Алгоритъм

5. Опа!

Бен се прислони от дъжда под една от изящните колонади на Синята джамия. Беше заобиколен от тълпи шумни туристи и не откъсваше поглед от входа на джамията на двайсет метра разстояние. Иранците бяха влезли вътре преди десет минути и бяха излезли от хотела точно както Бен се надяваше. От предварителния оглед знаеше, че джамията има само един вход, затова не ги беше последвал.

Хората около него обсъждаха книжките с туристическа информация на една дузина езици и не спираха да щракат извисяващите се в небето минарета, огромните куполи и редиците чешми за ритуално измиване. Бен здраво беше нахлупил шапката си и вдигнал ципа на якето до брадичката, дъхът му излизаше на пара от устата. Не беше идеалното място да свърши работата — прекалено открито, с прекалено много потенциални свидетели и прекалено близо до мястото, в което бе отседнал. Но ако му се предоставеше възможност, нямаше да я пропусне и не искаше после да го разпознаят на някоя идиотска снимка, направена от турист.

По време на разходката им от хотела до джамията учените не изглеждаха видимо притеснени за сигурността си. Момчетата от ВАВАК обаче бяха нащрек. Вървяха, единият отпред, другият отзад, като не позволяваха разстоянието помежду им да надхвърля десет метра. Ако гръмнеше единия от упор, трябваше да уцели втория от разстояние и имаше вероятност междувременно да позволи на учените да избягат. Ако първо очистеше учените, щеше да даде на агентите секунда в повече да се окопитят и да го атакуват от двете страни. Идеалното беше да свали и четиримата почти едновременно и да излезе чист от цялата работа, обаче телохранителите естествено се мъчеха да направят това колкото се може по-трудно.

Освен доброто тактическо разположение бяха наясно, че някой ги следи, но тук той имаше преимущество. Бен беше почти сигурен, че знае накъде са се отправили — главните забележителности на площад „Султан Ахмед“ и Сарайбурну — и вероятните им маршрути, така че можеше да си позволи да ги изгубва от поглед от време на време. Освен това мястото гъмжеше от туристи, много от тях щяха да се движат от забележителност на забележителност в същата последователност, както и иранците. При тези обстоятелства да видиш един и същи човек много пъти не значеше нищо. Най-лошото бе, че близо стотината души наоколо се криеха под черни чадъри и свиваха глави надолу, за да се предпазят от дъжда и студа също като Бен, така че човек трудно можеше да види лицата им.

Но при Бен имаше едно сериозно неудобство: беше сам, докато хората, които използваше за прикритие, бяха все по двама или на групи. Така че от време на време и той поглеждаше туристическия си гид със заучено възхищение и току си записваше по нещо за шестте минарета на джамията, кубетата, подобни на кули в ъглите, специалния вход за султана или пък правеше по някоя и друга снимка, за да се слее колкото се може повече с туристите наоколо.

Когато иранците се появиха, единият от учените и единият от агентите тръгнаха надолу по стъпалата и завиха наляво, а другите двама останаха под колоните. Бен веднага разбра защо се разделиха: ученият трябваше да иде до „главната квартира“. Познаваше тоалетната, която щяха да използват. Тя щеше да бъде идеална: малка, отдалечена, в дъното на стълбите, чак в края на двора на джамията. Но ако нещо се объркаше, щеше да е свършил работата само наполовина, даже и по-малко. Не, по-добре да изчака подходящия момент, когато можеше да ги хване близо един до друг.

Ученият и агентът се върнаха след няколко минути и Бен ги последва до „Света София“, отново ги изчака близо до изхода, когато влязоха вътре. Следващата им спирка беше Топкапъ сарай и този път единият мъж изчака отвън. Това потвърди силните подозрения на Бен: вавакистите бяха въоръжени. В Топкапъ се помещаваше безценна колекция от инкрустирани със скъпоценни камъни османски мечове, корони и тронове и на входа имаше детектор за метал — да не би някой да внесе инструменти за взлом. Бен реши, че чакащият отвън държи и двата пистолета, докато другият придружава учените вътре. Изкуши се да скрие глока някъде и да ги последва вътре, но щеше да е голям подвиг да очисти и тримата с голи ръце. Без да се броят всички камери, единственият възможен изход и пазачите с картечници. Не, щеше да му се предостави по-добра възможност. Докато чакаше пред масивните порти на двореца, взе да се пазари с търговците, направи няколко снимки и току хвърляше по някой поглед през входа, за да се увери, че неговият човек е още там. Наблюдаваше внимателно хората, които идваха и си отиваха, да не би пък някой да следи него. В сведенията нямаше такова нещо, но те никога не бяха съвършени и човек трябваше да внимава. Не видя нищо, което да му се стори подозрително.

След Топкапъ иранците се отправиха на запад през сгъстяващия се здрач. Бен мислеше, че знае къде отиват: или на Капалъ чарши, или на пазара за подправки. Ако се окажеше прав, така чаканата възможност скоро щеше да му се предостави.

Разхождаха се по тесните калдъръмени улици и ту потъваха в мрака, ту излизаха на светло, звукът от стъпките им отекваше в каменните стени от двете страни и се смесваше с разговорите и смеха на купувачи и минувачи. Това, което все още се виждаше от небето, бе в убито сиво. Дъждът спря, но си беше още влажно и студено и влагата блестеше по олющените фасади на дюкяните за сувенири, магазините за килими и сергиите с храна, сбутани една до друга под увиснали чергила и ръждясали навеси. Бен ги следваше от разстояние, спираше, когато иранците спираха, тръгваше, когато те тръгваха, беше спокоен, търпелив, знаеше, че все нещо ще изскочи.

Врявата около тях изведнъж сякаш заглъхна, когато вечерният мюезин започна да припява езана, призовавайки за молитва. Арабският на Бен не беше толкова добър, колкото фарси, но разбираше думите:

Иранците спряха при малка безлична ъглова сграда, човек можеше да разбере, че е джамия, само по минарето близо до входа. Учените свалиха обувките си и влязоха вътре, придружени от единия вавакист. Другият изчака отвън. Бен се усмихна. С готовност се осланяха на вярата си в Господ, но не бяха готови да му поверят безопасността си. Дръпна се назад и зачака.

Петнайсет минути по-късно се появиха и продължиха на северозапад. Хайде — мислеше си Бен. — Пазарът на подправките. Знаете, че ви се ходи.

Минаха по „Марпутчулар“, улицата, която граничеше от югозапад с пазара, после по „Тахтакале“ и продължиха на северозапад. Спираха от време на време, за да разглеждат стоките в различни магазини, но не влизаха вътре. Хората на ВАВАК запазваха тактическите си позиции. Хайде, мислеше си Бен, хайде. Въпреки студа усещаше как се поти.

Проследи ги по „Узунчарши“, дишането му започна леко да се ускорява. Вече се бе мръкнало напълно. Беше се притеснил, че може да идат директно до Галата, но сега се успокои, изглежда все пак щяха да идат на Пазара на подправките. Пристегна презрамките на раницата и притисна лявата си ръка към кобура на глока, който приятно издуваше якето му.

Вървя след тях, докато не завиха по „Хасърджилар“, главната улица на Пазара на подправките. Добре. Точно това беше чакал.

Обърна се и се спусна по средата на „Тахтакале“. Вървеше успоредно на пътя, по който се движеха иранците, заобикаляше колите и камионите, движеше се по платното, за да избегне тълпите пешеходци. Раницата беше стегната. Тежестта на глока му действаше успокояващо.

Зави наляво по „Йени джами“, после още веднъж наляво по Джиджек пазари сокак и тръгна да пресрещне директно иранците. Навалицата беше голяма и се наложи да забави ход. Минаваше покрай сергии, пълни с купища подправки, жълти, оранжеви, червени, зелени — нереално ярки под крушките с нажежени жички, наредени над тях. Масите бяха отрупани с лакомства, сиропирани сладкиши и захаросани плодове. Въздухът бе пропит от смесените аромати на подправки, кафе и тютюнев дим. Амбулантните търговци се надвикваха с врявата, докато се мъчеха да минат с количките си покрай тълпите минаващи купувачи.

На ъгъла на „Тахмис“ и „Хасърджилар“ ги видя как се приближават към него, бяха на около петнайсет метра разстояние. Сърцето му заби силно. Огледа периметъра си и не усети нищо нередно.

Мина вляво, застана пред един от ъгловите прозорци на „Курукафеджи Мехмед Ефенди“, една от най-старите кафеджийници в града. Бен беше идвал поне дузина пъти, за да разучи терена. Винаги имаше най-малко десетина души на опашка на двата ъгъла, които чакаха да си купят от насипното печено на място кафе. Логично беше и иранците да се отбият. Дори и да не спрат, щяха да минат покрай него. Щеше да ги види през витрината на кафеджийницата.

Дръпна се назад, първият вавакист се появи през съседния ъглов прозорец. Зави надясно и спря на около три метра от мястото, на което стоеше Бен. Учените бяха пред съседната витрина, на опашка заедно с една дузина други хора за прословутото кафе на „Курукафеджи“. Не можеше да види втория вавакист, но беше сигурен, че е малко зад тях.

Бен затвори очи за миг и си пое дълбоко въздух, после издиша. Още веднъж. И още веднъж.

Извади пътеводителя от джоба си и бавно мина покрай вавакиста, докато го прелистваше. Не мислеше за това, което щеше да направи. Беше се съсредоточил върху книжлето.

На ъгъла пред кафеджийницата зави наляво. Ето го и втория пазвантин, както беше и очаквал, зад учените, на пет-шест метра.

Погледна напред, после надясно, само още един смахнат турист, който се мъчеше да се ориентира. Не видя нищо нередно.

Бен пъхна пътеводителя обратно в джоба си и се върна при първия вавакист. Мина покрай него, без да го поглежда директно. Долови с периферното си зрение, че мъжът го наблюдава. Нямаше значение. Вече беше прекалено късно.

Мина отляво на вавакиста. Пътьом пъхна дясната ръка в разтвореното си яке. На три крачки от мъжа глокът вече беше навън. Завъртя се обратно на часовниковата стрелка, изнесе напред десния си крак и се прицели с пистолета от два метра разстояние.

Онзи успя само да ококори очи. Бен натисна спусъка. Чу се тихо фиу и една чиста черна дупка се появи на челото му. Главата му отскочи и тялото му се разтресе. После колената му се подгънаха и той се свлече на земята. Бен вече минаваше покрай него. Зави зад ъгъла.

Учените бяха до витрината. Вторият човек на ВИВАК видя как Бен завива с глока в ръка и се приближава с ясно намерение. Някой зад ъгъла извика.

Агентът реагира начаса, бръкна под сакото си, но имаше на разположение само миг, а той не бе достатъчен. Бен беше прекалено далече за още един сигурен изстрел в главата. Вдигна глока, стисна го здраво с две ръце, прицели се в гърдите му и натисна спусъка. Фиууу. Мъжът политна назад. Бен продължи да върви право към него. Стреля още веднъж в центъра на гърдите му и вавакистът се олюля. Бен се прицели отново и третият изстрел пръсна лявото му око.

Нови викове. Хората се пръснаха на всички посоки. Учените се извърнаха от витрината на кафеджийницата със смутени изражения, не разбираха какво става, търсеха откъде идва паниката. Първият дори не видя как Бен се приближи до него и го гръмна в главата. Вторият има време само да вдигне ръце в знак на самозащита или пък молба. Бен му вкара един куршум право между очите и го задмина още преди тялото да се свлече на земята.

Огледа се наляво и надясно, докато се отдалечаваше. Хората се разкрещяха и разбягаха. Не видя герои. Никой дори не поглеждаше към него. Всички просто се опитваха да се спасят колкото се може по-бързо. Бен вървеше с наведена глава и гледаше право напред, притиснал глока отстрани.

Изведнъж усети, че нещо не е наред, някой беше в дисонанс с паническите ритми на тълпата. Погледна напред и видя как едър мъж, славянски тип, стои като закован и го гледа напрегнато. Очите им се срещнаха. Несъмнено славянинът беше професионалист. По всичко си личеше — лицето, стойката, хладнокръвието.

И двамата застинаха за секунда, всеки се опита да отгатне намерението на другия. После нервите на славянина не издържаха. Тръгна наляво и в крачка бръкна под якето си. Без да се замисля, Бен вдигна глока и го стисна здраво с две ръце. Стреля три пъти, като се приближаваше все по-близо с всяко фиу и скъсяваше разстоянието. Славянинът се строполи на земята. Успя да извади пистолета си, но беше прекалено късно. Бен му проби главата от разстояние, по-малко от два метра.

Продължи да върви и сви в една уличка, въртеше непрекъснато глава, оглеждайки се за заплахи по фланговете, здравата се беше стреснал. За бога, изобщо не го беше видял. Копелето бе стояло отстрани като призрак през цялото време. Ако тълпата не го беше изхвърлила както прилив отломка, никога нямаше да го забележи. Мамка му, ами ако мъжът бе съобразил да извади оръжието си секунда по-рано…

Зареди глока с нов пълнител и продължи нататък. Познаваше улиците от предварителния оглед и се постара да мине по тъмните, докато не се отдалечи достатъчно от Пазара на подправките. Пътьом махна фалшивата брада и я хвърли в един преливащ контейнер за боклук. Свали черната шапка и я смени с червена. Якето му беше с две лица. Свали го, обърна го и изведнъж вече беше облечен в жълто, а не в синьо. Щеше да се отърве от пистолета по-късно, щом се увери, че е в безопасност.

Отправи се по заобиколни пътища към Галата, отново се сля с блажените неподозиращи нищо тълпи. Щеше да прекоси моста, да хване такси до гара „Хайдар паша“, после влак до Анкара, точката на пристигане, която щеше да му послужи и за безопасно заминаване.

Чу сирени в далечината. Отдалечаваха се от него. Пое си дълбоко въздух. Беше добре. Никой не го преследваше и никой не можеше да го свърже със случилото се току-що. Истанбул имаше над десет милиона жители. Той беше игла в купа сено, капка в океана. Продължи да върви, отново се бе превърнал в обикновен турист.

Майка му стара, кой беше този мъж? Копелето за малко не го бе очистило, без майтап.

Е, не успя. Понякога ти ядеш мечката, друг път тя тебе изяжда.

Мечката.

Спря. Шибана работа, това руснак ли беше?

Приличаше на руснак. Е, не беше Василиев, поне това знаеше със сигурност. Пичът беше професионалист, спор нямаше, не беше учен, нито цивилен. Може би някой свързан с Василиев обаче. Да, кой друг щеше да следва като сянка иранците? И защо иначе копелето щеше да се забави толкова, преди да извади оръжието си. Може би защото си мислеше, че не той е мишената, кой знае. Сигурно се смяташе за неприкосновен, поне докато не видя очите на Бен. Все пак никой нямаше да очисти един руски агент. Трябваше да е луд.

Копеле мръсно! Да, не беше убил онзи руснак, но все пак бе убил руснак.

Рече си: „Опа!“, и в приповдигната, заредена с адреналин равносметка, реши, че е адски смешно. Запуши уста с опакото на ръката си и се разтресе в беззвучен смях.

Дано шефовете не се вкиснат много.