Във вечната гора

XIX

Ариан караше малко бързо за вкуса на Адамсберг, който, когато се возеше, предпочиташе да опре глава в прозореца и леко да се полюшва. Патоложката търсеше ресторант, в който да вечерят.

— Разбираш ли се е дебелият лейтенант?

— Тя не е дебел лейтенант, а божество с шестнайсет ръце и дванайсет глави.

— Я гледай. Не бях забелязала.

— Обаче е вярно. Служи си, с които от тях пожелае. Така постига бързина, маса, невидимост, физическа мутация, може да носи тежко и да прави сериален анализ, според нуждата.

— И да се муси.

— Когато реши. Често й действам на нервите.

— С онзи с шарените коси заедно ли работят?

— Той е нов. Обучава го.

— Не само. Харесва го. Много. Той е привлекателен.

— Относително.

Светна червено и Ариан рязко удари спирачки.

— Но понеже животът е зле устроен — продължи тя, — твоят лейтенант е хванал окото на елегантния дългуч.

— На Данглар? Ретанкур?

— Да, ако Данглар е високият изискан мъж, който седеше встрани от нас. С вид на отвратен академик, който охотно би си вдъхнал кураж е една чашка.

— Той е — потвърди Адамсберг.

— Е, той е влюбен в русия лейтенант. Обаче едва ли ще се сближи с нея, ако бяга толкова надалеч.

— Любовта, Ариан, е единствената битка, която се печели чрез отстъпление.

— Кой кретен е казал това? Ти ли?

— Бонапарт, който не е бил от най-лошите стратези.

— А ти какво правиш?

— Отстъпвам. Нямам друг избор.

— Неприятности ли имаш?

— Да.

— Толкова по-добре. Много обичам историите на другите, особено неприятностите им.

— Спри — каза Адамсберг и посочи едно свободно място. — Ето тук ще вечеряме. Какви неприятности?

— Преди време мъжът ми ме напусна заради една санитарка с трийсет години по-млада от него — продължи Ариан, докато паркираше. — Все те ни се пречкат из краката. Санитарките.

Тя рязко дръпна ръчната спирачка, която сухо изскърца като единствено заключение на историята й.

Ариан не беше от лекарите, които първо са хранят и после говорят за работа, за да разделят гадориите на моргата от удоволствията на масата. Докато ядеше, тя нахвърля върху книжната покривка уголемена скица на раните на Диала и Сламката с ъгли и стрелки, за да покаже естеството на нанесените удари и комисарят да схване проблема.

— Спомняш ли ръста?

— Сто шейсет и два сантиметра.

— Значи е жена. На деветдесет процента. Има и два други довода — единият е психологически, другият психически. Слушаш ли ме? — попита тя неуверено.

Адамсберг многократно поклати глава, докато отделяше месото от шишчето и се питаше дали да не се опита да спи с Ариан довечера. С Ариан; чието тяло, може би по някакво чудо, породено от експериментите й с питиетата, не бе последвало логиката на шейсетте й години. Мислите му го връщаха двайсет и три години назад, когато по същия начин седяха на маса и по същия начин бе пожелал тези рамене и гърди. Но мислите на Ариан бяха насочени само към мъртъвците. Поне на пръв поглед, защото жените като нея умеят така да прикриват желанията си зад безупречно държане, че напълно да ги забравят. Затова пък Камий бе непоправимо естествена и не притежаваше никаква дарба за този вид преструвка. Не беше трудно да накараш Камий да се разтрепери, да се изчерви, а Адамсберг не се надяваше да предизвика тези душевни сътресения у патоложката.

— Правиш разлика между психологическо и психическо? — попита той.

— Наричам „психическо“ компресирането на психологическото в продължителността на миналото, чието въздействие е толкова подмолно, че погрешно го смесват с вроденото.

— Хубаво — каза Адамсберг и отмести чинията си.

— Слушаш ли ме?

— Но разбира се, Ариан.

— Очевидно е, че мъж, висок метър и шейсет и два, а такива има малко на брой, никога не би се опитал да нападне здравеняци като Диала и Сламката. Но те нямат никаква причина да се боят от жена. И мога да те уверя, че когато са ги убили, са били изправени и съвършено спокойни. Втори довод, психически и по-интересен — и в двата случая само една от раните, първата, е била достатъчна, за да събори мъжете и със сигурност да ги убие. Наричам я първичното пробождане. Ето тук — уточни Ариан и отбеляза една точка на салфетката. — Оръжието е скалпел и пробождането е било смъртоносно.

— Скалпел? Сигурна ли си?

Адамсберг напълни двете чаши и се намръщи, като престана да си задава неуместни еротични въпроси.

— Напълно. А щом си избрал скалпел вместо нож или бръснач, значи знаеш как да си служиш с него и какъв ще бъде резултатът. Обаче Диала е бил прободен още два пъти, а Сламката — още три пъти. Тези рани наричам второстепенни, те не са хоризонтални, защото са нанесени, когато жертвите са били вече паднали.

— Слушам те — увери я Адамсберг, преди да го попита.

Патоложката вдигна ръка, за да покаже, че трябва да я изчака, пи глътка вода, после глътка вино, после пак глътка вода и отново взе писалката си.

— Тези второстепенни прорези са знак за прекалена предпазливост, за желание работата да бъде свършена докрай и по възможност безупречно. Това презастраховане, тази свръхсъвестност говорят за самодисциплина, стигаща до невротичен перфекционизъм.

— Да — каза Адамсберг и си помисли, че Ариан спокойно би могла да напише книга за зидарията в пиренейската архитектура.

— Стремежът към съвършенство, желанието всичко да е в ред не са нищо друго, освен защитна реакция срещу външния свят. Присъща главно на жените. Процентът на мъжете с подобна симптоматика е пренебрежимо малък. Аз например проверих дали вратата на колата ми е заключена. Ти не. Проверих и дали ключовете ми са в чантата. Ти знаеш ли къде са твоите?

— Предполагам, където си стоят обикновено, закачени на един пирон в кухнята.

— Предполагаш.

— Да.

— Но не си сигурен.

— Е, не мога да се закълна.

— Само по това, без дори да те гледам, мога да позная, че си мъж, а аз жена от западния свят, с грешка от дванайсет процента.

— По-лесно е все пак да ме погледнеш.

— Да, но не забравяй, че не съм имала възможност да погледна убиеца на Диала и Сламката. Който е жена, висока метър и шейсет и два, с вероятност от деветдесет и шест процента според трите ни параметри и заключението, че е носила обувка с трисантиметрови токчета.

Ариан остави писалката си и изпи глътка вино между две глътки вода.

— Остават следите от инжекции по ръцете — каза Адамсберг, взе луксозната писалка и се залови да завива и отвива капачката й.

— Следите от инжекции са за заблуда. Можем да си представим, че убийцата е искала да насочи разследването към афера с наркотици.

— Не е кой знае колко хитро, особено със следа само от една инжекция.

— Но Мортие повярва.

— Добре де, какво й е пречело да инжектира една доза дрога?

— Може би не е имала. Дай си ми писалката, ще я повредиш, а държа на нея.

— Спомен от бившия ти съпруг.

— Именно.

Адамсберг търкулна писалката, която се спря на три сантиметра от ръба на масата. Ариан я прибра в чантата си заедно с ключовете.

— Да поръчам ли кафе?

— Да. Поръчай също ментовка и мляко.

— Разбира се — каза Адамсберг и махна с ръка на сервитьора.

— Останалото са дреболии — продължи Ариан. — Мисля, че убийцата е доста възрастна. Едва ли млада жена би рискувала да се озове с типове като Диала и Сламката на пусто гробище нощем.

— Така е — каза Адамсберг, когото това разсъждение веднага препрати към идеята му да легне с Ариан незабавно.

— И аз като теб предполагам, че е свързана с медицинските среди. Наличието на скалпел, разбира се, срязаната сънна артерия и точно забитата във вената спринцовка. Все едно че три пъти се е подписала.

Сервитьорът донесе чашите и Адамсберг видя как патоложката си направи коктейла.

— Още не си ми казала всичко.

— Вярно. Имам една малка загадка за теб.

Ариан се замисли, пръстите й си играеха с покривката.

— Не обичам да говоря, без да съм сигурна.

— Аз пък така предпочитам.

— Мисля, че е луда и дори, че знам същността на психозата й. Във всеки случай е достатъчно луда, за да разделя света на две.

— И това оставя следи?

— Стъпила е с крак върху гърдите на Сламката, за да направи последната порезна рана. От което става ясно, че лъска подметките на обувките си.

Адамсберг изгледа Ариан с празен поглед.

— Лъска подметките си — настоя патоложката, повишавайки тон, сякаш за да събуди комисаря. — По фланелката на Сламката имаше следи от боя за обувки.

— Чух, Ариан. Чудя се каква е връзката с двата й свята.

— Имала съм подобни случаи два пъти, в Бристол и в Берн. Мъже, които лъскаха подметките на обувките си по няколко пъти на ден, за да прекъснат контакта между тях и мръсотията на земята, на света. Това беше техният начин да се изолират, да се защитят.

— Да се дисоциират?

— Не всичко е дисоциация на съзнанието. Но не си на грешен път. Мъжът от Бристол натам вървеше. Това изолиране от земята, преградата между тялото и външния свят напомня за вътрешните стени у страдащите от дисоциация на съзнанието. Особено ако става дума за мястото, където се извършва престъпление, или за земята на мъртвите в гробището. Което не значи, че нашата убийца всеки ден си лъска подметките.

— Не тя, само частта й Омега, ако има дисоциация на съзнанието.

— Не, грешиш. Алфа би искала да се отдели от земята на престъпленията, които извършва Омега.

— Чрез боя за обувки — каза Адамсберг с гримаса на недоверие.

— Боята за обувки се усеща като непромокаема материя, като предпазен филм.

— Каква е на цвят?

— Синя. Което също води към жена. Обувките от синя кожа обикновено се съчетават с костюм в същия цвят, разпространен в някои професии — в авиацията, администрацията, болниците, религиозното обучение… Списъкът не свършва дотук.

Колкото повече информация струпваше патоложката на масата, толкова по-мрачен изглеждаше Адамсберг. Ариан имаше чувството, че физиономията му се променя пред очите й — носът му ставаше по-извит, бузите му — по-хлътнали. Нищо не бе видяла, нищо не бе разбрала преди двайсет и три години. Не бе видяла мъжа, който преминаваше край нея, не бе видяла, че е красив, че би могла да го спре и да го притисне в обятията си в хавърското пристанище. Сега пристанището беше далеч и бе твърде късно.

— Нещо не ти ли харесва? — попита тя, изоставяйки професионалния тон. — Искаш ли десерт?

— Защо не? — отвърна той. — Избери и заради мен.

Адамсберг изгълта един пай, без да разбере дали е ябълков или сливов, без да е наясно дали ще преспи с Ариан довечера, без да си спомни къде всъщност е тикнал ключовете от колата на връщане от Нормандия.

— Не мисля, че са окачени в кухнята — каза той накрая и изплю една костилка.

Сливов, реши той.

— Това ли те притеснява?

— Не, Ариан. Сянката ме притеснява. Спомняш ли си старата медицинска сестра с трийсет и трите жертви?

— Дисоциираната?

— Да. Знаеш ли какво е станало с нея?

— Естествено, няколко пъти съм я посещавала. Лежи в затвора във Фрайбург. Кротка като агънце, превърнала се в окончателна Алфа.

— В Омега, Ариан. Убила е един пазач.

— Господи! Кога?

— Преди десет месеца. И е избягала.

Патоложката напълни чашата си с вино наполовина и я обърна, без да я разнообразява с вода.

— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Ти ли я откри? Сам?

— Да.

— Ако не беше ти, щеше да е още на свобода?

— Да.

— Тя знае ли това? Разбрала ли го е?

— Мисля, че да.

— Как я откри?

— По миризмата. Използваше релаксол, един еликсир от камфор и портокалова есенция, който си слагаше на тила и слепоочията.

— В такъв случай, пази се, Жан-Батист. Защото за нея ти си човекът, пробил стената, за която Алфа не трябва да подозира за нищо на света. Ти си този, който знае, ти трябва да изчезнеш.

— Защо? — попита Адамсберг и отпи от чашата на Ариан.

— За да може да стане Алфа на някое друго място и да започне нов живот. Ти си заплаха за цялата й постройка. Може би те издирва.

— Сянката.

— Мисля, че сянката идва от теб, че нещо у теб се опитва да се освободи.

Адамсберг срещна интелигентния поглед на лекарката и пред очите му се появи квебекската пътека6. Навлажни пръста си и го завъртя по ръба на чашата.

— Пазачът на гробището в Монруж също я е виждал. Сянката е минала оттам няколко дни преди счупването на плочата. Не е вървяла нормално.

— Защо скърцаш с пръст по чашата?

— За да не се разкрещя.

— Тогава по-добре крещи. Мислиш за медицинската сестра ли? За Диала и Сламката?

— Описваш ми възрастна убийца със спринцовка, която разбира от медицина и е възможно да има дисоциирано съзнание. Доста съвпадения.

— Които може да не означават нищо. Спомняш ли си ръста на медицинската сестра?

— Не съвсем.

— Обувките й?

— Не.

— Провери, преди да скърцаш по чашите. Това, че е избягала, не означава, че е навсякъде. Не забравяй, че си има специалност — убива стари хора в леглата им. Не разравя гробове, не коли бабаити в Шапел. Това не й е присъщо.

Адамсберг кимна, стабилната логика на патоложката разсейваше захлупилата го мъгла. Сянката не можеше да е навсякъде — във Фрайбург, Шапел, Монруж, в дома му. Май беше основно в главата му.

— Права си — каза.

— Задоволи се да работиш като мравка, стъпка по стъпка. Ваксата, обувките, описанието, което направих, евентуалните свидетели, които са я видели с Диала или Сламката.

— Всъщност ме съветваш да работя логично.

— Да. Знаеш ли друг начин?

— Знам само друг начин.

Ариан предложи на Адамсберг да го закара до тях и комисарят прие. Возенето в кола щеше да му позволи да реши все още висящия еротичен въпрос. Когато пристигнаха, той спеше и бе напълно забравил и Сянката, и патоложката, и гроба на Елизабет. Права на тротоара, Ариан държеше вратата отворена и леко разтърсваше рамото му. Бе оставила мотора запален — знак, че нямаше какво да се решава. Като се прибра, Адамсберг мина през кухнята, за да провери дали ключовете му висят на стената. Не висяха.

Мъж, заключи той. С дванайсет процента грешка, би уточнила Ариан.