Във вечната гора

XVII

Данглар разглеждаше десерта си с опънато и пребледняло лице. Изпитваше ужас от ексхумациите и разните други страхотии, свързани със занаята. Задължението да гледа в отворен ковчег, разкопан от вманиачен археолог, го водеше право към психическия срив.

— Изяжте си пастата, Данглар — настоя Адамсберг. — Нужна ви е захар. И си изпийте виното.

— Трябва да си напълно изперкал, за да слагаш нещо в ковчег, мамка му — изръмжа Данглар.

— За да слагаш или за да вадиш.

— Все едно. На тоя свят съществуват достатъчно скривалища и без ковчезите.

— Освен ако нямаш друг избор. Освен ако не си тикнал нещото в ковчега, преди да го затворят.

— Нещото трябва да е доста ценно, за да ходиш да си го търсиш след три месеца — каза Ретанкур. — Пари или дрога, няма какво друго да е.

— Проблемът не е в това, че нашият човек е изперкал, а че е избрал горната част на ковчега, не долната. До главата има много по-малко място.

Данглар мълчаливо кимна, като продължаваше да се взира в десерта си.

— Освен ако нещото вече не е било в ковчега — каза Веранк. — Ако онзи не го е сложил там лично, ако не е избирал мястото.

— Например?

— Огърлица, обици на починалата.

— Мразя случаи с бижута — промърмори Данглар.

— Това е причината, поради която обират гробници откакто свят светува, капитане. Ще трябва да проверим дали жената е била богата. Какво открихте в регистъра?

— Име Елизабет Шател, неомъжена, без деца, родена в Билбоск сюр Рил, близо до Руан — издекламира Данглар.

— Не знам какво им става на нормандците напоследък, не мога да се отърва от тях. В колко часа ще дойде Ариан?

— Коя е Ариан?

— Патоложката.

— В осемнайсет.

Адамсберг прекара пръст по ръба на чашата си и тя мъчително изстена.

— Изгълтайте я тая паста, майоре. И не се чувствайте длъжен да оставате до края.

— Ако вие оставате, и аз оставам.

— Понякога, Данглар, се държите сякаш сме в средновековието. Чухте ли го, Ретанкур? Аз оставам и той остава.

Ретанкур сви рамене и Адамсберг изтръгна още една пронизителна жалба от чашата си. Телевизорът в кафенето излъчваше шумен футболен мач. Комисарят се загледа за малко в мъжете, които тичаха във всички посоки по терена. Клиентите, които се хранеха с вдигнати към екрана глави, пламенно следяха движенията им. Адамсберг никога не бе разбирал тази история с мачовете. Че на някои хора им харесва да вкарват топка в мрежа, това добре, но защо трябва други хора да им пречат да го правят? И без това има достатъчно хора на тази земя, които непрекъснато ви пречат да си хвърляте топките, където желаете.

— А вие, Ретанкур? — попита Адамсберг. — Оставате ли? Веранк се прибира. Капнал е.

— Оставам — недоволно каза Ретанкур.

— За колко време, Виолет?

Адамсберг се усмихна. Ретанкур развърза и завърза конската си опашка и се отправи към тоалетната.

— Защо се заяждате с нея? — попита Данглар.

— Защото ми бяга.

— И накъде бяга?

— Към Новия. Той е силен, ще ми я отнеме.

— Ако иска.

— Именно. Не знаем какво иска. И това е тревожно. Той се опитва да хвърли топката си някъде, но каква топка и къде? Това не е мачът, в който можем да си позволим да ни изненадат.

Адамсберг извади бележника си, чиито страници се бяха слепили, написа четири имена и откъсна листа.

— Когато имате време, Данглар, намерете ми информация за тези четиримата.

— Кои са те?

— Момчетата, които са пребили Веранк, когато е бил дете. Останали са сериозни следи отвън и още по-страшни отвътре.

— Какво да търся?

— Просто искам да съм сигурен, че са добре.

— Толкова ли е сериозно?

— Не би трябвало. Надявам се, че не е.

— Бяхте ми казали, че са били петима.

— Да, петима са били.

— А петият?

— Какво петият?

— С него какво ще правим?

— С петия, Данглар, сам ще се разправям.