Трескави сънища

78.

Хейуърд чакаше, седнала на инвалидния стол в слабо осветената стая, пълна с медицинска апаратура. Останалите присъстващи – Джун Броуди и нейният мълчалив съпруг – стояха като статуи до отсрещната стена, напрегнали слух, чакащи. От време на време се чуваше глас – вик на ярост или отчаяние, странно звучащ смях, – но те долитаха слабо през дебелите, очевидно звукоизолирани стени.

От удобната си позиция тя виждаше двата изхода – онзи, към офиса на Слейд, и другия, който водеше към стълбите и навън в нощта. Беше напълно сигурна, че един втори стрелец още души някъде наоколо – и че всеки момент може да нахълта тук откъм стълбището. Тя вдигна оръжието си и го провери.

Погледът й отново се отклони към вратата, през която Пендъргаст и Слейд бяха изчезнали. Какво ставаше? Тя рядко се бе чувствала по-лошо през живота си – изтощена до крайност покрита със спечена кал, кракът й пулсираше нетърпимо, когато действието на болкоуспокоителното започна да отслабва. Бяха минали най-малко десет минути, може би петнайсет, откак двамата мъже бяха излезли, но някакво шесто чувство й казваше да се вслуша в настоятелните инструкции на Пендъргаст да си остане там, където е. Той бе обещал да не убива Слейд – и тя трябваше да повярва на това; Пендъргаст може да беше всякакъв, но бе джентълмен, който държеше на думата си.

В този момент се чу изстрел, глух бумтеж, който разтърси стаята. Хейуърд вдигна оръжието си, а Джун Броуди с вик се втурна към вратата.

— Чакайте! – възпря я Хейуърд. – Останете, където сте.

Не последва друг изстрел. Мина една минута, после втора. И след това – тихо, но отчетливо – се чу звук от затваряне на врата. Миг по-късно долетяха най-леките стъпки по покрития с килим коридор. Хейуърд се надигна и седна в носилката, сърцето й биеше до пръсване.

Агент Пендъргаст прекрачи през прага.

Хейуърд го погледна. Под плътните слоеве кал той бе по-блед от всякога, но иначе изглеждаше невредим. Той изгледа поред тримата.

— Слейд…? – попита Хейуърд.

— Мъртъв е – дойде отговорът.

— Вие сте го убили! – изкрещя Джун Броуди, изтича покрай Пендъргаст и излезе в коридора. Той не направи нищо, за да я спре.

Хейуърд се спусна от носилката, игнорирайки болката в простреляния си крак.

— Вие… кучи син, обещахте ми…

— Умря от собствената си ръка – каза Пендъргаст.

Хейуърд млъкна.

— Самоубийство? – произнесе господин Броуди, обаждайки се за първи път. – Не е възможно.

Хейуърд втренчи очи в Пендъргаст.

— Не вярвам. Казахте на Вини, че ще го убиете – и го убихте.

— Точно така – отвърна Пендъргаст. – Заклех се да го направя. Но въпреки всичко единственото, което сторих, беше да му говоря. Той извърши деянието.

Хейуърд отвори уста да продължи, но после я затвори. Внезапно вече не желаеше да научава нищо повече. Какво трябваше да означава това – че му е говорил? Тя потрепера.

Пендъргаст я гледаше внимателно.

— Спомнете си, капитане, че Слейд е наредил убийството. Не го е изпълнил. Има още работа за вършене.

Малко по-късно Джун Броуди се появи. Хълцаше тихо. Съпругът й я посрещна и се опита да я прегърне успокоително през рамото. Тя отхвърли ръката му.

— Нищо повече не ни задържа тук – каза Пендъргаст на Хейуърд. Той се обърна към Джун. – Боя се, че ще се наложи да заемем лодката ви. Ще се погрижим да ви бъде върната утре.

— От дузина ченгета, въоръжени до зъби, предполагам? – попита горчиво жената.

Пендъргаст поклати глава.

— Не е необходимо никой друг да знае за това. Всъщност, мисля че е от интерес за всички ни. Предлагам ви да изгорите това място до основи, да се махнете и никога вече да не се връщате. Грижили сте се за един луд в последните му дни на страдание, и що се касае до мен – с това историята започва и завършва. Не е нужно да се съобщава за самоубийството на човек, който официално отдавна се счита за мъртъв. Вие и съпругът ви ще трябва да се погрижите и да измислите правдоподобна история, за да сведете до минимум обществения интерес към самите себе си – или към Спениш Айлънд…

— Луд – прекъсна го Джун Броуди. Тя почти изплю думата. – Така го наричате вие. Но той бе много повече от това – много повече. Беше добър човек. Вършеше полезна работа – чудесна работа. Ако можех да го излекувам, щеше да я върши отново. Опитах се да ви кажа, но нямаше да слушате. Нямаше да слушате… – Гласът й секна и тя се опита да се съвземе.

— Състоянието му беше нелечимо – каза Пендъргаст сурово, не грубо. – Страхувам се, че няма начин експерименталните му игрички да могат да компенсират едно студенокръвно убийство.

— Игрички! Игрички? Той направи това! – И тя мушна гърдите си с пръст.

— Това? – вдигна вежди Пендъргаст. По изцапаното му с кал лице премина изненада. След това внезапно изненадата изчезна.

— Щом знаете толкова много неща за мен, би трябвало да знаете за състоянието ми – каза тя.

Пендъргаст кимна.

— Амиотрофична латерална склероза. Сега разбирам. Това обяснява последния ми въпрос – защо сте се преместили в блатото, преди Слейд да полудее.

— Аз обаче не разбирам – обади се Хейуърд.

— Болестта на Лу Гериг. – Пендъргаст се обърна към госпожа Броуди. – В момента не изглежда да имате някакви симптоми.

— Нямам симптоми, защото вече не съм болна. След като се възстанови, Чарлс имаше период на… гениалност. Изумителна гениалност. Това е, което птичият грип причинява на човека. Хрумнаха му идеи… възхитителни идеи. Идеи да ми помогне… да помогне също така и на останалите. Създаде лечение за амиотрофичната латерална склероза, използвайки белтъчни комплекси, изолирани от живи клетки. Първият от тъй наречените биопрепарати[34]. Чарлс пръв ги разработи сам, преди десет години. Трябваше да се оттегли от света, за да си върши работата. И всичко това го направи точно тук.

— Сега разбирам защо тази стая надхвърля далеч представите за клиника – каза Пендъргаст. – Това е експериментална лаборатория.

— Така е. Или поне беше. Преди… преди той да се промени.

Хейуърд се обърна към нея.

— Това е нещо изключително. Защо не сте го споделили със света?

— Невъзможно – произнесе почти шепнешком госпожа Броуди. – Всичко беше в главата му. Умолявахме го, но той така и не го написа никога. С времето се влоши и тогава вече беше прекалено късно. Ето защо исках да го възвърна към това, което бе някога. Той ме обичаше. Излекува ме. А сега тайната на това лечение умря с него.

Тежки облаци покриваха луната, когато се отдалечиха от Спениш Айлънд. Имаше малко светлина – и за стрелец, и за кормчия – и Пендъргаст държеше ниска скорост, двигателят едва се чуваше, докато си пробиваха път през гъстата растителност. Хейуърд седеше в предната част на лодката с чифт патерици, взети от къщата, до нея. Беше се замислила.

За може би половин час не бяха разменили и дума. Най-накрая Хейуърд се изправи и погледна към Пендъргаст, който управляваше от кърмата.

— Защо Слейд го е направил? – попита тя.

Очите на Пендъргаст проблеснаха слабо, когато отвърна на погледа й.

— Защо е изчезнал, имам предвид – продължи тя. – Да избяга и да се скрие в това блато…

— Сигурно е знаел, че е заразен – каза Пендъргаст след малко. – Видял е какво се е случило на другите; осъзнал е, че ще полудее… или по-лошо. Искал е да бъде сигурен, че ще може да упражнява някакъв вид контрол върху това как се грижат за него. Спениш Айлънд е бил идеалният избор. Ако не го бяхме открили сега, никога нямаше да бъде открит. И тъй като островът е бил използван като лаборатория, вече са разполагали с голяма част от оборудването, от което е имал нужда. Несъмнено е таял надежди за лечение. Може би е било, докато се е опитвал да открие онова, с което е успял да излекува Джун Броуди.

— Да, но защо чак такъв сложен сценарий? Да инсценира собствената си смърт, да инсценира смъртта на госпожа Броуди. Искам да кажа, не е бил преследван от закона или нещо подобно.

— Не, не от закона. Изглежда по-скоро като крайна реакция. Но при такива обстоятелства човек явно не мисли трезво.

— Така или иначе, сега е мъртъв – продължи тя. – Може би най-после ще намерите мир? Някакво спокойствие?

Известно време агентът не каза нищо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше равен.

— Не.

— Защо не? Разрешихте загадката, отмъстихте за убийството на съпругата си.

— Спомнете си какво каза Слейд: че ме чака изненада в бъдеще. Може да е имал предвид единствено втория стрелец – онзи, който все още се навърта някъде наоколо. Докато е на свобода, той остава опасност за вас, за Винсънт и за мен. И… – Той млъкна за момент. – Има и друго.

— Продължавайте.

— Докато съществува, макар и един човек, отговорен за смъртта на Хелън, не мога да бъда спокоен.

Тя го погледна, но очите му внезапно се отместиха. Пендъргаст изглеждаше странно вкаменен от вида на пълната луна – която излезе иззад облаците и най-после застана над блатото. Лицето му за миг се освети от тънки ивици светлина, когато небесното тяло потъна сред гъстата растителност, а накрая, когато изчезна под хоризонта, блясъкът угасна и блатото се потопи отново в тъмнина.