Алгоритъм

31. Притиснат

Бен влезе с колата в Пало Алто да разузнае. Не беше идвал близо десетилетие и дори градът да не се бе променил много, макар че сигурно беше по-различен, не можеше да разчита на спомените си. Беше гледал на света по-друг начин, докато живееше тук, и други неща му бяха правили впечатление. Преди виждаше квартали. Сега трябваше да огледа терен.

Обиколи пеша пресечките в центъра, оглеждаше без всякаква проява на сантименталност какво се е променило и какво не. Обръщаше особено внимание на уличките и накъде водят, кои улици са еднопосочни, разположението на банките и бижутерийните магазини и останалите места с наблюдателни камери. Щом приключи с огледа на тактическото разположение в града, започна да търси подходящо място за среща. Откри го в ресторант на име „Купа Кафе“. Имаше градина отпред, навътре от тротоара, приютена под павилион, издигнат върху дебели колони. Застана пред една от масите в градината и забеляза, че му се открива добра гледка към входа на Ситибанк от отсрещната страна на улицата и двата магазина по-надолу и че ако се разположи зад една от колоните, ще си осигури известно прикритие и никой няма да го види от улицата. Всички маси бяха заети, но все някоя щеше да се освободи. Ако трябва, щеше лично да се погрижи.

Влезе вътре. Ресторантът беше под формата на дълъг правоъгълник, витрината към улицата беше откъм късата страна, барът бе разположен по дългия край, а на отсрещната стена имаше стенопис. Масите бяха наблъскани една до друга и въпреки че още не се бе свечерило, салонът беше пълен. В дъното имаше едно помещение, влизаше се през голям открит вход, виждаше се само отчасти отпред. Отиде дотам и откри това, което търсеше: авариен изход без аларма, затваряше се от вътрешната страна. Излизаше на уличка, която се свързваше с три други, водещи в три различни посоки. Ако нещата станеха много напечени, можеше да си вдигне задника и да изчезне в някоя от тях.

Нареди се на опашката за кафе и се обади на Хорт от мобилния си.

— Не мога да дойда горе — рече той. — Трябва ти да слезеш тук долу.

— Какво искаш да кажеш? Къде е това тук долу?

— Пало Алто.

— Какво става? Притесняваш ли се?

— Винаги се притеснявам, също като теб. Ще бъда в Ситибанк на Рамона Стрийт в Пало Алто, между „Юнивърсити“ и „Хамилтън“.

— Разбирам. Много камери и свидетели.

— Нещо такова. Ще е по-удобно и за двама ни, докато изясним нещата. Сам ли ще дойдеш?

— С шофьор.

— Добре. В зависимост от движението ще ти трябват четирийсет и пет минути. Ще те чакам.

Затвори телефона. Застана до бара, пиеше си кафето и чакаше. Когато хората зад колоната тръгнаха да стават, излезе и седна на масата. Добра позиция. Беше с гръб към стената, можеше да вижда нагоре и надолу по улицата, хората около него го скриваха и виждаше съвсем ясно Ситибанк.

Пиеше си кафето, чакаше и наблюдаваше улицата. Минувачите изглеждаха местни хора: уверени, заможни, безгрижни. Почувства, че няма нищо общо с тях. Беше като емигрант, който се е завърнал от някоя далечна страна в родината си само за да открие, че е забравил езика, облеклото, обичаите, законите. Вече нямаше нищо общо с това място, ако изобщо някога бе имал. Беше чужденец и се чувстваше като в чужбина.

Зелен хюндай спря до тротоара от другата страна на улицата пред Ситибанк. Вратата откъм страната на пасажера се отвори. Чернокож мъж слезе и влезе вътре. Дори и да не го бе видял в лице, Бен щеше да го познае по огромната бръсната глава, широките рамене и гордата походка, граничеща с перчене. Хорт.

Бен огледа шофьора. Чертите му бяха азиатски и изглеждаше на неговата възраст, с късо подстригана коса и очи, скрити зад слънчеви очила. От лекото въртене на главата му Бен разбра, че проверява в огледалата. Не беше човек, от когото можеш да се изплъзнеш. Не беше просто шофьор. Задната седалка изглеждаше празна, но не бе никак трудно двама или трима мъже да се снижат така, че да не се виждат от прозорците. Въпреки това Бен се съмняваше, че има нещо друго, освен това, което се виждаше. Ейтриос беше действал сам. Едва ли са успели веднага да си осигурят подкрепление.

Изчака малко, после се обади по мобилния.

Хорт вдигна на секундата.

— Къде си?

— Ресторантът. „Купа Кафе“. От другата страна на улицата.

— Надявам се, че не си играеш игрички с мен, Бен.

— Просто съм предпазлив. Както си ме учил.

Линията прекъсна. Бен го видя как излиза от Ситибанк и пресича улицата, главата му се въртеше, очите му проверяваха същите горещи точки, които и той щеше да провери. Видя Бен, кимна му леко с глава и се приближи. Дръпна един стол, така че двамата да са под прав ъгъл, но Бен пак имаше по-добра гледка към улицата. Присъствието на Хорт — властното му излъчване — беше почти смазващо. Бен едва се въздържа да не проговори, да не почне да се обяснява и да моли за разбиране.

— Какво искаш да кажа? — попита тихо Хорт. — Оплескахме работата. Въпросът сега е какво да направя, за да се успокоиш?

— Просто ми разкажи всичко — отвърна Бен, удивен от собствената си дързост. — Винаги си бил откровен с мен.

Хорт кимна.

— Първо трябва да разбереш — никой не знаеше, че ти е брат.

— Стига, Хорт. Колко Тревънови познаваш?

— Доскоро само теб. Трябва да знаеш обаче, че не аз подготвих списъка с мишените, а Ейтриос. Знаех само, че според него мисията налага премахването на изобретател, адвокат и специалист по патенти. Друго не ми трябваше да знам.

— Не си искал да знаеш.

Хорт стисна устни.

— Може би.

— Кажи ми останалото.

Хорт се огледа наоколо, после се наведе напред.

— Има специална секретна програма, която се ръководи директно от Националния съвет по сигурност. Насочена е към войната в киберпространството.

— Как се казва тази програма?

— Не ти трябва да знаеш как се казва. Не бива дори да знаеш за съществуването й. Това е строго поверителна информация и правя сериозно нарушение, като ти казвам без разрешение.

— Как се нарича, Хорт?

Хорт въздъхна.

— Ще ме накараш да плащам за греховете си, нали?

— Просто искам да се уверя, че не криеш нищо от мен.

— Програмата се нарича „Джин“.

— Добре. Какво прави „Джин“?

— Не знам подробности. Единствената причина да знам изобщо за съществуването й е изобретението, което брат ти се е опитал да патентова.

— Добре, кажи ми какво знаеш.

— Явно всички предложения, кандидатстващи за патенти, свързани с кодиране, подлежат на проверка от страна на Агенцията по национална сигурност. Молбата на брат ти за „Обсидиан“ е преминала рутинната проверка. Но нещо в изобретението е предизвикало допълнително внимание. Казано накратко, програмата е стигнала чак до Белия дом. И „джиновете“ от Комисията по национална сигурност не са харесали видяното.

— Защо?

— Не знам защо. Знам само това, което трябва да знам, и то е, че ако „Обсидиан“ попадне в лоши ръце, може да се окаже сериозна заплаха за цялата мрежова инфраструктура на Съединените щати.

— Добре, и после?

— Някой в Белия дом е взел решение. Националната сигурност изисквала „Обсидиан“ да бъде заличен. Всичко, свързано с него, да бъде изтрито. Операцията имаше два етапа: електронен и реален. Агенцията по национална сигурност била натоварена с електронния. Ние имаме грижата за реалните елементи.

— Значи изобретателят, спецът по патентите… са били твои операции?

— Такива бяха заповедите ми.

— Но Хорт, това са… искам да кажа, тези хора са били американци.

— Знаеш как е, Бен. Не аз създавам правилата.

Бен забарабани с пръсти по масата.

— Започвам да се чудя дали изобщо има правила. Не за врага. За нас.

— Това не радва и мен. Но важното е, че така се спасява животът на мнозина. И понякога спасяването на живот е свързано с цивилни жертви, знаеш го. Трудно се взима такова решение, но някой явно го е взел. И дали двамата с теб сме съгласни с него, няма никакво значение. Нашата задача е да го изпълним.

— Виж, Хорт, знам какво става. Но едно е да залавяш хора и да ги държиш в ареста на някой военен кораб като вражески войници, да ги изолираш, да не им даваш да говорят с никого. Но просто да… екзекутираш? Американци? Откога започнахме да го правим?

Хорт пусна една дълга въздишка.

— Съгласен съм, положението е ужасно. Никой няма да иска да се подпише под това. Но не сме се заели, защото е лесно. Заели сме се, защото работата трябва да бъде свършена.

— Да, но…

— Какво ще правим, ако в ръцете на някой от враговете ни попадне нещо подобно на „Обсидиан“ и той го използва срещу нас? Когато изключат електрическата мрежа или въздушния контрол? Ще се извиняваме на семействата на хората, които ще изгорят в пламъците, защото сме можели да вземем инструментите, причинили трагедията, от ръцете на врага, но сме били прекалено праволинейни?

Замълчаха за миг. Бен знаеше, че Хорт е прав в известен смисъл, но…

Спомни си за Сара, за това, което беше казала за малкото нарушаване на закона.

Пропъди мисълта.

— Ами руснаците? — попита той. — Те как се вписват във всичко това?

— Не се вписват. Просто лошо съвпадение.

— Какво искаш да кажеш?

— Прихванахме комюнике от посолството им в Анкара. Били са по дирите ти заради операцията в Истанбул. Опитваме се да разберем как и колко знаят.

— Какво? Откъде могат да знаят кой е убил техния човек в Истанбул? Не съм оставил никакви следи след себе си, Хорт. Влязох и излязох като призрак.

— Оставил си пет трупа след себе си. Призраците не правят така.

— Щяха да бъдат четири…

— … Ирански трупа. Мъртъв агент на ФСБ е съвсем друг проблем.

— Това пак не показва как някой е разбрал, че съм бил точно аз.

— Както казах, това се опитваме да разберем.

— Кои бяха тези хора в „Четири сезона“? Не бяха от ФСБ. Не бяха толкова добри.

— Били са от руска мафия, действаща в Бруклин. Изпълняват поръчки на ФСБ.

Бен се замисли. Казаното от Хорт не бе невъзможно. Но…

— Виж — рече Хорт, — мога да направя така, че да оставят брат ти на мира. Имам нужда от гаранцията ти — и лично ще те държа отговорен — че няма други копия от „Обсидиан“, че никой не може да използва това чудо, че брат ти ще забрави изобщо за случилото се и никога няма да каже нито дума на някого. Ако ми гарантираш, мога да раздвижа връзките си в Агенцията по национална сигурност и да се погрижа да свалят радарите си от него завинаги.

Бен се замисли. В интерес на истината, точно на това се беше надявал. Точно това се канеше и той да предложи. Така всичко щеше да се реши. Да даде на Хорт резервното копие, да каже на Алекс да си държи устата затворена. В крайна сметка той вече не беше анонимна мишена за тях. Брат му беше техен човек и можеше да гарантира за него.

Помисли си какво би казала Сара за това. Вероятно щеше да спомене нещо от сорта на това колко удобно е да не си от обикновените хора, да имаш роднини в партията или политбюро.

Ами Сара? Преследваха ли я още? Можеше ли Хорт да ги отзове?

— А момичето? — попита той. — Сара Хосейни, адвокатката. Тя част от операцията ли е?

— И тя е работила по патента — отвърна Хорт. — В сравнение с брат ти е от третостепенно значение, но, да, особено сега представлява реална опасност.

— Не можеш ли да я отървеш от куката?

Той се разсмя.

— За магьосник ли ме мислиш? Тя дори не се казва Сара. Името й е Шахайе. Шахайе Хосейни. Искаш да отида в Агенцията по сигурността и да им кажа да не се притесняват от жена на име Шахайе Хосейни, която знае всичко за „Обсидиан“?

— Искаш да кажеш, че ще я убием заради името й?

— Беше заплаха за сигурността, Бен.

Бен усети как нещо го сви в гърдите.

— Какво значи „беше“?

— Прибрахме я сутринта пред апартамента й.

Бен сведе очи към масата, за да не види Хорт погледа му. Опитваше се да мисли. Прибрахме я. Това означаваше, че е още жива, нали? Ако я бяха очистили, ако вече беше мъртва, Хорт щеше да го каже. Щеше да каже: Няма я вече.

Боже, какво ли й причиняваха, за да я накарат да проговори? Можеше да си представи. И знаеше какво щяха да направят, когато свършат.

През ума му пробягваха накъсани мисли.

Не, той е свестен.

Добре тогава. По-късно.

НЕ, ТОЙ НЕ Е СВЕСТЕН И ТИ МНОГО ДОБРЕ ГО ЗНАЕШ.

Притисна юмруци към слепоочията си. Мисли. Мисли.

Но единствената му мисъл беше, че бе дошъл да помогне на Алекс, а вместо това…

Не. Нямаше да се повтори отново. Нямаше да позволи да се повтори отново.

Погледна към Хорт.

— Какво ще правите с нея?

Хорт махна с ръка.

— Забрави за това.

— Попитах те нещо — каза Бен, гласът му приличаше на кучешко ръмжене.

— И аз ти отговорих. По единствения възможен начин.

— Къде я държите?

— Остави това, синко. И без това стъпваш по тънък лед.

Бен поклати глава.

— Не — отвърна той, гласът му се извиси. — Не, не, не.

— Бен, аз съм те обучавал. Били сме се рамо до рамо. Плащаме една и съща цена за това, което правим. Мъже като нас…

— Кажи ми къде я държите, Хорт. Кажи ми, че ще я освободиш.

Последва дълго мълчание.

— Последен шанс — отвърна Хорт. — Ще гарантираш ли за брат си? Мога ли да ти имам доверие?

Бен изви ръката си. Кокалчетата му изпукаха. Никога не се беше чувствал така приклещен. Усещането за натиск, за това, че е притиснат, беше почти физическо.

Погледна вляво. Огромен мъж със слънчеви очила се подаваше зад една от колоните, ръката му беше бръкнала в черното яке и сочеше към Бен и Хорт.

Мамка му! Погледна вдясно. Още един се бе появил на тротоара и ги наблюдаваше съсредоточено в същата поза.

Вътре в ресторанта или точно пред аварийния изход щеше да има трети мъж. Явно ужасно беше подценил Хорт за недостига на хора. Бяха се приближили, инстинктивно или по план, в момента, в който личните му емоции го бяха разсеяли.

Част от него побесня заради собствената му наивност. Трябваше да го предвиди, но дълбоко в себе си беше вярвал на Хорт. Глупаво. Хорт винаги го бе учил, че мисията е по-важна от човека. На друга част от него й се искаше да се изсмее. Петима въоръжени мъже на косъм от престрелка, а юпитата около тях си пиеха латето и разговаряха за последната тренировка по пилатес, без изобщо да забележат.

— Как искаш да го направим? — тихо попита Хорт.

Бен разигра няколко сценария наум. В нито един от тях нямаше повече от десет процента шанс за оцеляване. Щеше да рискува, ако чиповете, с които играеше, бяха само негови. Но какво щеше да стане със Сара? И с Алекс?

— Какви са възможностите ми? — попита той. Продължаваше да се оглежда наляво и надясно.

— Две са. Да дойдеш с мен и да уредим нещата или да те оставим тук. Наистина не исках да стане така, Бен.

Бен барабанеше с пръсти по масата. Тръгне ли с тях, това означаваше да им позволи да го заведат на място, където да го убият. Колко пъти се беше клел никога да не допуска това да му се случи?

Знаеше, че може да гръмне Хорт, преди някой да успее да го спре. Но и той щеше да е мъртъв само след секунда.

Ще изпробваме стъпките друг път — помисли си той. — Когато на дансинга сме само двамата с теб.

Част от него беше наясно, че това са само гръмки заплахи. Но в момента не му оставаше нищо друго и това му стигаше, за да се овладее.

— Добре — отвърна той. — Ще дойда с теб.