Трескави сънища

65.

Блатото Блек Брейк

Паркър Утън бе закотвил лодката си на двайсет ярда в глухото разклонение от северния край на Лейк Енд, до дълбок канал, издълбан на мястото, където разклонението се срещаше с главната част от езерото. Ловеше риба лениво над заплетените в растителността потънали греди, като мяташе въдицата между глътките от еднолитровата бутилка „Удфорд ризърв“. Беше идеалното време за риболов в задната част на ръкава: докато всички останали бяха хукнали да гонят природозащитниците. Точно на това място миналата година беше уловил единайсеткилограмов костур, рекордът на Лейк Енд. Оттогава беше станало почти невъзможно да ловиш в ръкава Лемънхед, без конкуренцията да размътва водата от всички страни. Въпреки безумието, Утън беше напълно сигурен, че се намират и други едри, хитри екземпляри, които се спотайват наоколо, стига да можеш да ги спипаш в спокоен момент. Всички останали още използваха жива стръв от „Тайни’с“, твърдейки, че хитрите стари костури знаят всичко за пластмасовите червеи. Но Утън винаги беше гледал на риболова по противоположния начин. Той смяташе, че един умен стар костур, агресивен и раздразнителен, е по-вероятно да клъвне на нещо, което изглежда различно – по дяволите гадините, които другите използваха.

Неговото уоки-токи – задължително, когато се намираше в блатото – беше нагласено на канал 5 и на всеки няколко секунди той чуваше разговор между членовете на хайката на Тайни, докато те се позиционираха в западния ръкав, чакайки природозащитниците да се появят. На Паркър Утън това не му трябваше. Беше прекарал пет години в щатския затвор „Ръмбо“ и, мътните да го вземат, нямаше никакво намерение да се връща там. Нека останалите си носят отговорността. Вместо това той щеше да си носи костура.

Утън метна въдицата отново, остави стръвта да потъне, после дръпна малко, обръщайки един потънал дървен труп, и започна да намотава. Рибата не беше захапала. Беше прекалено горещо и може би костурът бе отишъл в по-дълбоката вода. А може би беше нужен фишек със синя опашка. Той още навиваше макарата, когато чу далечния рев на водна шейна. Като мушна въдичарския прът в държача, Утън вдигна бинокъла си и сканира езерото отвъд. Съвсем скоро шейната се показа в полезрението му, носейки се по повърхността – долната й секция се губеше в ниската мъгла над водата, а дъното на водния съд издаваше бърз, пляскащ звук. А след това вече я нямаше.

Паркър седна обратно в лодката си. Отпи малка глътка „Удфорд“, да му помогне да мисли. Бяха онези двама природозащитници, хубаво, но те изобщо не бяха там, където се очакваше да бъдат. Всички се намираха в западния ръкав, а тези бяха тук, далече на север.

Още една глътка и той откачи уоки-токито си.

— Здрасти, Тайни. Паркър е.

— Паркър? – долетя гласът на Тайни след миг. – Мислех, че няма да идваш с нас.

— Няма да идвам. В северния край съм, ловя риба в ръкава Лемънхед. И знаеш ли какво? Току-що видях една от водните ти шейни да минава наблизо, с онези двамата в нея.

— Няма начин. Те ще минат през западното разклонение.

— Мътните да ги вземат. Току-що ги видях да минават.

— Ти лично ли ги видя, или онзи „Удфорд ризърв“ ги видя?

— Виж какво – каза Утън, – щом не щеш да ме слушаш, хубаво. Можеш да си чакаш в западния ръкав, докато те се носят по езерото Понтчартрейн. Казвам ти, че идват от север, а какво ще правиш, си е твоя работа.

Утън изключи уоки-токито с раздразнение и го пъхна в кутията с такъмите. Тайни се правеше на прекалено важен. Той отпи от „Удфорд“-а, сгушвайки ценната бутилка обратно в кутията й, после откъсна найлоновия червей от кукичката и закрепи друг, след което го хвърли срещу водата. Когато завъртя макарата и подръпна, усети внезапна тежест върху влакното. Бавно, внимателно, той задържа влакното почти отпуснато за момент, давайки възможност на рибата да отплува с него – и тогава с рязко, но не силно дръпване, засече кукичката. Влакното се опъна, върхът на пръта се огъна силно и раздразнението на Паркър Утън мигновено изчезна, когато осъзна, че е хванал наистина голям екземпляр.