29. Убождане

Сара взе такси от хотела до апартамента си в Мишън. Беше изтощена и се чувстваше странно претръпнала. Предишната нощ с Бен… беше разтърсващо. Не знаеше какво ще излезе от това, дали изобщо иска да излезе, но нещо се беше случило помежду им и дори насред цялата тази лудница то я бе засегнало дълбоко. И после, на другата сутрин, той си беше тръгнал, обръщайки й толкова внимание, колкото на удобен стол, в който му е било приятно да седи. Защо, какво толкова, беше се скарал с брат си? Това означаваше ли, че тя е боклук, който може да бъде изхвърлен с лека ръка?

Или може би разправията с Алекс му беше просто извинение. Тя разбра, че той е увреден още щом го срещна, и единственото, което трябваше да направи, бе да го държи на разумно разстояние. Беше толкова бясна на себе си от абсурдната грешка в преценката, колкото и на Бен за това, че се бе отнесъл с нея като с парцал.

Алекс. Не беше искала да го нарани. Дори не знаеше, че може. Как щяха да се държат от сега нататък, щом се видеха в службата? Щеше ли да продължи да работи с нея? Или щеше да я отстрани по някакъв начин?

Разбра, че служебните, дори романтичните й грижи са банални, вероятно умът й се опитваше да не мисли за реалната опасност, в която се намира. Защото хората, които искаха „Обсидиан“, още бяха по петите им. Щом беше в опасност преди, вероятно и сега продължаваше да бъде. Но не знаеше какво да прави, затова се ядосваше за далеч по-маловажни неща.

Таксито спря на Лексингтън Стрийт пред апартамента й, намираше се на партера, на една от тесните отдалечени оградени с дървета къщи, разположени на улицата. Харесваше „Лексингтън“, защото беше дълга само четири пресечки и затова по нея нямаше много движение. Тротоарите й бяха заплашени повече от тротинетките и велосипедите на многото деца, които живееха в квартала, отколкото от коли и камиони.

Плати на шофьора и слезе. Нямаше я — колко — само двайсет и четири часа? И въпреки това уютът и спокойствието на квартала й се сториха сюрреалистични.

Запъти се по покритата с плочи алея към предната врата. Отдясно я извика някакъв мъж:

— Извинете, госпожице?

Тя се обърна изненадана, защото не беше видяла никого, когато слезе от таксито. Изненадата се превърна в тревога. Ами ако бяха открили къде живее? Бен беше казал, че е много лесно. Може би я чакаха.

Но мъжът, слаб азиатец с тъмни очила и зелен пухкав пуловер, стоеше на прилично разстояние. Каза:

— Ако искам да стигна от тук до Сан Хосе, как е по-добре да мина — по шосе 101 или по 280?

Мисълта й автоматично се зае с проблема, преценявайки възможностите и различните варианти.

— Ами — рече тя — зависи къде точно отивате в Сан Хосе?

Изведнъж усети, че нещо не е наред. Защо пешеходец ще й задава подобен въпрос?

Заради начина, по който умът ти веднага се ангажира от мисълта. И това те разсейва от…

Нещо я убоде по врата. Тя плесна с ръка върху мястото и извика. Напипа нещо забито. Опита да се обърне, но две силни ръце я хванаха за раменете. Тя се бореше и светът сякаш се наклони изведнъж. Отнякъде чу врата — на ван? — да се отваря с плъзгане и последното нещо, което видя, преди всичко да посивее, беше как мъжът със слънчевите очила и мъхнатия пуловер бързо и целенасочено се приближава към нея.

Загрузка...