Алгоритъм

16. Κарма

Алекс се събуди на сутринта и чу, че душът шурти. Седна и погледна часовника до леглото. Шест и половина. Явно щяха да започнат рано деня. Изненада се, че не е чул Бен да става. Обикновено спеше много леко.

Отиде до банята по гащи и опита вратата. Беше заключена. По дяволите, трябваше да се изпикае. Почука и каза:

— Бен, побързай! — И изведнъж му се стори толкова странно. Винаги бяха делили, често пъти дори се бяха били за банята като деца и ето че сега го правеха отново.

Вдигна щорите и погледна навън. Слънцето точно изгряваше и по небето се носеха продълговати розови облаци. Застана и се загледа за миг, разтри голите си рамене. Не знаеше защо е тук. Трябваше да си е у дома и да се оправя за работа. Нуждата да иде в офиса, да се върне обратно към живота си беше силна.

Душът спря. Алекс се обърна и мина покрай канапето. Чантата на Бен беше отворена. Видя дрехи, книга с меки корици…

Това пистолет ли беше?

Наведе се да погледне. Пистолет беше, малък и черен. Боже господи, Бен носеше пистолет? У себе си?

Вратата на банята се отвори и брат му се показа с хавлия около кръста и дрехите си в ръка.

— Цялата е твоя — рече той.

— Носиш пистолет?

Бен мина покрай него, без дори да го погледне.

— Разбира се.

— У теб?

— А къде другаде да бъде?

Боже, все едно слушаше онзи обирджия, който на въпроса Защо обираш банки отговорил: Там са парите.

— Искам да кажа… — започна Алекс, после реши, че е по-добре да си замълчи. Но чакай малко: — Щом трябва да е у теб, защо не си го взел в банята?

Бен хвърли дрехите, които държеше в ръка на канапето, и — хоп! — остана с пистолет в ръката, по-голям от този, който Алекс бе видял преди малко.

— Другият е резервен — рече той. — Нося го на кръста. Обикновено не влизам с два пистолета в банята.

— Можеш да пътуваш с тях? В самолет?

— Понякога. Когато не мога, ме чакат.

Алекс искаше да продължи с въпросите — Как те чакат? При кого? — но реши да не го прави. Не можеше да приеме факта, че брат му носи пистолет. Даже два. Разбира се, като се замисли човек, имаше логика. Бен беше нещо от рода на войник под прикритие. Но при все това.

Отиде до тоалетната, изми си зъбите, взе си душ и се облече. Бен спря, преди да отвори вратата, и каза:

— Ето какво искам да направим най-напред. Дай на пиколото този билет, нека докара колата, която съм взел под наем. Ще се разходя до твоята и ще огледам местата, на които аз бих те причакал, ако исках да те нападна. Ако някой чака и той или те ми се видят подозрителни, може би ще убедя един от тях да ни придружи.

— Ще го убедиш?

— Искаш да ти го нарисувам ли, Алекс? Просто обикаляй с колата ми наоколо, ако съм сам, ще ме качиш. Ако не съм, отвори багажника. Зададем ли на точния човек точните въпроси по точния начин, може и да разберем откъде идват проблемите ти и защо. Нали това искаш?

— Да, но…

— Какво „но“?

— Виж, не искам да се забърквам…

— Вече си се забъркал. Сега трябва да се измъкнеш.

— Искаш да ти помогна… да отвлечем някого, така ли? На паркинга на „Четири сезона“ в Пало Алто?!

— Не, ти какво искаш? Очакваш да свърша мръсната работа вместо теб? Така ли?

— Не… — Алекс спря, не знаеше какво иска. Всичко ставаше прекалено бързо. Брат му не предлагаше сериозно да отвлекат някого, нали така?

Бен се разсмя:

— Ти си точно като политиците, Алекс. Искаш да се свърши нещо, но не позволяваш на хората да го свършат както трябва. Мислиш, че можеш да хванеш лайното от чистия му край ли? Не става така.

— Не исках…

— Напротив. Писнало ми е от либерали, които никога не са виждали пистолет, камо ли пък да го използват при прилив на адреналин, но се опитват да разпънат на кръст ченгета, че не са простреляли в ръката лошия, който е размахвал нож. Опитват се да съдят войници, пуснали още един куршум в главата на Ахмед, след като бил паднал, без изобщо да им хрумне да попитат дали този куршум не е спрял копелето да взриви колана с експлозиви. Живей си в този измислен свят, щом искаш, но бъди поне малко благодарен на хората, които правят това възможно! Кой върши цялата мръсна работа, за да можеш ти да продължаваш да се преструваш, че си чист?

— Какво искаш, лъскава златна звезда ли? — попита Алекс по-високо, отколкото беше възнамерявал. — Доброволно се захвана с тази работа, нали? Получаваш заплата, нали? Разбира се, че се радвам, че има хора, които се записват в армията — така не ми се налага на мен. Но мога да кажа същото и за хората, които ходят да копаят въглища. Защо ти трябва да се радваш на специална милост свише?

Бен поклати глава.

— Но не казваш на миньорите как да копаят, нали? Не им казваш да се опитват да го правят, без да им се набива чернилка под ноктите. Така че откъде се оказа толкова вещ в моя занаят? Примирявам се с простотиите по Си Ен Ен, но няма да търпя подобни приказки от теб.

Стояха и се гледаха. Алекс се сети за няколко отговора. Но всичките му се сториха детински. А и имаше ли смисъл изобщо?

Бен си погледна часовника, сякаш му се искаше да е някъде другаде.

— Отивам да наобиколя колата ти — рече той, — за да видя дали някой не чака да те убие. Ще проверя и фоайето. Дай ми минута преднина, за да не ни виждат заедно. — Подаде на Алекс билета за пиколото, погледна през шпионката и излезе.

Алекс изчака малко, едвам се сдържа да не грабне нещо и да не го запрати в земята, после излезе. Взе асансьора до фоайето на хотела и се огледа внимателно на излизане. Фоайето беше празно. Боже, така ли щеше да бъде от сега нататък? Непрекъснато ли щеше да се тревожи дали някой, който чете вестник във фоайето, няма да го убие? Не би могъл да живее по този начин.

Даде билета на пиколото. Момчето излезе и след две минути се върна с един сив форд торус. Анонимно, помисли си Алекс. Така живее Бен.

Качи се и зави зад ъгъла. Бен стоеше близо до изхода, сам. Алекс спря и той се качи. Каза:

— Закарай ме в офиса си. Мини южно по Пейдж Мил, не по маршрута, по който се движиш от вкъщи.

Алекс за малко не го попита откъде знае къде се намира офисът му, но после си спомни: беше видял интернет страницата. Пък и познаваше околността. И той беше израснал тук.

Пътуваха мълчаливо. Когато стигнаха до паркинга на „Съливан, Грийнуолд“, Бен каза:

— Карай към мястото, където обикновено паркираш, но не спирай. Да видим какво има там.

Алекс се подчини. Беше малко след седем и на паркинга нямаше много коли.

— Виждаш ли онази кола? — попита Бен. — Ягуарът. Виждаш ли как гюрукът и прозорците са покрити с роса? Цяла нощ е била тук. Нищо не се вижда през стъклата. За нас това означава, че е безопасна.

— Има логика.

— Търсим кола, която е дошла сутринта. Личи си най-вече по това, че двигателят работи, за да е топло на шофьора и да не се запотяват прозорците. Но не виждам нищо подобно.

— Но повечето коли нямат роса по тях.

— Да. Докарани са на работа сутринта от ранобудници като теб. Важното е, че са празни. Дотук добре. Сега направи няколко кръгчета наоколо, за да огледам периметъра, след това паркирай на място, на което обичайно не паркираш, и влез през вход, през който обичайно не влизаш.

Паркираха и влязоха вътре. Бен се движеше предпазливо, по същия начин, както и в хотела. Непрекъснато спираше и се оглеждаше наоколо, сякаш преценяваше нещо.

— Достъп с ключ-карта — рече той. Алекс не беше сигурен на него ли говори, или на себе си. — Това е пречка. Плюс, щом не работиш тук — къде ще се скриеш вътре? Хората идват и си отиват, рано или късно ще те открият, не можеш да контролираш обстановката. Така че паркингът е най-доброто място за действие. Много входове и изходи. Но пък мишената решава проблема, понеже винаги използва един и същ. Да, със сигурност щях да го направя на паркинга.

Качиха се по стълбите в Звездата на смъртта. Бен се обади:

— Не казвай нищо в кабинета си, докато не ти дам знак, че е чисто.

— Чисто…

— Просто не говори.

Тръгнаха по дългия коридор, покрит със зелен мокет. Лампите в кабинета на Озбърн светеха, докато минаваха, и Алекс надникна. По дяволите, шефът му беше вътре. Вдигна глава, когато чу стъпки.

— Алекс? — извика Озбърн. — Не очаквах да те видя. Как се чувстваш?

— А, по-добре — отвърна Алекс. — Какво правиш тук толкова рано? Върнал си се от Тайланд.

— Винаги идвам рано — отговори Озбърн. Махна към Бен. — А това е…

— Брат ми Бен.

Озбърн стана и се запъти бавно към тях с каубойските си ботуши.

— Не знаех, че Алекс има брат — протегна ръка. Бен изчака за миг, после я стисна.

— Не идвам често в Калифорния напоследък — отвърна Бен.

— Така ли? Къде живеете?

— Работя като доброволец в „Мисионерите на Африка“7.

Озбърн изглежда сащисан, помисли си Алекс. Какви ги дрънка брат ми, по дяволите?

— Африка — обади се шефът му. — Хм.

— Осигуряваме храна, дрехи, подслон, нови източници на чиста вода, лекарства, грижи, образование…

Алекс никога досега не беше виждал Озбърн толкова смутен.

— Така ли? — обади се той.

Бен се усмихна.

— „Оставете децата… на такива е Царството небесно“, Матей 19:14. Не е ли така?

— Няма нищо по-важно от децата — отвърна Озбърн.

— Добре, да не ви задържам. — Пусна една измъчена усмивка и се върна обратно зад бюрото си.

Алекс и Бен продължиха надолу по коридора. Алекс беше бесен. Какво, по дяволите, правеше? Озбърн щеше да си помисли, че брат му е някакъв религиозен фанатик. Искаше да каже нещо, но почти бяха стигнали до кабинета му, а Бен го беше предупредил да мълчи.

Влязоха вътре. Бен сложи пръст на устните си, посочи към вратата и завъртя ръка, все едно заключваше с ключ. Алекс затвори и врътна ключа. Бен сложи чантата си на бюрото му и извади от нея нещо подобно на радио. Включи една метална пръчка с кабел в него и започна да обикаля из офиса, като я насочваше ту насам, ту натам. Алекс разбра: По дяволите, претърсва за бръмбари!

След няколко минути Бен насочи цялото си внимание към телефона на Алекс. Провери слушалката, кабела и самия апарат.

После остави детектора върху бюрото. Хвърли един поглед през прозореца и затвори щорите.

— Кабинетът ти е чист — рече той.

Алекс забеляза, че червената лампичка на уреда още свети.

— Оставяш го включен ли? — попита Алекс.

— В случай, че има бръмбар, който е бил изключен, докато претърсвах, и го включат по-късно.

— Наистина ли смяташ, че някой може да е поставил бръмбари в офиса ми?

Бен повдигна рамене.

— Просто предполагаме, нали така?

— Винаги ли носиш тези уреди със себе си?

— Какво искаш да кажеш?

Алекс поклати глава.

— Не знам… Не знам как можеш да живееш така.

— Иначе щях да съм мъртъв.

— Сигурно е страшно уморително.

— Така ти изглежда, защото не знаеш какво да търсиш. Нямаш никакви филтри.

— Какво търсеше през прозореца?

— Място, на което може да бъде поставен лазер за разчитане на разговор през прозореца на стъклото.

— Шегуваш се. Правят ли такива наистина?

— Не е лесно, но може да се направи. Няма смисъл от излишни рискове.

Алекс седна на стола си, доволен, че Бен не беше успял да се настани преди него. Ако не си беше играл с онази джаджа, сигурно щеше вече да го е направил.

— Защо каза на Озбърн, че си мисионер?

Бен се разсмя, но смехът му не беше весел, и седна на един от столовете от другата страна на бюрото.

— Не ми хареса как мирише този човек. Не исках да говоря с него. Това е шефът ти, нали?

— Откъде разбра?

— Разбрах.

— Още една причина да не го караш да мисли, че брат ми е фанатик.

— Казах му го, за да сложа точка на разговора. Дебелите котараци, които прибират петстотин долара на час дневно, за да придвижват бумаги, не обичат да имат нищо общо с хора, които се занимават с благотворителност. Иначе остават с чувството, че животът им е празен.

— Мислиш, че животът ми е празен ли?

Бен огледа кабинета му.

— Нямало те е няколко дни, нали така? Има ли нещо, което да не е наред?

Алекс нямаше да го остави да се преструва, че не го е чул.

— Попитах мислиш ли, че животът ми е празен?

Настъпи пауза. Бен отвърна:

— Няма значение аз какво мисля.

— Не, искам да знам.

— Не знам, Алекс. Живееш в същата къща, работиш в офис на осем километра от нея, завърши колеж и учи нови технологии и право пак тук, все на едно и също място… искам да кажа, някога правил ли си нещо различно? Поемал ли си някакъв риск?

Алекс усети как ушите му пламват.

— И какво от това? „Станфорд“ е най-добрият университет. А знаеш ли какви са данъците, ако решиш да продаваш къща в Калифорния?

Още докато го казваше, му прозвуча тъпо. Майната му на Бен, не всичко опираше до поемане на риск.

— Мислиш се за голям авантюрист — рече той. — Искаш ли да знаеш обаче аз какво мисля?

Бен погледна встрани, сякаш се отегчаваше.

— Не държа.

— Не ти вървеше училището, напусна колежа и нямаше да можеш да си намериш работа в Долината. Насочи се към единственото нещо, за което някога те е бивало, и оттогава превръщаш необходимостта в добродетел. Не вършиш това, което вършиш, защото си заслужава и защото е важно. Правиш го, защото не умееш нищо друго.

Бен разви една дъвка и я пъхна в устата си. Подаде пакетчето на Алекс. На него му се прииска да го перне през ръката.

— Нещо да ти изглежда не както трябва?

Алекс го изгледа втренчено за миг, после реши да остави темата.

— Чакай да видя — рече той.

Щом се огледа, веднага го забеляза. На работната му маса бяха подредени осем купчини с документи. Една от тях сега липсваше. Тази на Хилзой.

— Какво, по дяволите, става?! — възкликна той. Прерови купчините, за да се увери в това, което вече знаеше. Май цялата документация на Хилзой просто беше… изчезнала.

— Какво има? — попита Бен.

— Документите ми за Хилзой. „Обсидиан“. Няма ги.

— Сигурен ли си?

— Бяха върху масата. Тук държа нещата, по които работя.

Прерови шкафа с папките.

— Изчезнали са.

Седна и се обади на Озбърн.

— Дейвид, не си взимал папки от офиса ми, нали?

— Защо, нещо липсва ли?

— Дейвид, има ли причина, поради която да не можеш да отговориш директно на въпроса?

Още докато го изговаряше, не можа да повярва, че го казва. Дори Бен го погледна изненадано.

Настъпи пауза. Озбърн отвърна:

— Не, не съм взимал твои папки.

И затвори.

Бен рече:

— На твое място не бих се тревожил, че може да ме помисли за фанатик. И сам можеш да го вбесиш достатъчно.

Алекс не отговори. Беше му станало хубаво, че сряза Озбърн. Очакваше и Бен да се впечатли… само че вместо това той го критикуваше, подиграваше му се.

Хубаво, както и да е. С право беше изнервен. И му беше писнало да го правят на луд.

— Може ли някой друг да ги е взел? — попита Бен.

— Алиса, секретарката ми, но тя връща всичко обратно, преди да си тръгне.

— Защо не огледаш бюрото й, за да се увериш?

Алекс стана и провери. Документите ги нямаше.

Върна се и седна отново, поклащайки глава.

— Някой друг? — попита Бен.

Алекс се замисли за миг.

— Сара може би, адвокатката, която ми помага. Но тя не би взела нищо от офиса ми. Ако го беше направила, щеше да остави бележка.

— Провери при нея за всеки случай.

Алекс се обади на Сара по мобилния.

— Здрасти! Извинявай, че те притеснявам толкова рано.

— Няма проблем, тъкмо паркирам. Какво има?

Не бяха много хората, които идваха на работа по-рано от Сара. Алекс беше един от тях.

— Не мога да намеря документите на Хилзой. Не си ги взимала, нали?

— Разбира се, че не. Ако бях, щях да ти кажа.

— Да, предполагам. Исках само да се уверя. Благодаря.

Затвори и поклати глава към Бен. Брат му каза:

— Още ли само предполагаме?

Алекс преглътна. Първо къщата му, после кабинетът… какво, по дяволите, беше това?

— Не — рече той. — Тук става нещо.

— Какво ще постигнат, ако вземат документите?

Алекс се замисли за миг.

— Нищо. Имам файлове с хронологията, имам и бекъп касета… а и вероятно ще мога да извадя повечето от липсващите документи от електронната поща, ако се стигне дотам.

— Провери ли си пощата?

Алекс включи компютъра и прегледа пощата си.

— Мили боже! — възкликна той. — Всичко липсва. Всички файлове с изходния код на „Обсидиан“.

Излезе да провери файла с хронологията на цялата кореспонденция. Не можа да го открие. Провери още веднъж и още веднъж. Нищо. „Обсидиан“ беше изчезнал.

Върна се в кабинета си.

— Някой е изтрил всичко — рече той. — Всичко. Нищо не е останало.

— Ами бекъп касетата?

— Не знам как се проверява. Ще трябва да говоря с някого от компютърните специалисти, когато дойдат.

— Повярвай ми, и касетата е изчезнала — усмихна се Бен.

— Откъде знаеш?

— Някой е проникнал тук през нощта и професионално е провел тайна операция. Написали са си домашното. Знаели са как да изтрият работните ти файлове, файловете с хронологията и съответната кореспонденция. Да не мислиш, че ще пропуснат нещо толкова явно като бекъп касетата?

Алекс седеше безмълвен, беше потресен. Представа нямаше какво да прави.

— Въпросът тогава е следният — продължи Бен, като го погледна: — Защо са те оставили да се измъкнеш?

— Какво искаш да кажеш?

— Убили са двама души в двата края на страната. Единият от тях явно по много изкусен начин, така че да изглежда като инфаркт. Можеха да ликвидират и теб по всяко време. Защо не са го направили?

— И аз бих искал да разбера.

Бен барабанеше с пръст по бедрото си.

— Мисля, че са направили грешка.

— Тоест?

— Съвършенството е враг на доброто. А те се мъчат да са съвършени.

— Хей, Бен? Не разбирам какви ги говориш.

— Някой иска това изобретение. Не, не го казвам както трябва. Не искат никой друг да го притежава, тоест не искат никой друг да знае за него. Постави се сега на тяхно място. Целта ти е изобретението да изчезне. Какво ще направиш?

— Не, може, много е…

— Ако се налага. Какво ще направиш най-напред?

Алекс се замисли.

— Изобретателят — каза той след малко.

— Добре. Така както се развиват събитията, кой умря пръв?

— Изобретателят.

— После?

— Ще хвърлям ези-тура между специалиста по патенти и адвоката, който движи патента.

— Премахнали са спеца по патенти преди теб. Може би са говорили с него, преди да умре. И с теб също са искали да говорят.

— За какво е всичко това, по дяволите? — попита Алекс.

Бен не му обърна внимание.

— Но ти си се измъкнал. Те са те следили и изведнъж теб те няма нито у дома, нито на работа. Какво заключение си вадят от това? Че се спотайваш. Щом са го разбрали, са сменили приоритетите си. Какво щеше да направиш ти на тяхно място?

— Не знам… документите, предполагам. Цялата документация.

— Ето, готово.

— Но какво ще постигнат с това? Молбите за патент вече се подават по електронен път, всичко е в ИСПП, Информационната система за подаване на патенти. За достъп до нея имаш нужда от цифров сертификат и парола. Искам да кажа…

— Провери.

Алекс отиде на страницата на ИСПП, влезе с името и паролата си и вкара номера на молбата на патента. Нямаше нищо под този номер.

— По дяволите! — извика той.

— Няма ли го?

Алекс опита отново, този път по номера на вписването и после по клиентския номер. Нищо. Погледна към Бен и мълчаливо поклати глава.

— Видя ли? — попита Бен. — Първо са искали да премахнат хората, после документацията. Нарушил си последователността на операцията им, затова са сменили приоритетите. И фактът, че са могли толкова бързо да заличат документацията, означава, че са били готови да го сторят — но просто са искали първо да премахнат теб, ако може. Разбираш ли ме? Все едно се опитваш да почистиш. Ако не можеш да стигнеш до някой ъгъл, първо се насочваш към нещо друго и по-късно се връщаш към това, което не си могъл да оправиш.

Замълча, после рече:

— Това момиче, Сара. Каза, че ти е помагала за патента?

— Мамка му, да! Не мислиш, че…

— Споменава ли се името й някъде в документите? Има ли други хора, които да знаят, че е взела участие?

— Да, и на двата въпроса.

— В молбата за патента има ли адвокат за връзка или нещо от сорта?

— Да, това съм аз.

— Значи, щом знаят, че е младши адвокат, означава, че е от третостепенно значение.

— Искаш да кажеш…

— Всеки елемент от операцията предизвиква определена реакция, неща, които могат да я объркат и да я провалят. Така че се започва с най-важните цели. Както ти каза, това означава изобретателя, после е специалистът по патенти, след това си ти. Чак след като премахнеш основните цели, рискуваш да предизвикаш усложнения с премахването на младши адвокат, който е помагал при подаването на патента. Разбираш ли?

— Да. Мислиш ли, че я грози опасност?

— Щеше да я грози, ако аз ръководех операцията.

— Тогава трябва да я предупредим.

— Кои сме „ние“, бели човече?

— Не ги разбирам тези работи. Ще прозвучи така, сякаш съм се побъркал. Няма да иска да ме чуе. Тя е… инат.

— Това си е нейна работа.

— По дяволите, поне ми помогни да говоря с нея. Как ще се почувстваш, ако нещо й се случи?

— Никак няма да се чувствам. Това не е мой проблем.

Алекс не вярваше на ушите си.

— Как стана толкова коравосърдечен?

— Скоро да си давал пари за благотворителност, шефе?

— Какво общо има…

— За Влака на усмивките, за децата със заешка устна? Край на маларията? За гладуващите деца? Ами за спасяването на Дарфур? Само по няколко долара на ден, Алекс, не повече от цената на латето, което пиеш всяка сутрин, а можеш да спасиш живота на стотици хора.

— Не е същото.

— Прав си. Защото това, което ме караш да направя, е свързано с потенциална опасност за мен самия. Това, което ти отказваш да направиш, по никакъв начин не би те затруднило.

— Откъде знаеш толкова много за тези благотворителни организации?

— Проучвам ги, за да мога да изтъквам лицемерието на хора като теб.

Алекс усети, че е напипал нещо, и нямаше да се откаже толкова лесно.

— Даряваш им пари, нали?

— И какво от това?

— Защо? За да изкупиш другото, което вършиш? Опитваш се да си уредиш сметките в тефтера на Този отгоре?

Бен се разсмя.

— Ти си като дете, което се опитва да разбере живота на големите. Хвани си пак моливчето и остави товара на истинския свят на възрастните.

— Да, наистина ми се иска да го направя, Бен, само дето един от големите явно си е набелязал да ме убие. Но прав си, това не е твой проблем. Извинявай, че те обезпокоих.

— Така е, не е мой проблем. За мен си просто поредната проява на благотворителност.

Алекс го изгледа смаяно. Най-удивителното беше, че дори след толкова време безсърдечието на брат му продължаваше да го шокира. Но защо? Кога изобщо на Бен му беше пукало за някого другиго, освен за него самия?

— Чакай да видя дали те разбрах добре. Даваш пари на благотворителни организации в полза на непознати хора, които никога няма да срещнеш или докоснеш. Но когато някой пред теб се нуждае от помощта ти, не ти пука. Така ли?

Гледаха се втренчено дълго време. Да върви по дяволите, помисли си Алекс. Вдигна телефона и набра вътрешния на Сара.

— Сара? Можеш ли да дойдеш веднага в кабинета ми?

— Много странно. Не мога да намеря…

— Ела веднага. И ще поговорим за това — затвори и погледна към Бен. — Идва. Ако нямаш желание дори да поговориш с нея, по-добре тръгвай — освен ако не искаш да използваш първо компютъра ми, за да дариш пари на някоя от организациите, които толкова харесваш. Така де, за да не си изпортиш кармата.

Бен не каза нищо. Гледаше Алекс и дъвчеше дъвката си, мускулите на бузата му подскачаха.