Алгоритъм

25. Лудост

Бен паркира на „Калифорния“ и се върна пеш до хотела. Наближаваше три сутринта и районът беше пуст. Не очакваше проблеми извън хотела. Ако някой го причакваше, щеше да го направи вътре.

Руснаци сутринта, американец през нощта. Не знаеше какво означава това. Различни групировки се интересуват от „Обсидиан“? Възможно беше. Може би този, който стоеше зад всичко, беше свършил руските наемници и се бе обърнал към друг.

Ако някой го чакаше вътре, имаше голям шанс да го изненада. Мъжът, когото беше очистил у Алекс, не носеше мобилен телефон, нито радиостанция. Това означаваше, че не го чакат да се обади, поне не веднага.

Беше се успокоил след „Везувио“, мислейки, че момичето е наред, в резултат не беше изпипал достатъчно тактиката. Извади късмет. Нямаше да разчита повече на късмета.

Вътре хотелът беше толкова притихнал, че можеше да чуеш тишината. Жената на рецепцията го поздрави, но освен нея — фоайето, барът… всичко беше празно.

Взе асансьора до шестия етаж, после слезе по стълбите до четвъртия. Извади пистолета си в момента, в който излезе на стълбището. Ако нямаше кофа и парцал в ръка, който и да го срещнеше, едва ли щеше да му мисли доброто.

Притисна се плътно към стената, когато наближи стаята на Сара, после се наведе ниско, докато минаваше покрай вратата, за всеки случай, ако някой гледаше отвътре през ключалката. Сложи си очилата за нощно виждане на главата, без да ги спуска над очите засега. Трябваше да е подготвен за всяка възможност. За всичко. Не само за засада, но и за нещо с дистанционно задействане.

Отварянето на вратата му опъна здраво нервите. Да предвидиш заплаха от импровизирано взривно устройство налага съвсем различна тактика от тази при опасност от засада. И забавянето пред вратата, за да огледа има ли някакви признаци за първото, излагаше ужасно задника му на второто. Е, тя беше дебела; едва ли някой би рискувал да стреля през нея. Но все пак.

Не откри жици, нито други следи от нещо, което може да затвори верига при отваряне на вратата. По магнитната ключалка нямаше белези от насилствено влизане. Плъзна картата си с лявата ръка, глока държеше на нивото на гърдите си с дясната. Полекичка открехна вратата и я задържа, като свали пистолета. Нищо от другата страна. Нито жици, нито нещо друго, увито около топката на вратата. Протегна се вътре и натисна ключа на централното осветление. Стаята потъна в мрак.

Остави вратата да се затвори и се отдалечи по коридора. Може някой да гледа отвън. Беше обиколил веднъж хотела, разбира се, но бе възможно да е пропуснал някого. Не искаше този някой да види, че светлината по края на пердетата на стая 767 е угаснала, да изчака минута и после дистанционно да активира взривното устройство. Или поне не искаше да е в стаята, когато това стане.

Изчака две минути. Добре, ако щеше да става така, вече да се е случило. Върна се при вратата, сложи си очилата и влезе, като заключи след себе си.

Трябваха му три минути, за да се увери, че е сам. Проверката, че никой не му е оставил взривоопасно любовно писмо, му отне още двайсет.

Седна на пода с гръб към леглото и свали очилата за нощно виждане. Въздъхна дълбоко. Боже, какъв ден! Сигурно бе уморен, но още беше прекалено напрегнат, за да го почувства.

Добре. Още нещо и после можеше да си отдъхне.

Момичето.

Можеше да влезе по три начина. Първо, през общата врата, ако не я беше заключила от нейната страна. Второ, можеше да използва ключ-картата за нормалната врата, ако не е пуснала резето отвътре. Не му се вярваше да успее по някой от двата начина, така че третата възможност беше най-обещаваща: просто да отвори общата врата с ритник. Беше от тежко дърво, но се отваряше към нейната стая и металните лайстни щяха да се изкривят достатъчно, за да я освободят от рамката.

Отвори вратата от неговата страна, бавно, внимателно, искаше да се увери, че няма поставено нищо между нея и тази към стаята на Сара, което да затваря верига. С изненада откри, че вратата от нейната страна не само не е заключена, ами зее широко отворена. Зарадва се, че е изгасил лампата в своята стая и не е свалил очилата. В противен случай силуетът му веднага щеше да се види.

Влезе предпазливо вътре, не му хареса, че вратата е отворена, предчувстваше капан. В зелената светлина на очилата я видя на леглото. Лежеше по гръб, покрита до врата със завивката, дългата й черна коса се бе разпиляла по бялата калъфка на възглавницата. Дясната й ръка беше вдигната над главата. Лявата бе под завивките. Беше забелязал през деня, че е деснячка, и виждайки силната й ръка празна, се успокои донякъде. Явно спеше, но пък се бе направила на невинна и във „Везувио“, при това убедително. Не я изпускаше от очи, докато тихо провери стаята. Беше празна.

Приближи се до леглото и я погледна за миг. Дишаше бавно и равномерно. Не помръдваше.

Забеляза, че резето на външната врата е пуснато. Което превръщаше отворената обща врата в нещо като тунел. Това изобщо не му хареса. Не му хареса, че явно е било предвидено да дойде.

С насочен пистолет дръпна завивката и откри лявата й ръка. Беше празна.

Свали очилата, остави ги на земята и светна нощната лампа. Очите на Сара се отвориха, тя рязко седна в леглото, сви се и дръпна завивката към гърдите си.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя. — Какво правиш?

— Не се радваш, че ме виждаш — отвърна той, като се наслаждаваше на момента, колкото и да не му се искаше.

— Абсолютно прав си, не се радвам. Не можеш да влизаш просто така. Какво правиш? Какво искаш?

— Не се прави на глупачка, скъпа. Знам, че те бива, но номерът вече не минава.

Тя погледна към глока, сякаш чак сега го видя, както вероятно и беше.

— Защо, по дяволите, си насочил пистолет към мен? Луд ли си?

Продължи да я държи на мерник. И понеже самият той имаше навика да спи на една ръка разстояние от оръжието си, й нареди:

— Стани от леглото!

— Върви по дяволите! Разкарай се от стаята ми!

Той хвана завивката и я дръпна от нея. Тя полетя към отсрещната стена и се плъзна на земята.

Сара скочи към другия край на леглото.

— Махай се от тук! — извика.

Беше само по бикини и бял корсаж и за миг той се усъмни в себе си. Но колко войници бяха правили същата грешка със сладки на външен вид жени миг преди да взривят самоубийствената бомба?

Заобиколи леглото с насочен пистолет.

— Млъквай! — предупреди я. — Дръж ръцете си така, че да ги виждам, ако не искаш да те гръмна.

Гледаше го вторачено и дишаше тежко.

— Ти си луд. Наистина си луд.

— Права си — отвърна той, беше откъм нейната страна на леглото и се приближаваше към нея. — Достатъчно луд, за да направя нещо побъркано, това е сигурно. Трима души се опитаха да ме убият за един ден. Това би подлудило всекиго.

Тя не отговори. Разбира се, че няма да отговори. Приближи се. Сара се сви в ъгъла, стената от едната страна, нощното шкафче от другата.

— Наистина успя да ме заблудиш за кратко — рече той. — Признавам ти го. Но всичко свърши. Мъжът, който ме чакаше в къщата на Алекс. Каза ми всичко, преди да умре. Първо трябваше да го обработя, но накрая проговори.

— Не искам да знам — рече тя.

Бен пристъпи по-близо.

— Тогава не биваше да се забъркваш. Но ето добрата новина за теб. Имам един въпрос. Ако остана доволен от отговора, нищо няма да ти направя.

— Какъв въпрос?

— За кого работиш?

— Държиш се като побъркан!

— Този отговор не ме задоволява.

Изведнъж тя се приближи към него.

— Ще престанеш ли да гледаш на мен като на враг? — извика и го блъсна с пръст в гърдите. — Аз съм иранка, само това виждаш! Изкривяваш в ума си всичко, което става, за да си докажеш това, в което вече искаш да вярваш! Защо? Защо имаш нужда да вярваш, че аз съм врагът? Какво ще постигнеш с това?

Бен остана толкова изненадан, че за малко да отстъпи крачка назад, но се спря. Беше толкова сигурен в себе си, когато влезе, че очакваше тя да се огъне веднага. Или да отрече неубедително и после да се огъне. Не беше очаквал обаче контранападение. Особено толкова шумно, че да привлече внимание. Трябваше да си възвърне самообладанието.

— Някой се е обадил вечерта — рече той. Изведнъж му се стори глупаво да я държи под прицел. Толкова близо и както беше ядосана, имаше риск да стане беля. Пъхна го обратно в кобура си. — Някой, който е знаел, че отивам в къщата на Алекс. Няма кой друг, освен теб.

— Какви ги говориш? Не съм знаела, че отиваш в къщата на Алекс. Изобщо не знаех къде отиваш, по дяволите! Каза само, че имаш работа.

— Може да си се досетила. — Още щом го каза, му прозвуча неубедително. Боже, това ли му беше доказателството? Не, мъжът беше попитал къде е Алекс. Но… може ли да не им пукаше за момичето? Алекс беше най-важният, това бе ясно. Можеше дори да не знаят, че момичето се крие. Които и да бяха, нямаха достатъчно хора. Може да бяха оставили Сара за после, ако изобщо им дремеше за нея.

— Човекът, когото си изтезавал тази вечер — рече тя. — Какво ти каза? Нищо не ти е казал. Измисляш си. Измисляш си, за да ме уплашиш.

Не беше казвал, че е изтезавал някого, макар да се беше надявал представата да я ужаси. Въпреки всичко нещо не беше наред. Или по-скоро нямаше нищо нередно. Тя беше сама в стаята, невъоръжена, заспала или поне добре се преструваше на заспала. Нямаше логика.

— Защо си оставила вратата отворена? — попита той.

— Така исках.

Да, ясно беше, че крои нещо.

— Защо?

— Не е твоя работа! — отвърна Сара. Отново понечи да го ръгне в гърдите, но Бен стисна пръста й в юмрука си.

— Зададох ти въпрос — рече той, стисна здраво и я опря в стената.

— Давай — каза тя и се намръщи. — Счупи го. Счупи ми пръстите. Удави ме в банята. Нали това правиш? Изтезаваш хората, докато не ти кажат това, което искаш да чуеш?

Защо беше оставила вратата отворена? Сигурно защото беше искала да му е по-лесно да влезе оттам. Но защо тогава никой не му бе устроил засада, защо тя не беше въоръжена? Каква беше целта? Защо беше искала той да може да…

О, идиот такъв!

Всичко се връзваше. Беше повече от явно. Беше смущаващо просто и трябваше да си сляп или — налагаше се да си го признае — маниак, за да не го видиш.

Погледна надолу, за пръв път осъзна колко оскъдно е облечена. Всичко се виждаше. Формата на гърдите й под тънката материя на корсажа, гладката карамелена кожа на корема й над бикините…

Пусна пръста й и подпря длан на стената до главата й.

— Защо си оставила вратата отворена? — попита отново.

— Казах ти, не е твоя работа.

Боже, беше толкова красива! Мислеше, че вече го е видял, но не беше. Не и така.

— Защо? — зададе пак въпроса си, този път по-тихо.

— Няма да ти кажа — отвърна тя. Опита се да го заобиколи и той подпря другата си ръка на стената до нея, като й прегради пътя от двете страни.

— Искам да ми кажеш.

— Не.

По-ускорено ли дишаше? Знаеше, че е така. Виждаше зърната й, прозираха през корсажа.

Направи крачка напред и наведе глава така, че устните му се озоваха само на няколко сантиметра от бузата й.

— Може би вече знам — рече той.

— Нищо не знаеш за мен.

— Знам нещо — отвърна той и се приближи още.

Тя го погледна, очите й бяха сърдити, предизвикателни, устните разтворени, дъхът й излизаше и влизаше със свистене през тях. Усети как сърцето му бие лудо в ушите.

Наклони се още и тя извърна рязко глава. Бузата му допря нейната, Сара дишаше шумно в ухото му. Можеше да помирише косата й, кожата й. Приближи се още по-близо и се притисна към нея, меката топлина на гърдите й направо го подлуди.

Махна едната си ръка от стената и я сложи върху хълбока й, после я остави да се плъзне нагоре, погали ребрата, издутината на гърдата, врата, бузата. Тя наведе глава. Възпротиви се за миг, после се извърна, като издаде странен звук — полустон, полувик, и срещна устните му, нейните се разтвориха, езикът й докосна неговия.

Бен хвана главата й с две ръце и я целуна страстно, сърцето му биеше лудо, усети бучене в ушите. Почувства се като отвързан, все едно беше изпуснал нещо и се носеше стремглаво в мрака. Все още я притискаше, но сега и тя се притисна в него. Така се беше надървил, че чак го болеше.

Спря да мисли, просто имаше нужда да е гола, да, нужда.

Нищо друго нямаше значение, нищо друго не беше реално. Хвана деколтето на корсажа й с две ръце и го дръпна силно. Звукът от сцепването на плата изпълни ушите му, гърдите й бяха в ръцете му. И бяха красиви. Тя беше красива.

Сара провря пръсти през отворите на ризата му и дръпна, копчетата се разхвърчаха със скоростта на картечница. Мина му през ума: Нищо чудно, виж само как те опипа във „Везувио“. После тя се наведе напред, впи устни във врата му и пръстите й се заловиха с токата. Той откопча кобура, докато тя дърпаше колана му. Зае се с ципа, докато Бен сваляше ризата и сакото си, след което, майната му, не можеше да издържа повече, не можеше да чака, дръпна сам ципа и си свали панталоните. Изрита ги настрани и отново я придърпа към себе си. Тя го прегърна с едната ръка, притисна се и той усети как другата й ръка се плъзга надолу към слабините му.

Хвана я за задника и я вдигна. Сара извика изненадано и кръстоса крака на кръста му. Бен се завъртя, отдалечи се две крачки от стената и я сложи на пода. Целуна я, целуна врата й, гърдите, после се дръпна. Бикините й бяха плътно прилепнали към хълбоците, той промуши пръсти, дръпна и ги скъса първо от едната страна, после от другата, след това ги метна настрани, гледаше я, взираше се в очите й, виждаше жаждата в тях, желанието, започна да я гали, накара я да стене, накара я да се извива — беше толкова влажна, че трябваше да е истина, нямаше как, никой не може да е чак такъв артист. Наклони се напред, разтвори краката й и се наведе към нея, толкова му се искаше да я чука, че желанието замъгли всичко останало в главата му.

Влезе в нея и слава богу, нямаше нищо друго, нямаше нищо по-хубаво, приличаше на удавник, който жадно гълта спасителния въздух. Тя изстена и се притисна към него, кръстоса глезени зад гърба му, сложи ръце върху лицето му, дърпаше го, целуваше го. Любиха се бурно известно време и накрая насила се опита да забави, да бъде по-нежен, но не издържа, пресегна се с две ръце, хвана я за задника и я повдигна, за да влезе още по-навътре в нея, отново и отново, и отново. Затвори очи и видя вихрушка от цветове, черно, виолетово и зелено, чу я да пъшка и усети ръцете й в косата си, по лицето, топлината от тялото й беше навсякъде. Краката й се стегнаха и тя започна да се движи още по-бързо, извика в устата му и той усети как свърши, тялото й се разтресе под него и тогава и той свърши, цялата опасност, несигурност и лудост през деня, стиснали го като в менгеме, изведнъж, като по чудо, се разпръснаха и всичко изчезна.

Бавно и внимателно пусна задника й и вдигна ръце нагоре, пренасяйки част от тежестта си върху лактите. Тя каза:

— Не, искам да те чувствам. — И той се отпусна за малко. Тя обви ръце около врата му, краката й още бяха кръстосани на гърба му и той я чу как, докато си поемаше задъхано дъх, едва ли не замърка. Лежаха така, сърцето му започна да бие по-слабо, дишането му се успокои.

Той се претърколи по гръб и извърна глава да я погледне в очите. Искаше му се да каже: Красива си, но не го направи. Вместо това рече:

— Съжалявам.

Тя се разсмя.

— Аз пък не.

— Не, имам предвид…

— Знам какво имаш предвид.

Той въздъхна.

— Имах гадна седмица.

Тя се обърна настрани, за да е с лице към него, лакътят й беше на пода, главата подпряна на ръката.

— Струва ми се, че продължава повече от седмица — нежно каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

Поколеба се за миг, после продължи:

— Имаш дъщеря, бивша жена, брат и изобщо не ги виждаш, дори не говориш с тях. Това е повече от гадна седмица.

— Сложно е.

— Знаеш какво казват: „Горе главата. Общият знаменател във всичките ти несполучливи връзки…“

— „Си ти.“ Да, чувал съм го.

Боже, не беше лесна. Представи си какво би било, ако има връзка с нея. Нямаше да спечели много спорове, това поне беше сигурно.

— Виж, права беше в бара. Не мога… Не мога да ги карам да разчитат на мен. Искам да кажа, кое е по-лошото, да се появявам в живота на дъщеря си по няколко пъти в годината или просто изобщо да ме няма? Първото само ще я накара да усеща отсъствието ми, ще я накара да чувства някаква загуба. Второто — няма кой да й липсва. Така че няма загуба.

— Не разбирам. Ако никой не разчита на теб, не можеш да го разочароваш, така ли?

— Не искам да кажа това.

— Искаш ли да знаеш какво мисля?

— И Алекс все ме пита същото. Винаги му отговарям „не“.

— Но той все пак ти казва, нали?

— Разбира се.

— Тогава и аз ще ти кажа. Това, което описваш, си е чиста кражба. Все едно да откраднеш наследството на някого, който дори не подозира, че го има. Ще му липсват ли парите? Ще разбере ли изобщо, че ги няма, ще се чувства ли зле от загубата? Не. Но това, че другият човек не знае за кражбата, не те прави по-малко крадец.

— Това ли те учат в правния факултет?

— Какво е станало с теб и Алекс?

— Отчуждихме се.

— Хайде, никой не се отчуждава просто така. Дори не знае, че си бил женен или че има племенница.

Отмести поглед от нея за миг, опитвайки се да реши какво и дали да й каже. Не знаеше откъде да започне.

— Имахме сестра. — Думите излязоха сами. И започна оттам. Не искаше да говори много. Но щом започна, усети, че му е трудно да спре.

— Горкото ви семейство — рече тя, когато й разказа всичко. — Аз мислех, че моето е имало проблеми.

Той се изсмя рязко.

— Какво семейство? Никой не остана.

— Двамата с Алекс.

— Той ме обвинява за всичко.

— Казал ли ти го е?

— Не точно с тези думи. Но ме обвинява.

Замълчаха за миг. Тя рече:

— Отиде в армията, за да се махнеш от спомена за сестра си ли?

— Не, бях решил преди катастрофата. Родителите ми бяха против. Много ме натискаха да се откажа, но аз го исках. Още от дете.

— Мисля, че добре си направил.

Погледна я изненадан.

— Сериозно ли говориш? Мислех, че ме смяташ за садистичен жесток убиец на бебета.

— Не мисля такива неща. Просто се опитвах да ти вляза под кожата. Всъщност не това искам да кажа. Мисля, че е добре, дето си отишъл в армията, защото това си искал. Де да имах и аз твоя кураж да се опълча на родителите си.

Не отговори.

Тя попита:

— Защо помагаш на Алекс?

Той я погледна.

— Така ли му помагам?

Тя се разсмя.

— Няма нужда да разбира за това.

— Да, мисля, че ще е най-добре.

— Защо обаче? След като сте толкова отчуждени и така нататък. Но въпреки това си тук.

Замисли се за миг. В крайна сметка и той не знаеше.

— Нуждае се от помощта ми. — Само това измисли да каже.

Щеше му се тя да продължи да пита. Може би така щеше да му помогне да разбере.

Вместо това Сара каза:

— Наистина ли мислиш, че… ме харесва?

— Стига, погледни се.

— Само заради това ли?

— Повярвай ми, не е малко. Но, не. Както казах, познавам го. Ами ти? Изобщо ли не ти харесва?

След кратка пауза тя отвърна:

— Добре изглежда и има какво да ми хареса. Но… не знам, напомня ми на мъжете, с които излизах в колежа и университета. Не искам да се повтарям.

— А аз на какво ти напомням?

Тя го погледна.

— Не ми напомняш на нищо. Всъщност като се замисля, напомняш ми.

Бен поклати глава.

— Не те разбирам.

Тя се усмихна.

— И не е нужно.

— Да, но…

— Шшшшт. Защо просто пак не ми се извиниш?

— Извинявай.

Сара плъзна крак по тялото му, след това го възседна, ръцете й бяха на пода от двете страни на главата му. Наведе се близо, косата й се спусна покрай лицето му, прегърна го и го погледна в очите.

— Не е кой знае какво извинение — рече тя.

Той сложи ръце на кръста й.

— Тогава ще го кажа по-друг начин.