Във вечната гора

XXVIII

Три сламени стола и малка дървена масичка оформяха нещо като приемна в единия ъгъл на фоайето. Данглар остави чашите, запали двете свещи в медния свещник и отвори бутилката.

— Налей ми символично — каза Адамсберг и подаде чашата си.

— Това е само ябълково вино.

Данглар наля на себе си реалистично и седна срещу комисаря.

— Седнете отсам, Данглар — каза Адамсберг и посочи стола от лявата си страна. — И говорете тихо. Не е нужно Веранк да ни чуе в стаята си горе. Кои са мъртви?

— Фернан Гаско и Жорж Тресен.

— Келчото и Дебелия — уточни Адамсберг, пощипвайки се по бузата. — Кога?

— Преди седем и преди три години. Гаско се удавил в басейна на един луксозен хотел близо до Алтиб. Тресен не успял да забогатее. Живуркал в една барака и един ден избухнала бутилка газ. Всичко станало на пепел.

Адамсберг опря краката си на ръба на съседния стол и обхвана коленете си с ръце.

— Защо казахте „остават трима“?

— Просто броя.

— Данглар, да не би сериозно да мислите, че Веранк е очистил Келчото и Дебелия?

— Мисля само, че след още три нещастни случаи, бандата от Калдез няма да съществува.

— Два нещастни случая не са невъзможни, нали?

— Не вярвате за Елизабет и Паскалин. Защо бихте вярвали за тези два?

— При двете жени имаме Сянка на картината и още доста общи елементи. И двете са от един край, и двете са благочестиви, и двете са девствени, и на двете гробовете са осквернени.

— А при Фернан и Жорж — едно и също село, една и съща банда, едно и също злодеяние.

— Какво е станало с другите двама? С Ролан и Пиеро?

— Ролан Сер е отворил кинкалерия в По, Пиер Ансено е горски пазач. Четиримата продължавали да се виждат редовно.

— Бандата беше много сплотена.

— Което значи, че Ролан и Пиер знаят, че Фернан и Жорж са станали жертви на злополука. Биха могли да предположат, че нещо не е както трябва, ако имат капка акъл в главите.

— Акълът не е техен патент.

— В такъв случай би трябвало да ги предупредим. За да внимават.

— Това би означавало да очерним Веранк, без да сме сигурни в нищо, Данглар.

— Или да изложим живота на другите двама на опасност, без да си мръднем пръста. Когато очистят следващия със заблуден куршум по време на лов или с откъртил се от скалата камък, може би ще съжалявате, че не сте чернили навреме.

— Защо сте толкова сигурен в себе си, капитане?

— Новия не е дошъл тук без причина.

— Очевидно.

— Дошъл е за вас.

— Така е.

— По този въпрос сме на едно мнение. Вие поискахте от мен да се осведомя за четиримата, вие пръв заподозряхте Веранк.

— В какво, Данглар?

— В намерение да ви види сметката.

— Или да провери нещо.

— Какво нещо?

— Нещо за петия.

— Този, с когото се занимавате лично.

— Именно.

Адамсберг замълча и побутна чашата си към бутилката.

— Символично — каза той.

— Естествено — потвърди Данглар и наля три пръсти.

— Петият, най-възрастният, не е участвал в нападението. По време на боя е стоял на пет метра оттам, в сянката на един орех. Изглеждал е така, сякаш е давал заповедите, сякаш е бил шефът. Човекът, който нарежда, но не си цапа ръцете лично, разбирате ли?

— Отлично.

— Там, където е бил, малкият Веранк не е могъл да различи лицето му.

— Откъде знаете?

— Знам, защото Веранк назова четирима от нападателите му, но не назова петия. Четиримата са прекарали четири години в поправителен дом, но петият се е измъкнал.

— И смятате, че Веранк е дошъл само за да разбере дали го познавате?

— Така смятам.

— Не. Когато ме помолихте да проверя онези имена, подозирахте друго нещо. Кое ви накара да си промените мнението?

Адамсберг мълчаливо топна бучка захар в чашата си с вино.

— Симпатичната му муцуна? Стиховете му? Не е трудно да стихоплетстваш.

— Не е и лесно. Според мен го бива.

— Според мен не.

— Говоря за ябълковото вино. Много сте раздразнителен, капитане. Раздразнителен и завистлив — флегматично добави Адамсберг и смачка бучката захар с пръст на дъното на чашата.

— Ама кое ви накара да си промените мнението, по дяволите? — повиши тон Данглар.

— По-тихо, капитане. Когато Ноел го обиди, Веранк искаше да реагира, но не можа. Не можа дори да му разбие мутрата, което би било най-малкото.

— И какво от това? Бил е под влияние на шока. Видяхте ли лицето му? Беше бял като тебешир. Личеше си, че страда.

— Да, спомнил си е хилядите обиди, които са му нанасяли в детството и в младостта. Веранк не само е имал шарена коса, ами е и куцал, след като конят го е прегазил. Освен това се е боял и от сянката си след нападението на полето.

— Мислех, че е било на лозето му.

— Не, объркал е двете места, след като е изгубил съзнание.

— Доказателство, че не е с всичкия си. Човек, който говори в додекаметър не е с всичкия си.

— Обикновено не проявявате нетолерантност, капитане.

— Намирате за нормално говоренето в стихове?

— Той не е виновен, това му е семейна черта.

Адамсберг побутна разтопената бучка захар с върха на показалеца си.

— Помислете, Данглар. Защо Веранк не разби мутрата на Ноел? Достатъчно як е, за да напердаши лейтенанта.

— Защото е нов, защото не успя да реагира, защото между двамата имаше маса.

— Защото е кротък човек. Този мъж никога не си е служил с юмруците си. Това не го интересува. Оставя по-буйните да го правят вместо него. И никого не е убил.

— Значи е дошъл само за да узнае името на петия нападател?

— Така мисля. И за да уведоми петия, че знае.

— Не съм сигурен, че сте прав.

— Нито пък аз. Да кажем, че се надявам.

— Какво да правим с другите двама? Няма ли да ги предупредим?

— Не още.

— А петия?

— Предполагам, че петият е достатъчно голям, за да се защитава сам.

Данглар се изправи несигурно. Гневът му срещу Брезийон, после срещу Девалон, после срещу Веранк, ужасът от перспективата да осквернят още един гроб и прекаленото количество вино му подкосяваха краката.

— Познавате ли петия? — попита той.

— Да — отвърна Адамсберг и отново потопи пръст в празната си чаша.

— И това сте били вие.

— Да, капитане.

Данглар поклати глава и каза „лека нощ“. Понякога човек е сигурен в нещо, но му е непоносимо да му го потвърдят. Адамсберг изчака да минат пет минути, после остави чашата си на бара и се качи по стълбите. Спря пред вратата на стаята на Веранк и почука. Лейтенантът четеше, седнал на леглото си.

— Имам една тъжна новина за вас, лейтенант.

Веранк вдигна поглед от книгата си.

— Слушам ви.

— Фернан Келчото и Дебелия Жорж, помните ли ги?

Веранк бързо притвори очи.

— Ами мъртви са. И двамата.

Лейтенантът кимна без коментар.

— Можете да ме попитате как са починали.

— Как са починали?

— Фернан се е удавил в един басейн, а Дебелия Жорж е изгорял жив в колибата си.

— Значи нещастни случаи.

— В известен смисъл съдбата ги е застигнала. Малко като в Расин, нали?

— Може би.

— Лека нощ, лейтенант.

Адамсберг затвори вратата и застана неподвижен в коридора. Чака почти десет минути, преди да чуе мелодичния глас на Веранк.

Адамсберг напъха ръце в джобовете си и тихо се отдалечи. Беше направил това, за да е спокоен Данглар. Но в стиховете на Веранк нямаше нищо спокойно. Отмъстителна омраза, война, предателство и смърт — това бе присъщо на Расин.