Трескави сънища

62.

Малфурш, Мисисипи

Майк Вентура се изкачи към прогнилите докове от външната страна на „Тайни’с Бейт енд Бар“. Беше уродлива, разнебитена дървена постройка, стърчаща на колове, и Вентура можеше да чуе звуците на кънтри музика, крясъци и дрезгави смехове, носещи се над водата.

Той вкара плоскодънната си лодка за риболов на костур в един от няколкото празни хелинга, изключи двигателя, изскочи и я върза. Беше полунощ и „Тайни’с“ се тресеше, доковете бяха пълни с всевъзможни водни съдове, от скъпи „БасКетс“ до отвратителни шперплатови лодчици. Малфурш, помисли си той, може и да беше скапан град, но тук все още знаеха какво значи да си прекараш добре. Той облиза устни, мислейки си, че една ледена и един шот „Джак Даниълс“ винаги са били първият закон в бизнеса – преди истинският бизнес да е започнал.

Едва преминал през вратите, бе нападнат от звуците и миризмите на „Тайни’с“: оглушителната музика, бирата, неонът, дървените стърготини, влагата и дъхът на блатото, проникващ изпод пилоните отдолу. Щандът с храните от ляво и барът от дясно бяха част от същото хамбарообразно пространство. Предвид късния час лампите бяха угасени на щанда за стръв, където големи хладилници и туби пазеха асортимента от жива примамка, с които „Тайни’с“ толкова се славеше: пълзящи гадини, омари, пиявици, червеи, мицел и какво ли още не.

Вентура се придвижи до бара и веднага самият Тайни, барман и собственик – огромна и тлъста човешка планина – плесна долу една халба „Къърс“ със залепнали към вътрешната й страна кубчета лед, последвана веднага от едно двойно „Джак Даниълс“.

Вентура кимна в знак на благодарност и вдигна уискито, гаврътна го и го прокара с глътка „Къърс“.

Майната му, какво като не беше точно онова, дето му е предписал докторът. Беше прекарал в блатото прекалено дълго. Когато изпи бирата си, той огледа старата дупка с изненадващо чувство на привързаност. Това бе едно от последните места, където не се налагаше да гледа надрусани, педерасти или янки. Всички бяха бели и не беше нужно човек да се обяснява, всички наоколо се познаваха, така си беше от памтивека, така и щеше да бъде винаги, амин.

Стената зад бара беше окичена със стотици картички, снимки на дървари с брадви, и по-скорошни снимки на риби и лодки, струпан на куп улов, подписани доларови банкноти, въздушна гледка на Малфурш от дните, когато е бил процъфтяващ център за всичко – от дървосекачи на кипариси, до ловци на крокодили. От времената, когато всеки е имал сносна лодка и пикап, и къща, която наистина е струвала нещо. Преди ония да превърнат половината блата в мъртва зона.

В проклета, шибана пустош.

Вентура пресуши бирата и преди дори да е успял да помоли, пред него издрънча втора халба, заедно с нова чаша „Джак Даниълс“. Тайни го познаваше добре. Но вместо да се залови за нея веднага, Вентура обмисли неотложния бизнес в момента. Щеше да се наслаждава, а и да направи големи пари от това – и то без да си изцапа ръцете. Очите му се отклониха към многобройните антиприродозащитнически лозунги, окачени на стената: „Сиера клуб, пръждосай се по дяволите“, „Подкрепете блатата – нахранете алигаторите с природозащитници“ и така нататък. Със сигурност това беше добър план.

Той се наведе над бара и направи знак към собственика.

— Тайни, искам да направя важно съобщение. Имаш ли нещо против да спреш музиката?

— Нямаш проблем, Майк. – Тайни отиде до стереоуредбата и я изключи. Почти веднага заведението утихна, вниманието на всички се насочи към бара.

Вентура се измъкна от стола си и без да бърза тръгна към средата на бара, каубойските му ботуши отекваха по износените дъски.

— О, Майк! – извика някой и се чуха няколко пиянски изръкоплясквания и подсвирквания. Вентура не обърна внимание. Той беше добре позната личност, бивш окръжен шериф, човек заможен, но никога надменен. От друга страна, винаги се стараеше да не се смесва много с беднотията, да спазва известна официалност. Те уважаваха това.

Той закачи палци в колана си и огледа с бавен поглед мястото. Всички чакаха. Не се случваше всеки ден Майк Вентура да говори на хората. Изумително как всичко бе стихнало. Това го накара да изпита задоволство, чувство, че е достигнал в живота си етап на уважение и реализация.

— Имаме проблем – каза той и ги остави няколко секунди да схванат. После продължи: – проблем във формата на двама човека. Природозащитници. Пристигат тук тайно, за да огледат този край на Блек Брейк. Да видят дали не могат да обявят за природен резерват и останалата част от Блек Брейк и Лейк Енд.

Той огледа групата. Чу се мърморене, дюдюкане, нечленоразделни викове на неодобрение.

— Лейк Енд? – провикна се някой. – Да ги вземат мътните!

— Точно така. Край на риболова на костур. Край на лова. Край на всичко. Само резерват, така че онези кучи синове от „Сдружение Дива природа“ да могат да идват тук с каяците си и да гледат птиците. – Той изплю думите.

Надигна се силен хор от дюдюкания и освирквания и Вентура вдигна ръка за тишина.

— Първо забраниха сечта. После завзеха половината мочурище. Сега говорят да вземат и останалото, заедно с езерото. Накрая нищо няма да остане. Спомняте ли си последния път, когато направихме както искаха? Как ходихме на изслушванията, протестирахме, писахме писма? Спомняте ли си всичко това? Какво се случи?

Други викове на неодобрение.

— Точно така. Наведоха ни надолу и по-нататък знаете!

Рев. Хората наскачаха от столовете си. Вентура отново вдигна ръце.

— А сега слушайте. Ще са тук утре. Не се знае точно кога, но сигурно ще е рано. Един висок, много слаб приятел в черен костюм и жена. Ще отидат в блатото на разузнаване.

— Разузнаване? – повтори някой.

— Да огледат. Като истински учени. Само двамата. Но идват тайно – тези страхливи кучи синове знаят, че няма да посмеят да си покажат истинските лица тук.

Този път тишината беше застрашителна.

— Точно така. Не знам за вас, хора, но аз пиша писма. Ходя на съдебни дела. Наистина ги слушам тези янки-кълвачи да ми казват какво да правя със собствената си риба и дървета, и земя.

Внезапно се надигна ново кресчендо от викове. Бяха го схванали накъде бие. Вентура бръкна в задния си джоб, извади пачка пари и я разклати.

— Не очаквам някой да работи безплатно. – Той плесна пачката върху мръсната маса. – Ето заплащането, ще има още от там, откъдето идват тези. Знаете приказката: каквото потъне в блатото – никога не излиза. Искам всички вие да разрешите този проблем. Направете го заради себе си. Защото ако не го направите, някой друг ще го направи и тогава може да целунете онова, което остане от Малфурш на сбогуване, да продаде пушките ви, да подари къщите ви, да вдигне пикапите ви и да се вози с педерастите в Бостън и Сан Франциско. Това ли е, което искате?

Виковете на неодобрение се усилиха, наскачаха още хора. Една маса падна на пода.

— Бъдете готови за тези природозащитници, чувате ли? Погрижете се за тях. Погрижете се за тях добре. Каквото потъне в блатото — никога не излиза. — Той се огледа, после вдигна ръка, навеждайки глава. – Благодаря ви, приятели мои, и лека нощ.

Мястото избухна в ярост, точно както Вентура знаеше, че ще стане. Той го игнорира, тръгна към вратата, мина през нея и се отправи във влажната нощ към дока. Можеше да чуе врявата вътре, гневните гласове, ругатните, звука на музиката, която идваше отзад. Знаеше, че по времето, когато онези двамата пристигнат, поне няколко от момчетата щяха да са изтрезнели достатъчно, за да направят онова, което трябваше да направят. Тайни щеше да се погрижи за това.

Той отвори клетъчния си телефон и позвъня.

— Джейсън? Току-що разреших малкия ни проблем.