Трескави сънища

47.

Имението „Пенумбра“

В голямата камина в библиотеката гореше огън и Лора Хейуърд гледаше как възрастният прислужник Морис сервира кафе след вечерята. Той се промъкваше между мебелите, древна фигура с необикновено безучастно изражение върху набръчканото лице. Тя забеляза, че той се стараеше да не гледа посинялото място върху челюстта на Пендъргаст.

Имението и градината бяха точно каквито си бе представяла, че трябва да бъдат: древни дъбове, покрити с испански мъх, бели портали с колони, избелели предвоенни мебели. Имало дори стар домашен дух, беше я уверил старият прислужник, който обитавал близките мочурища – друго предвидимо клише. Единствената изненада, всъщност, беше състоянието на външна запуснатост на „Пенумбра“. Това бе малко странно – Пендъргаст, предполагаше тя, разполагаше с много пари. Тя отпъди тези мисли, казвайки си, че изобщо не я интересуват Пендъргаст и семейството му.

Преди да си тръгне от болницата предишната нощ, Пендъргаст я бе разпитал за някои подробности по време на посещението й при Констанс Грийн. След това й бе предложил да отседне в „Пенумбра“. Хейуърд бе отказала, избирайки да остане в един хотел близо до болницата. Но следващото й отиване при Д’Агоста на другата сутрин послужи като напомняне за това, което й бе казал хирургът: възстановяването му щеше да бъде бавно и дълго. Тя можеше да си вземе отпуск от работата – това не беше проблем, имаше натрупани толкова много дни, – но идеята да прекара в депресираща хотелска стая седмици наред беше непоносима. Особено защото, по настояване на Пендъргаст, Вини щеше да бъде преместен на безопасно място веднага щом това бе възможно от медицинска гледна точка – и от съображения за сигурност – на нея щеше да й бъде забранено да го посещава. Тази сутрин, при едно кратко идване в съзнание, Вини отново я беше помолил да поеме случая оттам, където той го бе оставил – и да го доведе до край.

И така, когато Пендъргаст изпрати колата си да я вземе след обяда, тя се отписа от хотела и прие поканата му да остане в „Пенумбра“. Не даде съгласието си, че ще помогне, но реши да изслуша подробностите. Някои неща вече знаеше от телефонните обаждания на Вини. Звучеше точно като типично разследване „в стил Пендъргаст“, интуиции и задънени улици, импровизации и противоречиви доказателства, свързани от силно съмнителна полицейска работа.

Но вече в „Пенумбра“, когато Пендъргаст обясни случая – започвайки по време на вечеря и продължавайки докато пиеха кафе – Хейуърд осъзна, че странната история не е лишена от вътрешна логика. Пендъргаст й разказа за идеята-фикс на починалата си съпруга към Одюбон; как двамата с Д’Агоста открили интереса й към папагалите Каролина, „Черната рамка“, изгубения папагал и странната съдба на семейство Дуейн. Той й прочете пасажи от дневника на дъщерята на Дуейн; едно смразяващо спускане към лудостта. Описа й срещата им с Бласт, другия търсач на „Черната рамка“, самият той неотдавна убит – както бил убит и бившият началник на Хелън в „Доктори с крила“, Морис Блеклетър. И накрая й изтълкува серията умозаключения и открития, които бяха довели до намирането на самата „Черна рамка“.

Когато накрая агентът млъкна, Хейуърд се облегна назад в стола си и отпи кафе, като прехвърляше информацията в съзнанието си, търсеше нишки и логични връзки и откриваше съвсем малко такива. Трябваше да бъде свършена огромна работа, за да се запълнят празнотите.

Тя погледна картината, известна като „Черната рамка“. Беше осветена косо от огъня в камината, но все пак можа да различи подробностите: жената на леглото, голата стая, студената бяла голота на нейното тяло. Обезпокоително, меко казано.

Обърна се отново към Пендъргаст, вече облечен в характерния си черен костюм.

— Значи смятате, че съпругата ви се е интересувала от болестта на Одюбон. Болест, която по някакъв начин го е превърнала в творчески гений.

— Благодарение на някои непознати неврологични ефекти, да. За човек с нейните интереси, това трябва да е било много ценно фармакологично откритие.

— И тя просто е искала с картината да потвърди тази си теория.

Пендъргаст кимна.

— Тази картина е връзката между ранната, посредствена работа на Одюбон и късното му великолепие. Тя е доказателство за промяната, която е претърпял. Но това съвсем не стига до сърцевината на мистерията в този случай: птиците.

Хейуърд замръзна.

— Птиците?

— Папагалите Каролина. Папагала на Дуейн.

Самата Хейуърд си бе блъскала главата над връзката с болестта на Одюбон, но без полза.

— И?

Пендъргаст отпи от кафето си.

— Сигурен съм, че си имаме работа с разновидност на птичи грип.

— Птичи грип? Имате предвид грип по птиците?

— Това е, убеден съм, болестта, която поваля Одюбон и едва не го убива, и точно тя е причина за разцъфването на таланта му. Симптомите му – висока температура, главоболие, бълнуване, кашлица – всички са свързани с грипа. Грип, без съмнение причинен от дисекцията на папагал Каролина.

— Почакайте, почакайте. Откъде знаете това?

В отговор Пендъргаст се пресегна и взе една изтъркана, подвързана с кожа, книга.

— Това е дневникът на прапрадядо ми Боеций Пендъргаст. Сприятелил се с Одюбон, когато художникът бил още млад. – Отваряйки томчето на една страница, отбелязана с копринен шнур, той намери пасажа, който търсеше, и започна да чете на глас: – Двадесет и първи август. Джей Джей О. прекара вечерта с нас. Беше се занимавал следобеда с дисекция на два папагала Каролина – с чудно оцветени пера, но иначе съвсем обикновен вид. После ги препарира и ги сложи върху парчета от кипарисово дърво. Вечеряхме и след това се разходихме из парка. Той си тръгна към десет и половина. Следващата седмица планира да направи пътуване по течението на реката, където се надява да проведе перспективни проучвания“.

Пендъргаст затвори книгата.

— Одюбон така и не осъществил това пътуване по реката. Защото за седмица развил симптомите, които накрая го отвели в санаториума „Мьоз Сен Клер“.

Хейуърд кимна към дневника.

— Мислите, че съпругата ви е видяла този пасаж?

— Сигурен съм. Защо иначе би откраднала онези папагали Каролина – същите, които Одюбон е дисектирал? Искала е да ги тества за птичи грип. – Той направи пауза. — И е направила дори нещо повече от това да ги тества. Надявала се е да екстрахира от тях живи проби на вируса. Винсънт ми каза, че от папагалите, които съпругата ми откраднала, са останали единствено няколко пера. Утре сутринта ще отида в плантация „Оукли“, ще взема тези останали пера – внимателно – и ще ги изследвам, за да потвърдя подозренията си.

— Но това все още не обяснява как тези папагали са свързани със семейство Дуейн.

— Съвсем просто е. Дуейн са се разболели от същата болест, която хванал Одюбон.

— Кое ви кара да го твърдите?

— Просто има твърде много сходства, капитане. Внезапното разцъфване на талант. Последвано от ментален разпад. Прекалено много сходства – и Хелън го е знаела. Точно затова е отишла да вземе птицата от тях.

— Но когато е взела птицата, семейството все още е било здраво. Не са имали грип.

— Един от дневниците в къщата на Дуейн отбелязва – между другото, – че семейството се разболяло от грипа малко след идването на птицата.

— О, боже!

— И после, доста бързо, те показали признаци на блестящ талант. – Той отново спря. – Хелън е отишла там, за да вземе птицата от семейство Дуейн – сигурен съм в това. За да спре разпространението на болестта по-нататък, може би. И да я изследва, разбира се, да потвърди подозренията си. Обърнете внимание какво е написала Карен Дуейн в дневника си на следващия ден, след като Хелън отнася птицата. Била е с кожени ръкавици и е пъхнала птицата с кафеза й в торба за боклук. Защо? Първоначално предположих, че торбата е била просто за да я скрие. Но Хелън я е използвала всъщност, за да предпази себе си и колата си от заразяване.

— А кожените ръкавици?

— Носела ги е без съмнение, за да скрие медицинските ръкавици отдолу. Опитвала се е да спре разпространението на вируса сред хората. Със сигурност птицата, кафезът и торбата са били изгорени – след като е взела необходимите проби, разбира се.

— Изгорени? – повтори Хейуърд.

— Стандартна процедура. Всички взети проби биха били също заразени.

— Но защо? Ако семейство Дуейн са били заразени, те биха могли да заразят и другиго. Изгарянето на птицата ще е като след дъжд качулка.

— Не съвсем. Виждате ли, птичият грип се предава лесно от птица на човек, но е много по-трудно предаването му от човек на човек. Съседите не биха били застрашени. Разбира се, за Дуейн е било прекалено късно. – Пендъргаст отпи последна глътка кафе и остави чашата настрана. – И въпреки това пред нас остава още една загадка: откъде е избягал папагалът на Дуейн? И, нещо дори по-важно, как е станал вирусоносител?

Въпреки скептицизма си, Хейуърд беше заинтригувана.

— Може би грешите. Може би вирусът остава през цялото време латентен. Папагалът го е хванал по естествен начин.

— Малко вероятно. Не забравяйте, че птицата е била с пръстен. Не: вирусният геном е бил секвениран и изкуствено възстановен с много усилия в лаборатория – с използването на вирусен материал от откраднатите папагали Каролина. А след това живи птици са били заразявани с него.

— Значи птицата е избягала от лаборатория.

— Точно така. – Пендъргаст стана. – Най-големият въпрос обаче остава: какво общо има това с убийството на Хелън и последните убийства и атаки срещу нас – ако са били такива?

— Не забравяте ли един друг въпрос? – попита Хейуърд.

Пендъргаст я погледна въпросително.

— Казвате, че Хелън е откраднала папагалите, които Одюбон е изследвал – онези, които по всяка вероятност са го разболели. Хелън също е посетила семейство Дуейн и е откраднала техния папагал – защото, както също казвате, тя е знаела, че той е бил заразен. По дедукция, Хелън е общата нишка, която свързва двете събития. Не сте ли любопитен каква може да е била нейната роля в секвенирането и заразяването?

Пендъргаст се извърна настрана, но преди това тя видя по лицето му да преминава изражение на болка. Почти съжали, че го е попитала.

Над библиотеката легна тежка тишина. Най-накрая Пендъргаст отново се обърна към нея.

— Трябва да продължим оттам, където Винсънт и аз спряхме.

— „Ние“?

— Предполагам, че ще изпълните молбата на Винсънт. Имам нужда от компетентен партньор. А, доколкото си спомням, произхождате от този регион. Ще се справите добре, уверявам ви.

Дързостта му, покровителственото му отношение бяха изключително дразнещи. Тя знаеше повече от добре за Пендъргастовите необичайни разследващи техники, безгрижието, с което пренебрегваше правилата и процедурите, заобикалянето на закона. Намираше това за досадно, ако не и нетърпимо. Това би могло да навреди дори на кариерата й. Тя отвърна очи от настойчивия му поглед. Ако не беше този човек, Вини сега нямаше да лежи ранен в болница и с необходимост от нова сърдечна клапа.

В същото време Вини я беше помолил. Два пъти.

Тя осъзна, че вече е взела решение.

— Добре. Ще ви помогна. Заради Вини, не заради вас. Но… – Тя се поколеба. – Имам едно условие. И то не подлежи на обсъждане.

— Разбира се, капитане.

— Когато – ако! – открием човека, отговорен за смъртта на съпругата ви, трябва да ми обещаете да не го убивате.

Пендъргаст притихна.

— Осъзнавате, нали, че говорим за студенокръвния убиец на жена ми.

— Не вярвам във всевиждащото правосъдие. Прекалено много от вашите престъпници умират преди дори да са стигнали до съдебната зала. Този път ще позволим на правосъдието да си свърши работата.

Настъпи пауза.

— Това, за което ме молите, е трудно.

— Такава е цената на танца – каза Хейуърд просто.

Пендъргаст задържа погледа си върху нея дълго. И после – почти недоловимо – кимна.