Всеки случай е различен. Добрата новина е, че пациентът не е изгубил много кръв. Ако куршумът е бил дори с милиметър по-близо, можел е да пробие аортата. Нанесъл е, обаче, сериозни поражения върху сърцето. Ако операцията мине успешно, той има отлични шансове напълно да се възстанови.

— Вижте – каза Хейуръд, – аз съм полицай. Не е нужно да ме залъгвате. Искам да знам каква е истината.

Хирургът я погледна с бледи, уморени очи.

— Това е трудна и сложна процедура. Екип от най-добрите хирурзи в Луизиана работят в момента, докато с вас разговаряме. Но дори и при най-добри обстоятелства, здрав пациент, без усложнения… ами, често се случва да не издържи. То е като да се опиташ да поправиш двигател на кола, докато той работи.

— Често? – Тя усети, че внезапно й прилошава. – Какво искате да кажете?

— Не знам да е правена някаква статистика, но най-добрите ми предположения като хирург за успешен изход биха били пет процента… или по-малко.

Думите му бяха последвани от дълга тишина. Пет процента ши по-малко.

— А сърдечна трансплантация?

— Ако разполагахме със сърце и всичко съвпадаше и беше готово, това би била възможност. Но не разполагаме.

Хейуърд потърси опипом облегалките на стола и се отпусна в него.

— Има ли господин Д’Агоста някакви роднини, които трябва да бъдат уведомени?

Известно време Хейуърд не отговори. После каза:

— Бивша съпруга и син… в Канада. Няма други. И това е лейтенант Д’Агоста.

— Моите извинения. А сега, простете, но трябва да се връщам в операционната. Операцията ще продължи още най-малко осем часа – ако всичко върви добре. Можете да останете тук, но се съмнявам, че ще има някакви други новини до края.

Хейуърд кимна неопределено. Не можеше да проумее всичко това. Сякаш бе изгубила цялата си способност да разсъждава.

Тя усети лекото докосване на хирурга по рамото си.

— Може ли да попитам дали лейтенантът е религиозен?

Тя се опита да се фокусира над въпроса и накрая кимна.

— Католик.

— Искате ли да помоля болничния свещеник да дойде?

— Свещеник? – Тя погледна Пендъргаст, несигурна какво да отговори.

— Да – каза Пендъргаст, – много бихме искали свещеникът да дойде. Бихме искали да говорим с него. И, моля ви, кажете му да бъде подготвен да му даде причастие, предвид обстоятелствата.

Откъм доктора се чу леко бибипкане и той с автоматизирано движение смъкна ръка, откачи пейджъра от колана си и го погледна. В същото време радиоуредбата се включи и по нея прозвуча мек женски глас:

— Код синьо, операционна две-едно. Код синьо. Кодов екип в операционна две-едно.

— Извинете – каза хирургът с надигащо се нетърпение в гласа, – но сега трябва да вървя.