Трескави сънища

5.

В НАШИ ДНИ

Енория „Сейнт Чарлс“, Луизиана

Ролс-ройсът „Сребрист призрак“ изпълзя по кръговата чакълеста алея с хрущене на гумите, донякъде заглушено от вечните, неизтребими бурени. Автомобилът беше последван от последен модел мерцедес в сребристо. Двете коли спряха пред голяма плантаторска къща в гръцки стил, обрамчена от древни черни дъбове, по които се стелеше мъх. Малка бронзова плоча, завинтена във фасадата, съобщаваше, че имението се нарича „Пенумбра“; че е било построено през 1821 г. от семейство Пендъргаст, и че е вписано в Националния регистър на историческите паметници.

Алойзиъс Пендъргаст излезе от задната врата на ролса и се огледа наоколо, ориентирайки се в обстановката. Беше късен следобед в края на февруари. Мека светлина проникваше през гръцките колони, хвърляйки златни ивици в покритата веранда. Над изоставената морава и обраслите с бурени градини се носеше тънка мъглица. По-нататък цикадите бръмчаха сънливо в кипарисовите горички и мангрови мочурища. Медният перваз на балкона на втория етаж беше покрит с дебела патина от меден окис. От колоните висяха малки къдрави спирали бяла боя, а над къщата и земята витаеше атмосфера на влага, старост и запуснатост.

Един чудат джентълмен, нисък и набит, излезе от мерцедеса. Беше облечен в черен фрак с бял карамфил в бутониерата. Той приличаше повече на салонен управител на мъжки клуб от времето на крал Едуард[9], отколкото на нюорлиънски адвокат. Въпреки силната слънчева светлина, плътно навитият чадър беше мушнат предвзето под ръка. Другата ръка, облечена в ръкавица от еленова кожа, стискаше куфарче от алигаторска кожа. Мъжът сложи бомбето върху главата си и го потупа.

— Господин Пендъргаст. Да влизаме ли? – Мъжът протегна ръка към занемарената ботаническа градина, оградена с жив плет, която се намираше отдясно на къщата.

— Разбира се, господин Огилби.

— Благодаря. – Мъжът тръгна напред отсечено, островърхите му обувки се носеха през натежалата от влага трева. Пендъргаст го последва по-бавно и някак по-нерешително. Като стигна до една порта в живия плет, господин Огилби я отвори и двамата влязоха в ботаническата градина. В този момент той погледна назад с дяволита усмивка и каза:

— Да внимаваме да не влезе призракът!

— Би било вълнуващо – отговори Пендъргаст в същия шеговит дух.

Адвокатът продължи с енергична стъпка по застланата някога с чакъл пътека, сега обрасла с плевели, към внушителната канадска ела, зад която можеше да се види ръждясала желязна ограда, ограждаща малък парцел. Сред тревите надничаха разпръснати плочи и надгробни камъни от мрамор, някои вертикални, други – килнати на една страна.

Джентълменът, с идеално изгладени маншети на черния си панталон, сега прогизнали от вода, спря пред една от по-големите плочи, обърна се, после хвана куфарчето си с две ръце и изчака клиента си да го настигне. Пендъргаст обгърна със замислен поглед частното гробище и потърка бледата си брадичка, преди да се приближи към чевръстия дребен мъж.

— Ами… – започна адвокатът. – Ето ни отново тук!

Пендъргаст кимна разсеяно. Коленичи, разгърна тревата пред надгробния камък и прочете гласно:

Господин Огилби, който стоеше зад Пендъргаст, подпря куфарчето си на надгробния камък, отвори ключалките и вдигна капака, изваждайки един документ. След това, като се опитваше да държи хоризонтално куфарчето, сложи върху капака му листовете.

— Господин Пендъргаст? – Той му подаде тежка писалка със сребърен резервоар.

Пендъргаст подписа документа.

Адвокатът взе писалката обратно и сам сложи подписа си със замах, подпечата го с печат на държавен нотариус, написа дата и го пъхна отново в куфарчето си. Затвори го рязко и го заключи.

— Готово! – каза той. – Сега вече разполагате с удостоверение, че сте посетили гроба на дядо си. Няма да се налага да ви лиша от наследството на Пендъргаст – най-малкото не сега! – Той се засмя късо.

Пендъргаст изправи рамене и дребният мъж му подаде месестата си ръка.

— Винаги e удоволствие, господин Пендъргаст, и, сигурен съм, ще се радвам на благосклонната ви компания след още пет години?

— Удоволствието е, и ще бъде мое – произнесе Пендъргаст със суха усмивка.

— Отлично! Е, ще тръгвам към града, тогава. Идвате ли и вие?

— Мисля да се отбия при Морис. Ще е съкрушен, ако си тръгна, без да му засвидетелствам уважението си.

— Разбира се, разбира се! Като си помисли човек, че се грижи за „Пенумбра“ съвсем сам… колко?… вече дванайсет години. Знаете ли, господин Пендъргаст… – Тук дребният мъж се наведе и понижи глас, сякаш да сподели тайна – … наистина трябва да се оправите с това място. Можете да получите хубави пари за него – хубави пари! Къщите отпреди Гражданската война с плантации в момента са истинска мания. Тази тук може да стане очарователен „В&В“[12].

— Благодаря ви, господин Огилби, но мисля да я задържа още.

— Както желаете, както желаете! Само не оставайте, след като се стъмни – ами ако вземе да се появи старият семеен дух? – Дребният мъж тръгна като се смееше под мустак, размахвайки куфарчето, и скоро изчезна, оставяйки Пендъргаст сам в гробището. Той чу тихото ръмжене на двигателя на мерцедеса, чу хрущенето на чакъла да замира бързо, след което настъпи тишина.

Разхожда се още пет-шест минути, като четеше надписите по надгробните плочи. Всяко име събуждаше спомени – един от друг по-странни и по-ексцентрични. Много от починалите бяха членове на семейството, чиито останки бяха пренесени от руините на подземната крипта на семейство Пендъргаст в имението им на Дофин стрийт, след като къщата изгоря; други от предците му бяха изразили желание да бъдат погребани в стария роден край.

Златната светлина избледня, когато слънцето потъна зад дърветата. Откъм мангровото мочурище нахлу бледа мъглица и се понесе над моравата. Въздухът замириса на зеленина, мъх и орлова папрат. Пендъргаст стоя в гробището дълго, тих и неподвижен, докато вечерта се спусна над земята. Жълти светлини – идващи от прозорците на къщата, – се процеждаха между дърветата на ботаническата градина. Във въздуха се разнесе мирис на изгорено дъбово дърво; мирис, който възвърна завладяващите спомени от детските лета. Вдигайки поглед, Пендъргаст можеше да види един от големите тухлени комини на колониалната къща, изпускащ мързелива струйка сив дим. Той въздъхна и излезе от гробището, мина през ботаническата градина и се изкачи на закритата веранда; изкривените дъски запротестираха под краката му.

Почука на вратата и се дръпна назад да изчака. Отвътре се чу скърцане; звук на бавни стъпки; отключване и откачане на веригата; след което голямата врата се отвори и разкри прегърбен старец от неопределена раса, облечен в древна униформа на иконом, с печално лице.

— Господарю Алойзиъс – каза той с изискана сдържаност, без да бърза да подаде ръката си веднага.

Пендъргаст протегна своята и старецът я разтърси със старата си мазолеста длан.

— Морис? Как сте?

— Средна работа – отвърна старецът. – Видях колите да идват насам. Чашка шери в библиотеката, сър?

— Добре ще е, благодаря.

Морис се обърна и прекоси бавно входното фоайе към библиотеката. Пендъргаст го последва. В камината гореше огън, не толкова за топлина, колкото да прогони влагата.

Със звън на бутилки Морис се отдалечи от бюфета и напълни малките чашки за шери, сложи ги върху сребърен поднос и ги понесе церемониално. Пендъргаст взе едната, отпи, след което се огледа. Нищо не се беше променило към по-добро. Тапетите бяха на петна, в ъглите се виждаха валма прах. Мястото беше западнало значително за последните пет години, откакто не беше идвал.

— Иска ми се да бяхте ми позволили да наема иконом, който да живее тук, Морис. И готвач. Това до голяма степен би облекчило бремето ви.

— Глупости! Мога да се грижа за къщата сам.

— Не мисля, че е безопасно за вас да сте тук сам.

— Не мислите, че е безопасно? Разбира се, че е! Държа къщата добре заключена нощем.

— Естествено. – Пендъргаст отпи глътка шери, което беше отлично сухо олорозо. Запита се, малко лениво, колко ли бутилки бяха останали в просторните изби. Вероятно много повече, отколкото би могъл да изпие през целия си живот, да не споменаваме виното, портвайна и изискания стар коняк. Когато далечните родственици на рода му бяха измрели, всичките многобройни винарски изби – както и богатството – се бяха концентрирали около него, последният оцелял нормален член на фамилията.

Той отпи следваща глътка и остави чашата.

— Морис, мисля да обиколя къщата. Заради доброто старо време.

— Да, сър. Тук съм, ако ви потрябвам.

Пендъргаст стана, отвори вратите и излезе във входното антре. За петнайсет минути обходи стаите на първия етаж: празната кухня и всекидневните, гостната, килера за провизии и салона. Къщата миришеше леко на неговото детство – на лак за мебели, стар дъб и, безкрайно далечно, на парфюма на майка му – над всичко витаеше много по-скорошен лъх на влага и плесен. Всеки предмет, всяко украшение и картина, преспапие и сребърен свещник бяха на мястото си, и всяко от тях носеше хиляди спомени за хора, отдавна вече под земята, за сватби и кръщенета, за софри след погребения, за коктейлни партита и маскени балове, за детско топуркане по коридорите и предупредителни възгласи на лелите.

Отмина, всичко отмина.

Той се изкачи по стълбите до площадката на втория етаж. Тук два коридора водеха към спалните в отсрещните крила на къщата, и към намиращата се право напред всекидневна през един сводест портал, охраняван от кръстосани слонски бивни.

Влезе във всекидневната. На пода лежеше килим от зебра, а от полицата над голямата камина го гледаше с разярените си стъклени очи главата на един африкански бивол. На стената имаше голям брой други глави на животни: куду, антилопа, елен, сърна, див глиган, лос.

Той стисна ръце зад гърба си и бавно прекоси стаята. При вида на тези безмълвни пазители на спомени и отдавна отминали събития, мислите му отново се насочиха към Хелън. Миналата нощ бе сънувал стария кошмар – толкова жив и ужасяващ, както винаги – и отмъстителните последици още горяха като язва в стомаха му. Може би тази стая щеше да го освободи от тъкмо този демон поне за известно време. Той никога нямаше да изчезне, разбира се.

Отсреща до стената стоеше заключеният шкаф за оръжия, в който се намираше неговата колекция от ловни пушки. Това беше дивашки, кървав спорт – да забиеш трийсет грама олово, изстреляно с шестстотин метра в секунда, в някое диво животно – и той се чудеше защо това го е привличало. Но всъщност Хелън беше тази, която наистина обичаше да ловува, странен интерес за жена – но пък самата Хелън беше странна жена. Във висша степен странна.

Той погледна през вълнистото прашно стъкло към пушката й – двуцевна „Кригхоф“, отстрани изящно гравирана и инкрустирана със сребро и злато, ореховият приклад – излъскан от употреба. Това бе сватбеният му подарък за нея, точно преди да отидат на сафари за медения си месец, след лова на диви биволи в Танзания. Красиво нещо беше тази пушка: шестцифрена сума за най-финото дърво и благородни метали с жестоко предназначение.

Докато гледаше, той забеляза малък бордюр от ръжда по ръба на дулото.

Отиде до вратата на всекидневната и извика надолу:

— Морис? Ще бъдете ли така любезен да ми донесете ключа за оръжейния шкаф?

След доста време Морис се появи в коридора.

— Да, сър. – Той се обърна и отново изчезна. Няколко минути по-късно бавно изкачи стенещите стъпала, стиснал железен ключ в набраздената си от вени ръка. Той изскърца покрай Пендъргаст и спря пред шкафа, пъхна ключа и го завъртя в ключалката.

— Заповядайте, сър. – Лицето му остана безстрастно, но Пендъргаст беше доволен да усети у Морис чувство на гордост: че държи ключа в ръцете си, и че това е от полза.

— Благодаря, Морис.

Кратко кимване и прислужникът си тръгна.

Пендъргаст бръкна в шкафа и – бавно, бавно – хвана студения метал на цевта. Пръстите му изтръпнаха при досега с оръжието. По някаква причина пулсът му се ускори – остатъчен ефект от нощния кошмар, без съмнение. Той я извади и я сложи на масата за хранене в средата на стаята. От едно чекмедже под шкафа извади принадлежности за чистене на оръжия и ги подреди до пушката. Избърса ръцете си, вдигна пушката и отвори двете цеви, оглеждайки ги.

Беше леко изненадан: дясната цев беше силно зацапана; лявата беше чиста. Той остави оръжието замислен. Излезе отново на стълбищната площадка.

— Морис?

Прислужникът се появи отново.

— Да, сър?

— Знаете ли някой да е стрелял с „Кригхоф“-а след… смъртта на съпругата ми?

— Нареждането ви беше изрично, сър, че никой не бива да я пипа. Никой дори не се е доближавал до шкафа.

— Благодаря, Морис.

— На вашите услуги, сър.

Пендъргаст се върна във всекидневната, като този път затвори вратите. Извади от бюрото стара канцеларска хартия, изтупа я и покри с нея масата. После мушна една четка в дясната цев, изтръска малко от мръсотията върху хартията и я изследва: миниатюрни частици и люспи от нещо изгоряло, с хартиена субстанция. Той бръкна в джоба на сакото си, извади лупата, която винаги носеше със себе си, и се вгледа по-напрегнато. Нямаше съмнение: това бяха изгорени, овъглени парченца от набивка[13].

Но .500/416 нитро експрес[14] нямаше набивки: само куршума, металната ризница и експлозива. Така че патронът, дори дефектен, никога не би оставил такъв нагар след себе си.

Той изследва лявата цев, установи, че е чиста и добре смазана. Нави около четката един парцал и го мушна вътре. Нямаше никаква мръсотия.

Пендъргаст се изправи, в съзнанието му препускаха рояк объркани мисли. Последния път, когато беше стреляно с оръжието, бе в онзи ужасен ден. Насили се да си спомни. Беше нещо, което избягваше старателно. Но след като веднъж започна да възстановява събитията, не беше трудно да съживи подробностите: всеки момент от онзи лов се беше запечатал завинаги в паметта му.

Тя бе стреляла с пушката само веднъж. „Кригхоф“ имаше два спусъка, един зад друг. Предният предизвикваше изстрел през дясната цев и това беше спусъкът, който обикновено се натискаше първи. Беше този, който тя бе натиснала.

И този изстрел беше зацапал дясната цев.

С този единствен изстрел тя не беше улучила Червения лъв. Винаги го беше отдавал на отклонението от храсталаците или може би на изключително притеснение.

Но Хелън не беше от тези, дето проявяват притеснение, дори в най-екстремни ситуации. Тя рядко пропускаше целта. Или не беше пропуснала онзи последен път, или… не би пропуснала, ако дясната цев е била заредена с патрон.

Освен ако не е била заредена с ловен патрон: а с халосен патрон.

За да произведе един халосен патрон подобен звук и ритване, той би трябвало да има голяма, стегната набивка, която би замърсила цевта точно по начина, който бе наблюдавал.

Ако Пендъргаст беше човек с по-слаб контрол, здравият му разум би се разклатил под емоционалното напрежение. Онази сутрин в лагера, точно преди да се насочат към саваната подир лъва, тя беше заредила пушката с патрони с мек връх, калибър .500/.416 нитро експрес. Знаеше го със сигурност, защото я беше гледал. Както знаеше добре, че патроните са ловни, а не халосни – никой, особено пък Хелън, не би объркал халосен патрон с набивки с ловен. Той самият ясно си спомняше тъпите глави на куршумите с меки върхове, когато тя ги пъхаше в цевите.

Между момента на зареждането на „Кригхоф“-а и момента, в който бе стреляла, някой бе извадил патроните и ги бе заменил с халосни. И после, след лова, някой бе махнал двата халосни – един изстрелян и един – не, за да прикрие стореното. Само че бе допуснал малка грешка: не бе изчистил цевта, с която бе стреляно, оставяйки инкриминиращ нагар.

Пендъргаст се облегна в стола. Едната му ръка – леко трепереща – се вдигна към устата.

Смъртта на Хелън Пендъргаст не беше трагичен инцидент. Беше убийство.