Трескави сънища

44.

Радиоуредбата прозвънна, после утихна. Хейуърд седеше на предишното си място, внезапно замръзнала. Мозъкът й беше замаян. Тя не можеше да се застави да погледне Пендъргаст, сестрата, и беше забила очи в пода. Единственото, за което можеше да мисли, беше изражението в очите на хирурга и как той се беше отдалечил бързо.

Няколко минути по-късно дойде един свещеник с черна чанта, самият той приличащ на доктор, дребен мъж с бяла коса и грижливо подстригана брада. Изгледа я, после се обърна към Пендъргаст с ясните си, прилични на птичи, очи.

— Аз съм отец Бел. – Остави долу чантата си и протегна малката си ръка. Хейуърд я пое, но вместо да се ръкуват, отецът я задържа успокоително. – А вие сте…?

— Капитан Хейуърд. Лора Хейуърд. Аз съм… близка приятелка на лейтенант Д’Агоста.

Веждите му леко се вдигнаха.

— Значи сте полицай?

— НПУ.

— По служебна линия ли е нараняването?

Хейуърд се поколеба и Пендъргаст се намеси:

— В известен смисъл. Аз съм специален агент Пендъргаст, от ФБР, колеги сме с лейтенанта.

Кратко кимване и ръкостискане.

— Тук съм да дам причастие на лейтенант Д’Агоста, онова, което ние наричаме Помазване на болния.

— Помазване на болния – повтори като ехо Лора.

— Някога се е наричало Последно причастие, но това винаги е бил неприятен и неточен термин. Виждате ли, това е причестяване за живия, а не за умрелия и това причастие е лечебно. – Гласът му беше ясен и мелодичен.

Хейуръд наклони глава и преглътна.

— Надявам се не възразявате, че ви обяснявам това по-дробно. Присъствието ми понякога може да е обезпокоително. Хората си мислят, че ме викат единствено, когато се очаква някой да умре, а случаят не е такъв.

Макар че не беше католичка, Хейуърд намери прямотата му за уместна.

— Този код, за който току-що чухме. – Тя направи пауза. – Означава ли това…?

— С лейтенанта се занимава отличен екип от лекари. Ако има начин да го измъкнат от това, те ще го намерят. Ако ли не, тогава Господ ще го направи. А сега, смята ли някой от вас, че лейтенантът може поради някаква причина да не иска да получи причастие?

— Да ви кажа истината, той никога не е бил особено ревностен католик… – Лора се поколеба. Не можеше да си спомни кога за последен път Вини е ходил на църква. Но идеята свещеникът да е тук изглеждаше успокояваща и тя усети, че той го е оценил. – Смятам, че Вини би се съгласил.

— Много добре. – Свещеникът стисна ръката й. – Има ли нещо, което мога да направя за някого от вас? Уговорки? Телефонни обаждания? – Той направи пауза. – Изповед? Имаме параклис тук, в болницата.

— Не, благодаря – каза Хейуърд. Тя погледна към Пендъргаст, но той не каза нищо.

Отец Бел им кимна, после вдигна черната си чанта и тръгна по коридора към административното крило с енергична и уверена крачка, може би дори с леко забързване.

Тя отпусна лице в ръцете си. Пет процента… или по-малко. Едно на двайсет. Краткото чувство за успокоение, което свещеникът бе донесъл с присъствието си, се стопи. По-добре щеше да е да свиква с идеята, че Вини няма да издържи. Беше толкова безсмислено, така да загубиш живота си. Той не бе навършил дори четирийсет и пет. Спомените избликнаха в съзнанието й, откъслечни, болезнени, лошите я измъчваха, а добрите – още повече.

Някъде на фона чу Пендъргаст да говори:

— Искам да знаете, ако нещата станат безнадеждни, че Винсънт не си е пропилял живота напразно.

Тя погледна през пръстите си надолу по празния коридор, където свещеникът беше изчезнал, без да отговори.

— Капитане. Полицаят рискува живота си всеки ден. Може да бъде убит по всяко време, навсякъде, за всичко. При избухване на семеен скандал или осуетяване на терористична атака. Всяка подобна смърт е благородна. А Винсънт се занимаваше с най-благородната работа: да се бори със злото. Усилията му бяха жизненоважни, абсолютно съдбоносни за разрешаване на това убийство.

Хейуърд не каза нищо. Съзнанието й се върна отново към обявената тревога. Това бе преди четвърт час. Може би, помисли си тя, свещеникът вече е закъснял.