Алгоритъм

15. Ако приемем

Изглеждаше налудничаво, но в крайна сметка Алекс реши, че е по-добре да послуша Бен. Отиде до вкъщи да изчака ключаря и да се погрижи за входната врата, но после се върна обратно в „Четири сезона“. Обади се на Алиса и й каза, че е болен и ще работи от вкъщи няколко дни. И изпрати имейл на Озбърн, писа му най-важното за Хилзой и му обеща, че ще го запознае с подробностите, щом се върне на работа.

Престоят в хотела не беше лош. Лукс, добра храна, а и фитнес центърът му хареса. Какво толкова, по дяволите, и без това никога не си беше взимал истинска отпуска. Все едно беше на почивка. Провери на nononsenseselfdefence.com, Бен се оказа прав. Имаше много информация и макар че темата му беше малко чужда, явно имаше смисъл.

Проблемът беше, че всичко случило се през последните няколко дни започваше да изглежда някак… странно, невероятно, като непозната миризма, която щеше да пропъди, ако можеше да се върне към нормалния си живот. Изненада се колко силно беше желанието му да иде в офиса, да се види с обичайните хора, да проведе обичайните разговори, да се прибере у дома в края на деня. Чувстваше се така, сякаш не може да се почеше там, където го сърби, и сърбежът го побърква.

Помисли си дали не беше раздухал прекалено цялата работа. Толкова ли беше невероятно Хилзой да е продавал наркотици? И Ханк — колкото и да беше тъжно, млади хора получаваха инфаркт от време на време. Полицията наистина явно смяташе, че нахлуването в дома му беше станало случайно. Може би всичко това беше просто голямо съвпадение. Като добавим колко нерви бе изхабил, нищо чудно, че беше започнало да намирисва на конспирация.

Тъкмо вечеряше сам в ресторанта на хотела втората вечер, когато видя Бен да се задава. Позна го по походката още преди да види лицето му. Походка на борец, леко разкрачена, но преди всичко уверена, спокойна, походка на човек, който не само мисли, че мястото е негово, но вероятно има и право. Алекс винаги му беше завиждал за походката. Докато бяха малки, тайно се опитваше да я имитира.

Стана и се помъчи да измисли какво да каже, но от устата му излезе само едно „Бен“.

Бен беше облечен с дънки, кубинки, тъмна фланелка и вълнено яке. На рамото му висеше кожена чанта. Не изглеждаше много остарял. Все още имаше физиката на футболен защитник, видът му говореше за готовност и казваше: Не ме закачай. Косата му беше по-дълга и имаше набола брада — това беше ново. Огледа ресторанта, все едно го оценява, и Алекс разбра от това, което беше прочел на nononsenseselfdefence.com, че Бен преценява тактически обстановката. Значи хората наистина го правеха. До този момент беше вярвал, че е само игра.

Бен обърна поглед към него и го изгледа от главата до петите.

— Как си, Алекс?

На Алекс му се прищя да протегне ръка, но не го направи.

— Добре, а ти?

Бен кимна.

— Седнал си с гръб към стената. Разгледа ли страницата?

— Откъде разбра къде да ме намериш?

— Казах ти, че ще те намеря.

— Как?

Бен се огледа отново наоколо.

— Има колко — три? — добри хотела в Пало Алто и Менло Парк? Този е най-новият и най-хубавият. Регистрирал си се със собственото си име. Казах ти да не го правиш.

— Вече се бях регистрирал…

— И колата ти е на паркинга пред хотела.

— Е, и?

— Трябваше да използваш пиколото. Най-добрият начин да те пипнат тук е, като те причакат в кола, паркирана до твоята.

— Откъде изобщо разбра коя кола е моята?

— По регистрацията. На човека, с когото си имаш работа, дори и тя не му трябва, може просто да са те видели да се качваш или да слизаш от нея някъде. Едно кръгче на паркинга за проверка на номерата… бам! Хубав малък баварец, между другото.

Сега, като го каза, звучеше толкова очебийно. Но той откъде да знае? Искаше му се да види как Бен се мъчи да изчислява какво ниво на техника да използва в молбата за патент или как да кодира в С++. И той можеше да го накара да се почувства глупаво.

— Още нещо — продължи Бен. — Паркирал си много надолу, чак в края на паркинга. Там няма никого. Защо искаш да улесниш лошите момчета? Можеше поне да паркираш отгоре, близо до бизнес комплекса, където хората идват и си отиват.

— Когато дойдох, паркингът беше пълен — рече Алекс, лекцията вече сериозно започваше да го дразни. — От горе до долу. Най-оживеното време. Сигурно вече се изпразва.

Помисли си: Сега ще ми каже, че е трябвало да се сетя. Вместо това Бен рече:

— Бих хапнал. Имаш ли нещо против да си сменим местата?

Алекс стана и брат му седна на стола му. Взе преполовената чиния и я премести от другата страна на масата. Алекс попита:

— Искаш ли меню?

— Не, ще си поръчам същото като теб.

Сервитьорът дойде. Алекс рече:

— Още едни равиоли с гъби и таледжо6. И още една чаша „Софис Роуз“.

— Не, не искам вино — каза Бен.

— Много добре — отвърна сервитьорът и си отиде.

— Не обичаш ли вино? — попита Алекс. Знаеше, че е глупаво, но се почувства засегнат.

— Не много. Особено пък след дълъг път.

— Откъде идваш?

— Европа.

— Знаеш ли, че Европа е континент? — попита Алекс, като остави сарказма да прозвучи в тона му.

Бен го погледна, без да каже нищо, и той усети прилив на задоволство.

— Със същия успех можеше да кажеш: „Идвам отнякъде на Земята“.

Бен продължаваше да го гледа.

— Ако исках да знаеш повече, щях да ти кажа.

— Не съм го и очаквал.

— Това е най-умното нещо, което каза тази вечер.

Алекс се извърна, ядоса се. На Бен, че беше такъв кретен. И още повече на себе си, че изобщо го беше повикал. Боже, толкова отчаян ли беше наистина?

За жалост наистина беше.

След като се нахраниха, се качиха в стаята му. Алекс забеляза нещо особено в походката на Бен. Движеше се бавно, сякаш изчакваше, и главата му непрекъснато се въртеше. Оставяше голямо разстояние, когато завиваше зад ъглите, сякаш си даваше повече време и място да види какво има от другата им страна. В действията му нямаше никаква показност; бяха незабележими и Алекс разбра, че никога нямаше да забележи какво прави, ако Бен не го беше накарал да прочете на сайта.

Алекс отключи вратата и влезе пръв. Бен изостана и за миг Алекс се стъписа от почтителното изчакване. Но после брат му влезе и претърси стаята — гардероба, банята, под леглото — и Алекс разбра, че изчакването беше само тактическо, оставяше го да се натъкне пръв на проблема, ако има такъв. И преди да успее да осмисли какво може да означава всичко това, Бен отново започна да се държи както обикновено. Настани се в огромното тапицирано кресло, което гледаше към шосе 101, сякаш Алекс му беше дошъл на гости, и каза:

— Добре. Някакви нови инциденти?

Алекс преглътна объркването и раздразнението си, дръпна един стол така, че да са един срещу друг, и отвърна:

— Не.

— Как се чувстваш?

— Какво имаш предвид?

Бен присви рамене.

— Някой влиза в къщата посред нощ… дори и случайно да е било, пак е обезпокоително.

— Ами обезпокоен съм.

Настъпи тишина. Бен рече:

— Голямо самообладание си показал с това импровизирано оръжие.

Алекс кимна, не сваляше поглед от него.

— Утре искам да видя къщата и кабинета ти. Сега…

— Нали каза да стоя далеч от обичайните си места?

— Да. Утре ще бъда с теб, това е друго. Сега искам да ми кажеш нещо повече за технологията. „Обсидиан“, нали така се казваше?

Алекс му разказа. Когато свърши, Бен попита:

— Тогава защо просто някой не я е купил? Защо му е да убива изобретателя, патентния специалист и адвоката, подал молбата за патент?

— Защото… не искат никой да знае за „Обсидиан“?

Бен се прозина.

— От това, което ми казваш, така изглежда.

— Не виждам смисъл. Не е от нещата с двойна употреба, не е ядрено оръжие, нищо подобно. Това е алгоритъм за сигурност. Дава по-добра защита на мрежите. Все едно някой да се опита да убие човек, защото е измислил, знам ли, по-добра ключалка на вратата.

— А кой е против по-добрите ключалки за врати?

Алекс се замисли за миг и после отвърна:

— Крадците.

— Ето, видя ли. Вероятно си имаш работа с някого, който може да влиза с взлом в къщите такива, каквито са в момента. Не иска по-добри ключалки. Или пък иска само неговият дом да е с такава ключалка, за да си няма проблеми с крадците. Или пък съществува употреба, за която ти не подозираш, но някой друг я е забелязал.

— Значи мислиш, че може да има нещо вярно?

Бен завъртя глава така, че прешлените на врата му изпукаха.

— Може да има, може да няма. Изобретателят може да е продавал хероин. Това е много рискова професия. Специалистът по патенти е имал сърдечно заболяване…

— Да, но не може ли такова нещо да се симулира? Искам да кажа, някой да го е убил, но да го е направил така, сякаш е било инфаркт?

— Тези неща се правят по-лесно по филмите, отколкото в реалния свят. Казват, че имало един човек преди, японец или полуяпонец, който успешно вършел такива работи, но мисля, че това е мит. Както и да е, според слуховете се бил оттеглил.

— Ами ако не е? Ако приемем, че специалистът по патенти е бил убит? Да кажем, че и човекът, който влезе с взлом у дома, е искал да ме убие.

— Добре, нека да приемем, че спецът по патенти е бил убит. Но човекът, който е влязъл у дома, не е искал да те убива.

— Какво искаш да кажеш? Защо му е…

— Мога да изтъкна поне няколко причини, но убийството ти, поне в този момент, не е сред тях.

— Няма логика.

— Алекс, знае къде живееш. Щом знае къде живееш, знае и къде работиш. Отиваш рано на работа, нали?

— Защо мислиш така?

— Не е нужно да съм ти брат, за да разбера, че си от хората, които ходят рано на работа. Паркингът е празен, нали?

— Обикновено, да.

— Ами ето ти. Причаква те на празния служебен паркинг, един изстрел в главата и си заминава.

— Боже!

— Лесна мишена като теб… ако въпросният човек искаше да те убие, досега да го е сторил по десет различни начина. Влизането с взлом в дома ти е излишен риск и само усложнява нещата.

— Тогава защо?

Бен повдигна рамене.

— За да те разпита на спокойствие.

— Искаш да кажеш да ме изтезава?

— Наречи го, както решиш. Каза, че колата ти била на алеята, значи е знаел, че си у дома. Искал е да си на сигурно, уединено място, за да не бърза. Щом си свърши работата, вероятно е щял да те убие.

— Просто така?

Алекс искаше въпросът да прозвучи саркастично, небрежен отговор, който да скрие неудобството му. Но очите на Бен се отместиха нагоре и наляво, сякаш се беше замислил сериозно.

— Не просто така. Вероятно е щял да те принуди да шофираш донякъде, където да го стори, и да се отърве от трупа.

— Какво? Защо?

— Никой няма да може да навърже всички елементи от историята. След това аз бих закарал колата на някоя автобусна или железопътна гара. Даже бих подхвърлил хероин. Бих оставил още някоя и друга следа. Тогава историята става следната: „Адвокат, замесен с наркотици, се уплашва, когато полицията го разпитва за свързаната с наркотици смърт на негов клиент-тире-наркодилър и съдружник. Изчезнал е, защото се е страхувал да не бъде изобличен или да не стане следващата жертва, или нещо подобно“. Ето така всичко се връзва. Полицията е заета, никой няма да седне да рови по-дълбоко от това, не и без труп.

— Как ще се отървеш от трупа?

— Не ти трябва да знаеш.

Алекс си представи, че е мъртъв и някакъв безлик мъж се е надвесил над него с трион в ръка; или пък увит в найлонов чувал, лежи на дъното на кладенец; или окован с вериги и хвърлен в студеното тъмно море, тежестта е невероятна, светлината на света се стрелка далеч от него.

— Откъде знаеш тези неща? — попита той. — Наистина ги знаеш, нали?

Бен стана и отиде до прозореца. Застана там, загледан към безшумните колони от коли. Миг по-късно каза:

— Да започнем с това кой е знаел за изобретението. Обществено достояние ли беше?

Алекс усети как го побиват тръпки по гърба.

— Не — отвърна след миг. — Молбата за патента се засекретява в продължение на осемнайсет месеца, след което, без изключение, бива публикувана.

— Още не са били минали осемнайсетте месеца, така че молбата е била засекретена.

— Точно така. Подадохме я преди година.

— Но има хора, които са знаели за нея. Кой?

— Много хора. СИПТМ най-напред.

— Кой?

— Службата за издаване на патенти и търговски марки. Както и доста хора във фирмата. Плюс ангелите капиталовложители и хората с рисковия капитал, с които се свързах за финансиране. Плюс… на когото там още е казал Хилзой, предполагам.

Бен отиде в другия край на прозореца.

— Три мишени: ти, изобретателят, експертът. Много хора може да са знаели за вас поотделно и за връзката ви с технологията. Но някой е знаел и за трима ви. Тук нещата се стесняват. Кой може да е знаел за специалиста по патентите?

— Всъщност никой. Патентът още не беше даден на екипа му за разглеждане, познавахме се от университета. Помагаше ми неофициално, казваше докъде са стигнали, нищо повече.

— Значи името му не фигурира никъде?

— Не, няма го никъде. Само няколко неофициални обаждания по телефона и имейли.

— Е, някой е знаел, че е замесен.

— Как?

— Не знам. Може просто да са подслушвали телефона ти или да са сложили бръмбар в офиса ти. Ще разберем повече утре сутринта.

Алекс се почувства неловко. Не искаше Бен да плаща за стая. Вече беше похарчил пари за самолетен билет.

— Взе ли си стая? Или…

— Ще спя на дивана, може ли?

Една от игричките на Бен. Държеше се, все едно е готов да се жертва, като същевременно внимаваше да не приеме нещо, което да наруши установения ред.

— Както искаш — отвърна Алекс. — Летял си чак от не знам къде си.