Трескави сънища

70.

Джъдсън Естерхази се движеше с безкрайна предпазливост през плътната растителност, стиснал в ръце една „Уинчестър .30-30“. Тя беше много по-лека от снайперистката пушка, далеч по-маневрена; беше я използвал за ловуване на елени като тийнейджър. Мощна, но удобна, тя бе почти като продължение на самия него.

Можеше да види през дърветата фенерчето на Вентура да осветява наоколо, неотклонно приближавайки района, където Пендъргаст и жената трябва да бяха излезли на сушата. Естерхази се беше позиционирал на сто ярда зад мястото, където ги бяха изтласкали. Едва ли подозираха, че са притиснати в капан, когато той се приближи зад тях между падналите дървета, докато Вентура настъпваше отпред. Двамата бяха лесна мишена. Единственото, което се искаше от тях, беше да стрелят веднъж – един-единствен изстрел – и след това би могъл да определи абсолютно точно мястото им. В края на краищата те щяха да бъдат принудени да стрелят и да се издадат.

Планът работеше перфектно и Вентура бе изиграл своята част добре. Светлината – на един дълъг прът – се премести бавно, колебливо, още по-близо до тях. Той видя лъча да осветява на пресекулки оплетени кълбета от кипарисови корени и масивен, прогнил дънер – съборен. Точно там бяха: наблизо нямаше друго прилично прикритие.

Той се придвижи бавно, за да си осигури добра видимост към дънера. Луната беше по-високо в небето и в този момент излезе иззад облаците, хвърляйки бледа светлина в най-тъмните недра на блатото. Забеляза ги – свити зад дънера, фокусирани изцяло върху лъча на фенерчето срещу тях – и напълно изложени на фланговия му маньовър. Дори не беше нужно да стрелят срещу светлината.

Джъдсън бавно вдигна пушката към бузата си и погледна през визьора за нощно виждане „Трайдънт Про 2.5х“. Сцената подскочи с ярка отчетливост. Не би могъл да държи на прицел двамата едновременно, но ако повалеше първо Пендъргаст, жената нямаше да го затрудни особено.

Той се размърда леко, нагласи визьора така, че гърбът на Пендъргаст да бъде центриран точно върху косъма на прицела и се приготви за изстрел.

Хейуърд се сгуши зад прогнилия дънер, когато лъчът се залюля напред-назад в тъмнината.

Пендъргаст прошепна в ухото й:

— Мисля, че фенерчето е върху прът.

— Прът?

— Да. Вижте начина, по който се клати. Това е уловка. Което потвърждава, че има втори стрелец. – Внезапно той я хвана и я дръпна надолу в плитката вода, забивайки лицето й в калта. Секунда по-късно тя чу изстрел непосредствено над главата си и глух звук от куршум, удрящ дърво.

С отчаяни движения тя последва Пендъргаст, когато той запълзя през тинята и после се вмъкна зад едно кълбо от преплетени корени, издърпвайки я до себе си. Последваха още изстрели, този път отпред и отзад, разкъсвайки корените от две посоки.

— Това прикритие не е добро – задъхано прошепна Хейуърд.

— Не, не е. Не можем да останем тук — само въпрос на време е някой от тези куршуми да ни уцели.

— Но какво можем да направим?

— Аз ще поема стрелеца зад нас. Когато тръгна, искам да броите до деветдесет, да стреляте, да преброите още веднъж до деветдесет, после да стреляте отново. Не си давайте труд да се целите – шумът е, от което се нуждая. Погрижете се огънят от дулото да не се вижда… и после, чак тогава, след първите два импровизирани изстрела, стреляйте в прожектора. Тогава го атакувайте – и го убийте.

— Ясно.

Пендъргаст изчезна светкавично в блатото. В отговор се чу нов залп от изстрели.

Хейуърд преброи до деветдесет и след това, като държеше дулото на пушката ниско, стреля. Пушката изрева и ритна, изненадвайки я със звука, който отекна и се разпръсна над блатото. В отговор над главата й се посипа дъжд от куршуми и тя се зарови в тинята. Тогава чу ответния изстрел на Пендъргаст отляво. Стрелбата се отмести от нея. Лъчът на прожектора се залюля, но не се придвижи напред.

Тя преброи отново, натисна спусъка и втори тътен от тежкокалибрената пушка разцепи въздуха.

Преследвачът им стреля далеч от нея, но му беше отговорено с бърза поредица от Пендъргаст, този път от различно място. Светлината продължаваше да не мърда.

Хейуърд се обърна, сви се в калта и се прицели в прожектора. Плавно натисна спусъка, пушката изрева и светлината се пръсна в дъжд от искри.

Тя веднага се изправи и хукна с все сили през тежката засмукваща тиня към мястото, където до преди малко беше светлината. Чуваше Пендъргаст да стреля зад нея, притискайки втория стрелец.

Два куршума пронизаха гъсталака от папрати до нея и тя се втурна напред през жилавите стъбла, за да открие стрелеца, свит в една плоскодънна лодка. Той се обърна към нея изненадан и тя скочи във водата, като едновременно с това стреля срещу него. Мъжът стреля едновременно и тя усети остра болка в крака си, последвана от внезапна вкочанелост. Изпъшка и се опита да се изправи, но кракът й отказа да се движи.

Повтаряше действието като обезумяла, очаквайки всеки момент да бъде ударена от втори, фатален куршум. Но не стана нищо и тя осъзна, че навярно е улучила стрелеца. С върховно усилие, като полупълзеше и залиташе в плитката вода, тя улови планшира, насочвайки пушката вътре.

Стрелецът лежеше на дъното на лодката и от раната върху рамото му бликаше кръв. Пушката му беше скършена на две – куршумът явно я беше разбил – и мъжът се мъчеше с една ръка да издърпа пистолета си. Той не беше от селяните – всъщност, никога не го беше виждала преди.

— Не мърдай! – излая тя, като се прицели в него и се опита да не изпъшка от болка. Пресегна се, грабна пистолета му и го насочи към него. – Изправи се бавно. Дръж ръцете си така, че да ги виждам.

Мъжът изсумтя и едвам повдигна едната си ръка. Другата висеше безжизнено отстрани.

Спомняйки си за втория стрелец, Хейуърд се беше навела колкото се може по-ниско. Тя провери оръжието на непознатия, видя, че е заредено, взе него и изхвърли тежката пушка във водата.

Мъжът простена, един лъч лунна светлина освети торса му, тъмните петна кръв бавно се стичаха надолу от рамото.

— Ранен съм – — изпъшка той. – Трябва ми помощ.

— Не е фатално – каза Хейуърд. Собствената й рана пулсираше, чувстваше крака си като парче олово. Надяваше се да не умре от загуба на кръв. Тъй като беше наполовина потопена във водата, мъжът не знаеше, че е простреляна. Тя усещаше как различни неща се хлъзгат покрай ранения й крак, как се удрят в него – може би риби, привлечени от кръвта.

Зад гърба й се чуха още изстрели, внушителният звук от четирийсет и петкалибровото оръжие на Пендъргаст, примесен с по-острия пукот от пушката на втория стрелец. Стрелбата стана спорадична, а после настъпи тишина. Дълга тишина.

— Как се казваш? – попита Хейуърд.

— Вентура – отвърна мъжът. – Майк…

Изстрел. Единствен. Мъжът на име Вентура се олюля назад и с последен стон се срина тежко на дъното на лодката, потрепна и притихна.

Хейуърд, обхваната от внезапна паника, се потопи във водата, прилепена към планшира с една ръка. Отвратителни водни твари не даваха мира на раната й и тя усети гърченето на безброй пиявици.

Чу плясък и се обърна с пистолета – само за да види как Пендъргаст върви към нея през водата бавно, приведен. Той й направи знак да стои безшумно, после хвана планшира, огледа се напрегнато и с едно светкавично движение се прехвърли в лодката. Тя го чу да се движи, после той отново се върна, от другата страна, и се озова във водата до нея.

— Наред ли е всичко? – прошепна той.

— Не. Ранена съм. В крака.

— Трябва да излезете от водата. – Агентът я хвана за ръката и започна да я влачи към брега. Тишината беше пълна; стрелбата бе изплашила всяка живинка в блатото. Нямаше плясък, нямаше грак или цвърчене и шумолене.

Тя усети слабо течение и после нещо твърдо и люспесто я докосна бързо под водата. Сдържа вика си. Повърхността на водата се накъдри под лунната светлина и две очи на влечуго се издигнаха, заедно с люспести ноздри. С ужасна експлозия на вода съществото я нападна; в същото време Пендъргаст стреля с пистолета си; тя почувства нещо остро да стяга безжалостно ранения й крак, и после да я дърпа под водата; болката я прониза непоносимо.

С огромни усилия Пендъргаст продължаваше да държи ръката й, тя се опита да се извие, но грамадният алигатор я теглеше надолу към тинята, в коритото на канала. Искаше да извика, но устата й се пълнеше със застояла вода. Чу глухия звук на изстрели над повърхността. Изви се отново, притисна оръжието си в хищника, който държеше крака й, и стреля.

Ефектът бе разтърсващ; ударът от изстрела и спастичната реакция на алигатора се смесиха в истинска експлозия. Ужасният болезнен натиск отслабна и тя се отскубна от тинята задъхана.

С почти яростно движение Пендъргаст я издърпа в плитката вода върху папратите. Чу го да разкъсва крачола на панталона и, да изплаква раните и, доколкото е възможно, и да ги превързва с парчета от дрехите й.

— Другият стрелец – каза тя, чувствайки се замаяна. – Хванахте ли го?

— Не. Възможно е да съм го ранил – накарах го да се измъкне от скривалището си и видях сянката му да пробягва обратно към блатото.

— Защо не е стрелял отново?

— Може би е търсил друго място, откъдето да подобри стрелковите си постижения. Онзи приятел в лодката е бил убит от куршум .30-30. Ние не сме с такива.

— Случайно попадение? – задъхано попита тя, опитвайки се да отвлече мисълта си от раната.

— О, не. По всяка вероятност не.

Той прехвърли ръката й около раменете си и я издърпа на крака.

— Има само едно нещо, което можем да направим – да стигнем до Спениш Айлънд. Сега.

— Ами другият стрелец… Той още е тук някъде.

— Знам. – Пендъргаст кимна към крака й. – Но тази рана не може да чака.