Алгоритъм

34. Аварийна спирачка

Бен слушаше Хорт от задната част на вана, гневът и яростта му се увеличаваха. Алекс не знаеше какво прави. Щеше да кацне при Хорт като муха на росянка.

Намираха се в един пътнически ван за осем души. Двамата със Сара бяха на средния ред, тя откъм страната на шофьора, той откъм страната на пасажера, ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърбовете. Азиатецът караше, Хорт беше на предната седалка. Двамата мъже, които го бяха обградили в кафето, седяха отзад.

Когато Хорт го попита как се е казвало кучето им, Бен разбра веднага какво прави Алекс. Тактически беше хитро. Стратегически беше катастрофа. Каква полза щеше да има, ако се увери, че Бен и Сара са живи, щом като потвърждението щеше да го накара да стори нещо, в резултат на което и тримата щяха да са мъртви до половин час?

Но все пак каза, че кучето се е казвало Арло. Можеше и да издържи, ако се бяха опитали да му го изтръгнат с бой, но не виждаше никакъв смисъл. Щяха да го убият и накрая пак щяха да хванат Алекс. Трябваше да действа директно.

Когато Хорт попита Сара за марката на дрехите й, тя отвърна „Сорс Фордж“. Бен позна името на техническия сайт от разговора предния ден в хотела. Беше се опитала да каже на Алекс: майната му, просто пусни „Обсидиан“ в мрежата, по-добре е от нищо. Инстинктите й бяха добри, но Хорт не се върза. Кимна на мъжа зад Бен, той метна една примка около врата на Бен и започна да го души. Сара издържа само две секунди и се поправи.

Да, инстинктите й бяха добри. Не само тактиката, но и целта. Защото нищо нямаше да ги спаси, докато Хорт още имаше шанс да се сдобие с „Обсидиан“. Боже, само ако беше знаел как стоят нещата в действителност, докато бяха в хотела. Алекс и Сара можеха да си свършат работата и операцията на Хорт щеше да приключи още там.

Погледна към Сара. Тя също го погледна и му се усмихна тъжно. Усмивката с нищо не прикриваше факта, че е ужасена до смърт. Не беше казала думичка, откакто го бяха обезоръжили и качили във вана до нея. Умна беше. Вероятно знаеше, че и тримата сигурно ще умрат. И вероятно имаше право.

Караха на югоизток по Футхил Експресуей. Бен не знаеше защо — бяха казали на брат му да ги чака в Пало Алто, в обратната посока, и явно Алекс се бе съгласил.

Имаше време да помисли и разбра поне отчасти какво се беше случило. Хорт сигурно го бе предал на руснаците. Но защо? Жив или мъртъв, щеше да се опита да разбере.

— Откъде разбра, че съм аз? — попита той. — Знаел си, че ми е брат, но как си разбрал?

Настъпи дълга пауза, достатъчно дълга, за да си помисли Бен, че няма да получи отговор. Но тогава Хорт се извърна и рече:

— Исках да не те замесвам, за доброто на всички, включително и твоето. Но тогава ти поиска оръжие за Сан Франциско, макар че ти казах да не мърдаш от Анкара. Това беше проблем. За всеки случай започнахме да следим комуникациите на Алекс. Беше проверявал в страницата ни и бе звънял в армейския център, после проверихме имейлите му и разбрахме, че се е свързал с теб. За какво друго ще идваш тук, ако не да му помогнеш?

— Не че имах избор.

— Точно там е работата. Нямаше какво друго да направиш. Но и аз нямах избор. Отговарях за мисията. И колкото и разбираеми и неизбежни да бяха действията ти, ти представляваше заплаха за нея. Във всеки случай, това беше най-трудното обаждане, което някога ми се е налагало да правя.

— И ме предаде на руснаците?

— Какво значение има как съм решил да свърша работата? Да, обичайните заподозрени ме бяха погнали заради това, че си убил проклетия руснак в Истанбул. Някои хора искаха да те прострат да съхнеш на въжето.

— И ти го направи вместо тях.

— Както вече казах, какво значение има?

Бен си представи как Хорт се свързва с някой руски другар и му казва: Хей, открихме стрелеца, който е убил вашия човек в Истанбул. Без заповед. Ваш е, ако го искате. Ето къде можете да го намерите.

Колкото и да беше гадно, имаше логика. Успокояваш руснаците, угаждаш на бюрократите, елиминираш защитата на Алекс и създаваш измамна представа за това, което става, с помощта на операция, излязла от контрол.

— Сигурно си прав — отвърна той, мъчейки се да преглътне огорчението, което вече водеше към ръба на отчаянието. — Но трябваше да го предвидя. Знаеш ли защо не успях? Мислех те за толкова лоялен към мен, колкото и аз съм към теб.

Хорт сведе поглед за миг, после отново срещна очите на Бен.

— Лоялен съм към теб, синко. Лоялен съм към всичките си хора. Но преди всичко държа на мисията. Знаеш го.

— Е, вече със сигурност.

— Иска ми се да не се беше наложило да става така, Бен. Наистина ми се иска.

Излязоха на Сан Антонио Роуд в Лос Алтос. Един от мъжете отзад каза:

— Завий тук.

Направиха ляв завой. Какво правеха в Лос Алтос? И тогава разбра.

Проследяваха сигнала от мобилния телефон на Алекс. Сигурно разполагаха с техника отзад. Алекс, по дяволите, казах ти, че могат да те засекат по този начин.

— Тук е — рече мъжът зад него. — Последното място преди сигналът да изчезне.

— Направи едно кръгче — нареди Хорт. — Може да забележим колата му.

Бен въздъхна от облекчение. Слава богу, Алекс се беше сетил да изключи проклетото нещо, когато е разбрал какво става.

Но това означаваше само, че Хорт няма да може да го залови изненадващо предварително. Вероятно Алекс все пак щеше да се появи на закрития паркинг.

Минаха по пресечките на Лос Алтос, влизаха и излизаха от паркинги. Всеки път, когато намаляха пред някое беемве тройка, Бен усещаше как вътрешностите му се свиват от страх, но всеки пък се оказваше, че не е на Алекс.

След двайсет минути мъжът отзад се обади:

— Чакайте, отново е онлайн. В… Маунтийн Вю. Слезте на юг по „Сан Антонио“ и излезте на „Ел Камино“.

Какво, по дяволите, правеше? След като си беше изключил телефона, защо му беше пак да го включва?

— Чакай, движи се — каза мъжът отзад. — Остани на „Сан Антонио“. Върви към шосе 101.

— Накъде отива? — попита Хорт.

— Предполагам, че към Пало Алто — отвърна мъжът отзад. — Гаражът. Изглежда се насочва към шосе 101.

Телефонът на Бен звънна. Хорт го вдигна и каза:

— Ало? — Последва пауза. — Добре, и ние тръгваме натам. Благодаря за обаждането. След половин час ще сме уредили всичко и ще можете да си вървите.

Затвори. Алекс сигурно се бе уплашил, че няма да може да се свържат с него, и си беше включил телефона отново, за да се увери, че всичко още е наред.

— Не, чакайте, тръгва по „Алма“ — каза мъжът отзад. — Но продължава към Пало Алто.

Отбиха от „Сан Антонио“ и тръгнаха към изхода.

Какво по дяволите ставаше? Защо Алекс не си изключеше пак телефона?

Защото караше. Боже, мислеше си, че не могат да го засекат, ако се движи ли? Бен се опита да овладее гнева си. Откъде можеше да знае Алекс. Това не беше неговият свят. Но, дявол да го вземе, щяха да го изненадат, да го принудят да отбие встрани на пътя и да го вкарат във вана… Ако беше планирал нещо, ако имаше някаква тактика за гаража, нямаше да му дадат възможност да я осъществи.

Тръгнаха на запад по „Алма“, с по две платна в двете посоки. Движението на обед не беше натоварено, но имаше достатъчно коли, зад които да се скрият и да проследят незабелязано някого, дори и той да няма навика да гледа за опашки, какъвто определено беше случаят с Алекс.

— Това той ли е? — попита шофьорът.

Бен се наведе наляво и погледна през предното стъкло, сърцето му заби лудо. Приличаше на колата на Алекс, но не беше сигурен.

— Приближи се малко — рече Хорт. — Още малко.

Регистрационната табела се показа. Бен позна номера точно когато Хорт рече:

— Той е. Дръпни се назад. Остави няколко коли помежду ни.

Тупкането в гърдите на Бен се усили. Усети прилив на адреналин. Напрегна бедрата, прасците и пръстите си. Погледна надясно, наляво, напред, прецени разстоянието, пресметна шансовете. Щеше му се да завърти глава, но не го направи. Не искаше да показва никакъв признак на неподчинение.

Единствената надежда, която виждаше, беше да ги разбие, когато тръгнат да отвличат Алекс. Ако брат му видеше, че нямат намерение да преговарят, може би щеше да разбере, че единствената му надежда е да разпространи „Обсидиан“. Ако успееше да се измъкне, ако се досетеше, ако го разпространеше… Мили боже, помисли си Бен. Никога не се бе опитвал да изпълни план, съставен изцяло от толкова ако, може би и вероятно.

Последваха Алекс по „Адисън“, идилична улица с идеално поддържани бунгала. Алекс намали, за да влезе в кръговото на „Брайънт“. Хорт нареди:

— Хванете го!

Шофьорът даде газ и влезе по посока на часовника в кръга, ускори и се изравни с Алекс от другата страна на улицата. Врътна волана рязко надясно и се удари в колата му. Чу се стържене на метал, беемвето изскочи на тротоара и се заби право в едно дърво. Шофьорът удари спирачки и спряха пред мястото, където се беше ударил Алекс.

Шофьорът натисна едно копче и плъзгащата се врата от страната на пасажера се отвори. Мъжът зад Бен мина покрай него и се наведе да скочи. С едно плавно движение Бен се извъртя на седалката си, заби тила и врата си в облегалката на седалката, сви колене до лицето си и заби пети под кръста на мъжа. Онзи извика и излетя през вратата, като си удари лицето в рамката отгоре.

Бен използва засилката от ритника, за да скочи на крака. Излетя през отворената врата, приземи се с рамото напред и се претърколи настрани. Вдигна колене и провря белезниците под задника си. Изправи крака и ги наведе назад, като провря белезниците зад коленете и зад прасците…

От вана се разнесоха викове. Чу как се отваря врата. Давай, давай…

Веригата се заклещи на токовете му. Той заизвива бясно крака и промуши китките си напред с всичка сила. Белезниците се забиха дълбоко в плътта му, помисли си, че няма да успее да извади ръцете си, и тогава веригата мина над кубинките му.

Понечи да се изправи на крака, но някой го сграбчи за косата. Усети удара с коляно навреме, успя да завърти глава и да се предпази с ръце. Ударът се стовари, но Бен избегна най-лошото. Опита да се изправи, но мъжът го беше сграбчил за косата и я извиваше, дърпайки главата му надолу. Виждаше само асфалта и чифт крака. Единият от краката се сви, подготвяйки се за нов ритник с коляно. Майната му! Бен вдигна ръце и заби юмруци с палците нагоре в топките му.

Мъжът изрева и разхлаби хватката си. Бен завъртя рязко глава и се отскубна. Беше другият от задната седалка. Опита да се приближи и Бен замахна с две ръце, искаше да преметне белезниците през врата му, но вместо това го улучи в зъбите.

Сара беше изскочила от вана, ръцете й бяха още вързани отзад. Погледна към Бен.

— Бягай! — извика той.

Мъжът изби ръцете на Бен встрани и мина покрай него. Сграбчи го отново за косата и уви ръка около гушата му. Бен вдигна юмруци точно навреме, за да не може другия да почне да го души.

— Бягай! — извика отново.

Сара побегна като сърна. След секунда мъжът зад него извика и отпусна хватката. Бен се завъртя и видя защо: Сара беше изтичала зад него и го бе захапала за ръката. Беше увиснала като териер. Мъжът замахна, за да я удари. Бен кръстоса ръце и ги провря през врата му, стисна го за гушата в триъгълника, който се оформи между китките и веригата. Наклони китки назад, а лактите напред. Очите на мъжа изскочиха и той изплези език. Бен усети как хрущялът се врязва и натисна още по-силно, белезниците прорязаха китките му.

Изведнъж избухна бяла светлина и той се озова с лице към небето, не можа да разбере какво стана. Душеше мъжа, убиваше го и изведнъж…

Главата му пулсираше. Някой… някой просто го беше цапардосал с пистолет отзад. Погледна към вана. Азиатецът натъпкваше Сара обратно. А Хорт… Хорт държеше Алекс за косата, опрял пистолет в слепоочието му.

Не — помисли си Бен. Но думата не излезе от устата му. — Не.

Алекс държеше лаптоп. Мили боже, беше донесъл „Обсидиан“ ли? Всичко свърши.

— Качвай се във вана, Бен — нареди Хорт. — Или ще те разкрася с мозъка на брат ти.

Бен се изправи на крака и се отправи, олюлявайки се, към колата. Имаше чувството, че някой пробива черепа му с бормашина.

— Всичко е наред — каза Алекс. — Донесох им това, което искат.

— Алекс — рече Бен и спря. Не знаеше как да го каже. И тримата бяха мъртви.

Този път ги закопчаха заедно със Сара. Китките му бяха окървавени.

— Това беше голям подвиг — каза й той, защото искаше тя да се чувства добре през малкото време, което им оставаше. — За адвокат. — Но Сара като че ли изобщо не го чу. Искаше да каже нещо и на Алекс, но какво? Алекс им бе поднесъл „Обсидиан“ на тепсия. Играта свърши.

Потеглиха. Мъжът, когото Бен бе изритал в кръста, стенеше, сякаш някой е стегнал пръстите му в менгеме, а другият, когото беше опитал да удуши, кашляше толкова много, че сякаш щеше да си изкашля дроба. Каквито и поражения да им беше нанесъл, надяваше се да са завинаги.

Хорт се обърна на седалката и насочи пистолета към Бен.

— Добре, синко — каза той на Алекс. — Ясно и просто. Искам да изключиш аварийната спирачка, която си измислил.

Аварийна спирачка. Какво бе направил Алекс, беше настроил някаква програма, която да разпространи „Обсидиан“, и никой друг, освен него не можеше да я спре? Боже, с това беше гарантирал само че ще го измъчват, преди да го убият.

— Трябва ми връзка с интернет — отвърна Алекс.

— Алекс, недей — рече Бен. — Ще ни убият и тримата в мига, в който…

— Ще ви убия и тримата, ако не го направи — безстрастно отвърна Хорт. — Както казах, Бен, не исках да става по този начин. Но мисията е по-важна.

— Карай към Маунтийн Вю — рече Алекс. — Гугъл покри целия град с безжичен интернет.

Бен се намръщи.

— По дяволите, Алекс…

— Бен, знам какво правя.

— Без повече приказки — заповяда Хорт.

Бен затвори очи. Главата му пулсираше, китките го боляха и бяха изгубили шансовете си сто процента.

Караха мълчаливо. Бен опита да се съсредоточи върху болката, защото това, което чувстваше в тялото си, беше много по-леко от онова, което ставаше в ума му. Беше глупак. Това, дето вярваше, че липсата на правила се отнася само за борбата с лошите. А какво излезе? Хорт беше още по-безпощаден. Затова той държеше пистолета, а Бен беше с белезници. Затова Хорт щеше да си върви по пътя, а те тримата щяха да бъдат заровени в някой плитък гроб. Винаги се беше смятал за реалист, дори се гордееше с това. А сега, в последните си минути на земята, бе принуден да признае истината. А тя беше, че е просто едно нищо и никакво глупаво наивно лайно и че истинските реалисти го бяха оплели в мрежите си и сега щяха да му видят сметката.

Когато стигнаха до Шорлайн Роуд в Маунтийн Вю, Алекс отвори лаптопа.

— Добре — рече той. — Имам връзка.

Отбиха встрани и спряха.

— Направи го — нареди Хорт. — И ми покажи, че си го направил.

— Вече е направено — отвърна Алекс.

Хорт се намръщи.

— Как така вече е направено? Каза ми, че трябва да го разкодираш, да вкараш парола, за да спреш разпространението.

— Казах го само защото се страхувах да не сториш нещо на Сара или Бен, преди да успея да ти покажа какво всъщност съм направил.

Изражението на Хорт беше толкова непроницаемо, че все едно бе замръзнало.

— Направил си нещо друго, нали?

Алекс кимна. За една луда секунда заприлича на малкия всезнайко, който беше като дете. Бен усети абсурден прилив на надежда.

Хорт завъртя пистолета и насочи дулото право в лицето на Алекс. Дъхът на Бен секна.

— Какво? — попита Хорт. — Какво си направил?

Алекс му подаде лаптопа.

— Ето, можеш да видиш сам.

Хорт не му обърна внимание. Пистолетът не трепна. Гледаше Алекс с механичен поглед. Бен беше толкова сигурен, че ще го застреля, че не можа да си поеме дъх.

После Хорт свали пистолета. Взе лаптопа и мълчаливо погледна екрана.

— Какво е това? — попита той. — Статкаунтър? Не разбирам.

— О, това е просто страница, която следи колко пъти се сваля нещо и какъв е трафикът на сайта — отвърна Алекс. Наведе се напред и посочи екрана. — Ето тук можеш да видиш колко души са свалили програмата от „Сорс Фордж“. А това тук е „Слашдот“ — леле, сто сваляния за половин час, доста вълнуващо. Изпратих я и на „Макафий“ и „Нортън“.

Пулсирането в главата на Бен беше толкова силно, че го чувстваше чак стомаха си. Не знаеше да се смее, да плаче или да повръща. Може би и трите.

Хорт толкова здраво стискаше зъби, че мускулите на бузите му бяха като вкаменени.

— Ах, ти нещастен кучи син — каза той, като поклати глава, очите му не се откъсваха от екрана. — Нямаш представа какво си направил.

— Знам какво съм направил.

— Току-що отприщи анархия, синко. Анархия! Америка е страната с най-силно развита мрежа в света. Това нещо ще се разпространи като вирус и ние ще бъдем най-уязвимите от него.

— Не, ти не разбираш. Не пуснах само програмата. Пуснах и изходящия код.

— Ние взехме всички…

— Не, не ги взехте. Хилзой беше направил още едно копие. Скрил го беше на видно място, в копие на песен, която харесваше, в един торент за споделяне на файлове. Отне ми малко време, за да намеря точния файл — беше малко по-голям от останалите. Но си беше там. Разкодирах го с „Обсидиан“ и сега всеки може да разполага с копие от него.

— Тогава сами се прецакваме. Прецакахме цялата си страна.

— Не казвам, че няма да има пробиви. Но знаеш ли какво? В момента в хиляди мазета и гаражи повече пъпчиви хакери и любители, отколкото можеш да преброиш, разнищват програмата. Някои ще открият как да я използват, да. Други ще измислят начини да се предпазят от нея. Мрежата е като организъм. Хората са нейните антитела. Не можеш да спреш нещо подобно, независимо колко души ще убиеш. Това са битове. Това е информация. И…

— Информацията иска да е свободна — обади се Сара.

— Както и да е — отвърна Алекс, — анархията е само част от всичко това. Или може би изобщо не е част от него.

Хорт го наблюдаваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Според вашия информатор Озбърн Агенцията за национална сигурност не се интересувала от „Обсидиан“, защото може да скапе мрежата. Трябвала им е, за да шпионират у дома.

— Озбърн ли ти каза това?

— Попитай го сам.

Настъпи дълга пауза. Изражението на Хорт стана сурово. Каза:

— Със сигурност ще го направя.

— Използвали са те, Хорт. Изиграли са те. Харесва ли ти вкусът? — Не беше разумно, но се почувства малко по-добре, когато разбра, че някой е прекарал Хорт по начина, по който Хорт беше прекарал него.

Хорт отново погледна към екрана. Бавно поклати глава.

— Виж това — посочи Алекс. — Още двайсет сваляния само докато говорим. Мълвата се разнесе. Започна да набира скорост.

— Джинът е пуснат от бутилката — рече Бен. — Върни се във Вашингтон и им кажи, че не могат да го наврат обратно. Кажи им, че всичките ти усилия са отишли напразно, лайно такова!

Хорт издиша шумно. Затвори лаптопа и погледна първо Алекс, после Бен, накрая Сара.

— Операцията приключи — заяви той. — Мисията се провали. Аз се провалих.

Погледна към един от мъжете отзад.

— Махни им белезниците и ги пусни.

Онзи се възпротиви:

— Но…

— Направи го.

Мъжът се поколеба, после се пресегна и отключи белезниците. Наведе се към ухото на Бен:

— Това не е краят, тъпако — изсъска той.

— Не ме ли чу?! — отвърна Хорт и баритонът му отекна във вана. — Тази! Мисия! Приключи!

Бен раздвижи ръце. Бяха изтръпнали. Китките му бяха целите в кръв и изподрани.

Тримата слязоха от вана. Хорт свали стъклото си и ги погледна.

— Дори и джинът да е вън от бутилката — рече той, — някои хора може да решат, че след всичко това определени индивиди представляват опасност за сигурността. Ще им кажа, че не е така. Мисля, че ви го дължа. Гледайте да не направите нещо, с което да ме изкарате глупак. Иначе ще съжалявате.

Погледна към Бен.

— Беше мисия, Бен. И трябва да си остане такава. Ти ще прецениш дали летвата не е прекалено висока за теб. Няма да се опитвам да взимам решение вместо теб.

Бен разтърка китки и кимна. В интерес на истината, не знаеше какво ще прави. Само преди миг би дал всичко да може да гръмне Хорт. Сега не беше сигурен.

— Тръгвай — каза Хорт и ванът потегли.

Бен се обърна към Сара:

— Добре ли си?

— Трябва да вървя — отвърна тя, като поклати глава.

— Да, разбира се, можехме…

Тя вдигна ръце и направи крачка назад.

— Не. Имам нужда просто… Имам нужда да остана сама.

Бен извика:

— Сара, чакай!

Тя поклати глава:

— Както сам каза, беше грешка.

Алекс се намеси:

— Сара, не си отивай. Трябва да…

— Забрави — рече тя, обърна се и побягна, без дори да погледне назад.

„Калтрейн“ беше само на няколко пресечки. Бен реши, че си отива у дома.

— Остави я да си върви — рече той.

— Мислиш ли, че ще е в безопасност сама?

— Мисля, че ако Хорт искаше да направи нещо, вече щеше да го е направил. Докато и тримата му бяхме подръка.

— Не се ли притеснява, че може да го преследваш?

Бен поклати глава, опита се да си изясни нещата, изпитваше известна неувереност.

— Може и да се притеснява, но — не, нямаше да ни пусне да си ходим. Нямаше да ни пусне и ако си мислеше, че ще тръгна да му отмъщавам. Това беше вместо извинение.

Алекс се намръщи.

— Не ми приличаше много на извинение.

— Доста по-добре беше от очакванията ми. Знаеш ли, той ми каза, че не е искал тази мисия. Мисля… може би част от него си е отдъхнала, че има причина да я прекрати.

— Няма откъде да знаеш. Как може да имаш доверие на такъв човек?

Бен се замисли за миг. Всички отговори, които му идваха наум, изглеждаха банални и безполезни.

— Не мога — отвърна той и думите предизвикаха нов пристъп на болка и гадене. — Не мога.

Замълчаха за миг.

— Кажи ми какво направи — рече Бен. — Публикувал си „Обсидиан“?

— Да. Но само на техно сайтове. Не съм се свързвал с никого от блогърите, за които разправяше Сара. Нямаше време.

— По-добре, че не си го направил. С разпространението му по твоя начин провали операцията на Хорт. Ако беше направил въпроса политически — вероятната проверка щеше да го накара да се почувства заплашен. Хич не ти трябва човек като Хорт да си мисли, че си заплаха за него. Както и да е, как откри изходящия код? Това не го разбрах.

Алекс се усмихна.

— Бих пийнал една бира. Искаш ли да отидем някъде?

Бен се замисли. Бира… с Алекс?

— Ами колата ти?

— Сигурно вече са я вдигнали. Ще кажа, че са ми я откраднали.

— Добре тогава, да пием бира.

Тръгнаха пеша.

— И след бирата — каза Бен, — ако искаш, можем да идем… на гробищата.

Алекс го погледна, после извърна глава.

— Няма нужда да го правиш.

— Не, искам. Искам да дойда с теб.

Вървяха, следобедното слънце стопляше лицата им.

— Знаеш ли, разбрах, че е капан — рече Алекс.

Бен се разсмя.

— „Капан“? Какви филми гледаш?

— Знаех, че искаш да имаш доверие на този човек и че не бива. Трябваше да намеря начин да сложа край на всичко.

Без да се замисля, Бен преметна ръка през раменете на брат си.

— Добре си направил.

Алекс не отговори. На Бен му трябваше секунда, за да осъзнае, че малкият му брат хълца.

След малко Алекс каза:

— Благодаря.

Бен го стисна за рамото и не отговори нищо. И на него му беше заседнало нещо в гърлото.