Алгоритъм

10. Повелителят на света

На Бен започваше да му доскучава в Анкара. Да дебнеш мишена беше едно, той притежаваше търпението на снайперист. Но да чакаш информация беше съвсем друго. Хорт още не можеше да открие нищо за руснака, ако мъжът действително беше руснак, и му бе казал да не мърда оттам, докато не го изяснят. Така че четеше, тренираше по два пъти на ден и посещаваше някои от прочутите исторически забележителности.

Цитаделата в Анкара беше впечатляваща, трябваше да го признае. Изведнъж му се прииска да иде да я види рано сутринта. Намираше се на хълм, висок близо хиляда метра, и градът отдолу оставаше невидим, скрит от маранята. Помисли си за хората, които я бяха построили, вече ги нямаше, но бяха успели да изсекат паметник в планината за времето, с което бяха разполагали.

Сети се за родителите си. Виждате ли? Образовам се. Казах ви, че ще го направя.

Усмихна се. Представата им за образование се различаваше от неговата. Бяха категорично против армията още от момента, в който заговори за нея в гимназията. Баща му искаше Бен, който не показваше като Алекс склонност към науката, да стане адвокат. За по-големия му син, предложението беше толкова привлекателно, колкото идеята за лоботомия и инвалиден стол.

Баща му го беше насилил да кандидатства в колеж.

— Защо да нямаш вратичка? — казваше старецът. — Нека да разполагаш с избор. Има полза да влезеш в добро училище. После винаги можеш да се запишеш в армията като офицер. Така ще имаш всички преимущества и възможности на завършено образование плюс армията.

Бен обаче знаеше какво си мисли старецът му: Докато завършиш колежа, ще си надраснал всичките тези глупости. Просто се опитваше да го държи в правия път достатъчно дълго, за да го заклещи в коловоза.

На футболните мачове и състезанията по борба бяха идвали хора да набират студенти и той знаеше, че има интерес към него от страна на „Станфорд“, „Бъркли“, „Мичиган“, „Пен“ и на още няколко други колежа. Но оценките му не бяха върхът. Реши, че може да кандидатства на няколко места, за да успокои баща си, убеден, че нищо няма да излезе накрая. Тогава можеше да каже: Хей, опитах, но не се получи. Здравей, армия!

За малко да стане. Но баща му беше член на Управата на „Станфорд“, по една случайност се оказа, че това е колежът, който най-много се интересува от футболните умения на Бен, и старият задейства връзките си. Бен беше приет. И тогава баща му запя нова песен: В „Станфорд“ ще е чудесно. Ще можеш да играеш в отбора на един от най-престижните колежи, още първата година ще те изберат. Освен това ще получиш най-доброто образование, ще ти послужи, като станеш офицер в армията.

Бен знаеше, че той има право, но не искаше да ходи в колеж толкова близо до дома. Всъщност искаше да бъде колкото се може по-далеч от вкъщи, през морета и океани. Не можеше да си обясни защо. Не че не обичаше семейството си, а и района на залива на Сан Франциско беше добро място за живеене, пък и „Станфорд“ беше добро училище. Да, можеше да играе футбол и да се бори там, но… просто искаше нещо повече за себе си, нещо ново, нещо, за което чувстваше, че е призван по начин, по който баща му и със сигурност Алекс никога нямаше да бъдат. У него имаше нещо специално, усещаше го, и да ходи в колеж на пет километра от къщата, в която беше израснал… щеше да е грешка. Струваше му се, че така ще предаде себе си, сам не разбираше защо, още по-малко можеше да го обясни на баща си.

Беше решил — няма да ходи в „Станфорд“, нито някъде другаде. Животът си беше негов и той щеше да се запише в армията. Беше говорил със сержанта, който набираше войници, и бе разбрал, че може да си осигури място във военновъздушните сили, откъдето се попълваше рейнджърският батальон, а оттам се стигаше до специалните сили — това, което винаги беше искал, това, за което знаеше, че го бива най-много. Щеше да научи езици, да развие вродените си умения, да преживее приключения, които обикновените хора дори не можеха да си представят. Реши, че ще съобщи новината на родителите си веднага след щатския шампионат. Щеше да се състезава срещу най-добрите борци от Калифорния и сега не можеше да мисли за нищо друго.

Беше осми в класирането, което означаваше, че през първия рунд щеше да се бори с най-добрия, непобедимо момче на име Мусамано, яко като биче, никой не предполагаше, че Бен ще оцелее дори до полуфиналите. Но той беше мислил много какво знаят противниците му за него, какво ще очакват. Беше известен с две хватки: ключ на ръката и вълчи капан, биваше го, но не беше кой знае какво. Стандартен. Леко предсказуем. Почуди се какво ли ще стане, ако спретне няколко номерца на противника си.

Замисли се какво би направил, за да притисне някого, който се бори като него. Дръж си ръцете изпънати, помисли си. Длани на тепиха, главата горе. Така няма начин да ти приложат нито ключ, нито вълчи капан.

Но отбраната в тази поза си има други слабости, нали така? Колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че може да изненада противниците си, като атакува с люлка отблизо или отдалече, нямаше значение. С ръце, опрени на земята и вдигната глава, опитвайки се да избегнат очаквания вълчи капан или ключа, щяха да бъдат уязвими.

Не искаше никой да разбере какво прави, затова тренираше новите си хватки само у дома с баща си или с Алекс. Баща му не беше много търпелив, но се опитваше да се държи на ниво. Алекс беше прекалено дребен и неопитен, но Бен можеше да го използва като чувал за тренировка. Казваше му какво да прави и как да се движи, да се изплъзва и да се съпротивлява. Алекс се жалваше, че килимът го жулел, но трябваше да му се признае, че никога не отказваше. И когато дойде първият ден на състезанието, Бен се почувства готов.

Мусамано го свали веднага на земята и седя върху него през останалото време. Но в началото на втория рунд той беше отгоре и Мусамано застана на колене, за да отбие атаката му, точно както се беше надявал. Бен го стисна през главата с лявата си ръка, а с дясната го сграбчи от вътрешната страна на дясното бедро и го изви навън по посока на часовниковата стрелка. Изненада го с това усукване. Дясната ръка на Мусамано подаде и една четвърт от стабилността му си отиде. Бен чу рева на публиката и усети нов прилив на сили: получаваше се! Но не се поддаде на възбудата. Още не беше готов.

Изви се навън още по-яростно и стегна още по-здраво хватката около главата му, толкова здраво го беше стиснал, че усещаше зъбите му през бузата му върху ръката си. Мусамано изстена и изпъна десния си крак, за да направи мост, и ето че моментът настъпи, сега или никога. Бен пъхна дясната си ръка зад дясното му коляно и смени посоките, прехвърли се през гърба на Мусамано и се приземи от дясната му страна. Сграбчи с дясната си ръка лявата му китка, заби глава в дясното му слепоочие и се опита да го завърти надясно. Усети как Мусамано се напряга с всички сили в обратната посока и за миг си помисли, че губи опора и ще изпусне хватката си. Но после Мусамано полетя, мина над него и се стовари върху тепиха, раменете му опряха земята, беше успял с люлката. Бен чу отново рева на публиката, този път още по-силен, Мусамано се напъна и се изви нагоре, но той го натисна още по-здраво, приковавайки раменете му към тепиха, натискаше с всички сили.

Подпъхна коляното си под кръста на Мусамано и изскърца със зъби, държеше го здраво. Ревът на публиката стана оглушителен, не само виковете, но и тътенът от хиляди тропащи крака отекваше през пода и стените, но на Бен всичко му се струваше като в мъгла. Може и да беше чул свирката, но тя не означаваше нищо за него, той продължаваше да натиска рамото на Мусамано към постелката, душеше го, мъчеше се да го тушира или да го убие, не му пукаше кое от двете. После усети силни ръце да го дърпат, да го откъсват и чак тогава осъзна, че е успял, беше туширал Мусамано. Всичко свърши, беше победил.

Отпусна хватката си и се изправи на крака. Ръцете му трепереха. Публиката беше пощуряла. Дори обичайно сдържаните му родители бяха станали на крака и размахваха стиснати юмруци над главите си, викайки с пълно гърло. Алекс и Кейти скачаха и крещяха. Бен се ухили и погледна към Мусамано. Борецът се изправяше бавно на крака. Изглеждаше стъписан. Изглеждаше сразен.

Реферът ги хвана за китките, заведе ги до средата на тепиха и вдигна ръката на Бен. Публиката отново пощуря. Бен не можеше да спре да се усмихва. Беше успял. Беше победил Мусамано. Чувстваше се като повелител на света.

След неочакваната му победа във втория рунд останалите му съперници се бяха побъркали от страх. Виждаше го в очите им и в стойката им в мига, в който стъпваха на тепиха. Той беше човекът, победил Мусамано, за бога, и макар да беше учил, че ако А може да бие Б, и Б може да бие В, А може да бие В, представлява логическа измама, знаеше, че вътрешно хората продължават да са убедени в това. Тушира всеки, който му се изпречеше на пътя до края на турнира. Никой не можа да го спре.

Това бяха двата най-хубави дни в живота му.

И после. И после. И после.

Пропъди мисълта от главата си. Родителите му поне му мислеха доброто. Шибаният Алекс обаче така и никога не каза: „Няма проблем, Бен“ или „Вината не беше твоя, Бен“ или „Знам колко много страдаш и ти за всичко това, братко“.

Е, да върви по дяволите. Последно го беше чувал, докато още учеше право. Преди това беше завършил някаква компютърна докторска програма. Всичките тези научни степени — и какво толкова постигна? Всъщност дори не напусна дома им. Сигурно вече беше станал богат адвокат, от онези невежи неблагодарни юпита, които никога не си цапат ръцете и гледат отвисоко на войниците. Единственото хубаво в това, че родителите му и Кейти си бяха отишли, беше, че вече нямаше нужда да се разправя с Алекс. И никога повече нямаше да го направи.