Данглар разглеждаше десерта си с опънато и пребледняло лице. Изпитваше ужас от ексхумациите и разните други страхотии, свързани със занаята. Задължението да гледа в отворен ковчег, разкопан от вманиачен археолог, го водеше право към психическия срив.
— Изяжте си пастата, Данглар — настоя Адамсберг. — Нужна ви е захар. И си изпийте виното.
— Трябва да си напълно изперкал, за да слагаш нещо в ковчег, мамка му — изръмжа Данглар.
— За да слагаш или за да вадиш.
— Все едно. На тоя свят съществуват достатъчно скривалища и без ковчезите.
— Освен ако нямаш друг избор. Освен ако не си тикнал нещото в ковчега, преди да го затворят.
— Нещото трябва да е доста ценно, за да ходиш да си го търсиш след три месеца — каза Ретанкур. — Пари или дрога, няма какво друго да е.
— Проблемът не е в това, че нашият човек е изперкал, а че е избрал горната част на ковчега, не долната. До главата има много по-малко място.
Данглар мълчаливо кимна, като продължаваше да се взира в десерта си.
— Освен ако нещото вече не е било в ковчега — каза Веранк. — Ако онзи не го е сложил там лично, ако не е избирал мястото.
— Например?
— Огърлица, обици на починалата.
— Мразя случаи с бижута — промърмори Данглар.
— Това е причината, поради която обират гробници откакто свят светува, капитане. Ще трябва да проверим дали жената е била богата. Какво открихте в регистъра?
— Име Елизабет Шател, неомъжена, без деца, родена в Билбоск сюр Рил, близо до Руан — издекламира Данглар.
— Не знам какво им става на нормандците напоследък, не мога да се отърва от тях. В колко часа ще дойде Ариан?
— Коя е Ариан?
— Патоложката.
— В осемнайсет.
Адамсберг прекара пръст по ръба на чашата си и тя мъчително изстена.
— Изгълтайте я тая паста, майоре. И не се чувствайте длъжен да оставате до края.
— Ако вие оставате, и аз оставам.
— Понякога, Данглар, се държите сякаш сме в средновековието. Чухте ли го, Ретанкур? Аз оставам и той остава.
Ретанкур сви рамене и Адамсберг изтръгна още една пронизителна жалба от чашата си. Телевизорът в кафенето излъчваше шумен футболен мач. Комисарят се загледа за малко в мъжете, които тичаха във всички посоки по терена. Клиентите, които се хранеха с вдигнати към екрана глави, пламенно следяха движенията им. Адамсберг никога не бе разбирал тази история с мачовете. Че на някои хора им харесва да вкарват топка в мрежа, това добре, но защо трябва други хора да им пречат да го правят? И без това има достатъчно хора на тази земя, които непрекъснато ви пречат да си хвърляте топките, където желаете.
— А вие, Ретанкур? — попита Адамсберг. — Оставате ли? Веранк се прибира. Капнал е.
— Оставам — недоволно каза Ретанкур.
— За колко време, Виолет?
Адамсберг се усмихна. Ретанкур развърза и завърза конската си опашка и се отправи към тоалетната.
— Защо се заяждате с нея? — попита Данглар.
— Защото ми бяга.
— И накъде бяга?
— Към Новия. Той е силен, ще ми я отнеме.
— Ако иска.
— Именно. Не знаем какво иска. И това е тревожно. Той се опитва да хвърли топката си някъде, но каква топка и къде? Това не е мачът, в който можем да си позволим да ни изненадат.
Адамсберг извади бележника си, чиито страници се бяха слепили, написа четири имена и откъсна листа.
— Когато имате време, Данглар, намерете ми информация за тези четиримата.
— Кои са те?
— Момчетата, които са пребили Веранк, когато е бил дете. Останали са сериозни следи отвън и още по-страшни отвътре.
— Какво да търся?
— Просто искам да съм сигурен, че са добре.
— Толкова ли е сериозно?
— Не би трябвало. Надявам се, че не е.
— Бяхте ми казали, че са били петима.
— Да, петима са били.
— А петият?
— Какво петият?
— С него какво ще правим?
— С петия, Данглар, сам ще се разправям.