Алгоритъм

3. Проста уговорка

Бен Тревън седеше неподвижно на ръба на дървения стол в парк-хотел „Истанбул“ и наблюдаваше през прокъсаните тюлени пердета дъждовната следобедна улица два етажа под него. Стаята беше малка и спартанска, но размерът и мебелировката изобщо не бяха от значение за него. Прозорецът беше открехнат на няколко сантиметра и от време на време тишината вътре бе нарушавана от шумовете на града отвън: гуми на коли свистяха по старите калдъръмени улици и пляскаха през локвите; монотонните викове на килимарите, които приканваха преминаващите туристи от прага на малките си магазинчета; протяжният глас на мюезина, призоваващ правоверните за молитва пет пъти на ден от изгрев до залез-слънце.

Освен че пропускаше уличната врява, отвореният прозорец държеше стаята студена. Когато дойдеше подходящият момент, трябваше да се движи бързо, вече беше сложил кожени ръкавици, вълнена шапка и подплатено непромокаемо яке. Косата му беше естествено руса, за разлика от фалшивата брада, която си беше сложил. С шапката отгоре никой нямаше да забележи несъответствието.

Топлите дрехи му трябваха заради дъжда и декемврийския студ, разбира се, но това беше само част от предназначението им. Ръкавиците не оставят отпечатъци. Шапката замаскира чертите. Под якето, в кобур под лявата мишница, се криеше „Глок 17“.

На масичката за кафе до него имаше раница с дрехи, два сандвича, бутилка вода, аптечка, муниции, фалшиви документи и още няколко неща от първа необходимост. Освен раницата в стаята нямаше други следи от обитателя й, нямаше и да останат, след като си тръгнеше.

Беше дошъл да убие двама ирански ядрени специалисти — Омид Джафари и Али Каземи. Бен знаеше много за мъжете: истинските им имена, фалшивите имена, под които пътуваха, подробности от маршрутите им. Знаеше, че са в Истанбул, за да се срещнат с руски колега. Знаеше, че са отседнали в „Четири сезона“ на площад „Султан Ахмед“, и точно затова беше наел стаята в хотела от другата страна на улицата. Имаше копия от снимките на паспортите им и ги беше познал преди три дни, веднага щом пристигнаха от летището с една от хотелските лимузини. Знаеше, че тримата мъже, които ги придружаваха непрекъснато, бяха от ВАВАК, страховитите ирански тайни служби, и че хората от ВАВАК, освен добре обучени, бяха и мотивирани. Ако един от специалистите бъде отвлечен или убит, или пък дезертира, както бе направил неотдавна Али Реза Асгари, ирански генерал и бивш заместник-министър на отбраната, агентът, допуснал това да стане, може да бъде сигурен, че ще бъде екзекутиран.

За руснака знаеше значително по-малко: горе-долу само истинското му име, Ролан Василиев — вероятно не пътуваше под него — и че е дошъл в Истанбул, за да се срещне с иранците. Вашингтон оказваше натиск върху Москва заради руското ядрено сътрудничество с Техеран и вероятно Кремъл беше сметнал, че е прекалено рисковано да се водят иранци в Русия, дори и под фалшиви имена. Истанбул беше хубаво неутрално кътче: горе-долу по средата в географско отношение, с добри самолетни връзки и тайни служби, които се занимаваха повече с етнически кюрди, отколкото с руснаци и иранци.

Всяка сутрин след пристигането си иранците и пазачите им се качваха на хотелските лимузини и се връщаха след мръкнало. Бен реши, че пътуванията са за срещи с Василиев, и му се искаше да ги проследи, за да разбере повече, но вероятните щети щяха да надхвърлят ползите. Щяха лесно да го забележат сам в кола или на мотор. Дори и да не успееха и да ги хванеше на място, което да му позволи да свърши работата и да се изтегли безпрепятствено, щеше да му е нужен невероятен късмет. Можеше да се опита да ги очисти на пристигане или на тръгване от хотела, но отпред и вътре в „Четири сезона“ гъмжеше от камери, портиери и охрана. Мястото не беше подходящо за стрелба и вероятно именно поради тази причина най-вече го бяха избрали.

Нямаше значение. Нещо му подсказваше, че ще се открие пролука. В края на краищата иранците бяха дошли за седем дни, а какво означаваше това? Вероятно очакваха да си свършат работата за четири или може би пет. Страната и културата нямаха значение: когато правителството, корпорацията или някой друг плащаше сметката, бюрократите и другите трудещи се пчелички винаги надценяваха времето, което им трябва за срещи. Особено когато срещите налагат присъствието им в такъв изкусителен град като Истанбул, и то в толкова луксозен хотел като „Четири сезона“.

Дори изборът на хотел усилваше увереността на Бен за това какво предстои. Щом иранците бяха успели да убедят счетоводителите да се изръсят за „Четири сезона“, явно разходите не бяха проблем. Щом като разходите не бяха проблем, можеха да отседнат във всеки хотел в града — „Пера Палас“, „Риц-Карлтън“, дори във втория „Четири сезона“, наскоро открит при Босфора. Бен ги беше проверил и във всичките имаше свободни стаи. До един предлагаха повече или по-малко същото ниво на лукс и сигурност. Тогава въпросът беше защо този хотел?

Отговорът, реши Бен, беше в разположението. Всички останали луксозни хотели бяха в Бейоглу, новата част на града, на север от Златния рог. Само „Четири сезона“ на площад „Султан Ахмед“ се намираше на пет минути пеша от най-известните забележителности на града: Синята джамия, „Света София“, двореца Топкапъ, Капалъ чарши. И ако Бен излезеше прав, че мястото се бе оказало решаващият фактор, иранците със сигурност щяха да отделят поне един ден, ако не и повече, за да разгледат пеша тези места.

Когато излезеха от хотела на разходка, той можеше да тръгне след тях. Все щеше да му се предостави възможност. Трябваше само да изчака.

Което беше добре. Чакането не го притесняваше. Обичаше да чака, простотата на чакането даже му харесваше. Чакането беше най-лесната част от несвършената работа.

От време на време получаваше заповеди. Те бяха винаги кратки и ясни и той разполагаше с изключително широка свобода на действие да реши как да ги изпълни. Можеше да си поиска всяко оборудване, от което има нужда, и то магически щеше да се появи в някой тайник. Никакви въпроси, никаква бюрокрация, никакъв контрол.

Единственото реално ограничение този път бе, че не биваше да закача Василиев. В ранните години на Студената война да се опиташ да премахнеш пионките на противника от дъската се смяташе за част от играта. Впоследствие, също като при мафиотските фамилии, всички разбраха, че кръвопролитията излизат скъпо и не си струват, и беше установено негласно примирие. Никой не искаше да го наруши пръв и да върне лошите стари кървави дни.

Опитваше се да не се ядосва на ограниченията. Не че ограниченията на руснаците можеха да се мерят с тези на Чичо Сам. Бяха убили Виктор Литвиненко в Лондон с полоний. А и всички убити журналисти — Анна Политковская, Пол Хлебников… списъкът беше дълъг. Бен имаше достатъчно доказателства, че Иван става все по-агресивен, именно защото Чичо Сам ревностно спазва правилата, но не му плащаха да говори празни приказки, пък и нямаше кой да го чуе. Но ако можеше, би попитал някого какво става с „Или си с нас, или си с терористите“. Предполагаше, че е просто поредният кух лозунг на поредния лъжлив политик.

Всъщност всички бяха лъжци. Левицата беше наивна, мислейки си, че може да спазваш правилата и пак да се биеш истински срещу фанатиците, пред които Америка е изправена. А пък десните бяха лицемери, смятаха, че може да свалиш ръкавиците и въпреки това да се правиш на много морален.

Да, левите не разбираха същността на борбата; десните пък не можеха да приемат реалните й последици. Но Бен не го беше грижа за правилата, не му пукаше особено и за моралните ценности, важна за него беше победата. А единственият начин да победиш беше, като станеш най-коравото, най-гадното, най-опасното копеле, което врагът е виждал в най-лошия си кошмар. Боже, какво им е хубавото на правилата, ако заради тях губиш битката? Кабинетните анализатори не можеха да си набият в главите, че когато страната ти е нападната, правиш каквото трябва, за да спечелиш. Печелиш с всички възможни средства. После справедливостта може да е на страната на победителя, добре, но първо трябва да има победа.

Основното беше, че повечето американци искаха само и единствено да са в безопасност. Може би невинаги е било така, даже подозираше, че някога нещата са били по-различни, но днес Америка се беше превърнала в народ от овце. За него това беше доста жалък начин на живот. Той представляваше всичко, от което беше избягал в армията. Но такава е американската култура в наше време и някой трябва да пази стадото от вълците. Разбираше до известна степен, че глупавите ограничения и колебания вървят със страната. И все пак беше гадно да те поставят в положение да се страхуваш повече от Си Ен Ен, отколкото от „Ал Кайда“.

Едно беемве 750L спря пред „Четири сезона“ и портиерът с чадър в ръка се приближи да отвори вратата. Бен се напрегна, но не, слезе двойка азиатци, не иранци. Облегна се на стола и продължи да чака.

Никой не му беше казал откъде идват сведенията за операцията, разбира се. Но от качеството на информацията за иранците и оскъдните данни за руснака той предположи, че има иранска къртица — може би в държавната ядрена програма или най-вероятно в службите за сигурност. Техен човек в ядрената програма щеше да знае имената на учените и маршрутите. Можеше даже да е осведомен за пазвантите от ВАВАК. Но само някой на висок пост в службите можеше да има достъп до фалшивите имена и документи, с които щяха да пътуват мъжете, и до паспортните им снимки. А и знаейки какво ще ги сполети, едва ли някой от ядрената програма би ги предал. В крайна сметка бяха колеги, познаваха се лично. Човек по-лесно се съгласява да предаде родината си, отколкото приятел.

Много интересно. В един момент Чичо Сам беше по-склонен да предава Джафарците и Касимците по света на приятелски правителства като Египет и Саудитска Арабия, където щяха да ги разпитват подобаващо сурово. Но ЦРУ се бе издънило с предаването на Абу Омар в Милано. Бяха оставили такива нечувани следи, че италиански съдия издаде заповеди за ареста на тринайсетте агенти на Управлението, които стояха зад операцията, а после медиите разплетоха цялата тайна мрежа за предаване на затворници. Пентагонът реши, че е по-добре да действа по-дискретно и по-директно. Пък и без това вече никой не взимаше на сериозно ЦРУ, не и откакто шефът му стана подчинен на новия директор на националното разузнаване и на Управлението бе натресен проблемът с несъществуващите иракски оръжия за масово унищожение. Ако искаш действащо разузнаване в наши дни и ако държиш разузнаването да върши работа, Пентагонът е единственият истински играч в града.

Бен знаеше всичко това, но не му пукаше. Не искаше да има нищо общо с политиката, национална или организационна. По дяволите, политиците дори не знаеха за съществуването на хора като него, а дори и да подозираха, бяха наясно, че не бива да ровят. Не военните бяха измислили: „Не питай, не казвай“4. Бяха го научили от Конгреса.

Така че в основни линии нещата бяха супер. Имаше много работа и той я вършеше добре. Всичко опираше до проста уговорка. Ако се провалеше, щяха да се отрекат от него, да го отхвърлят и да го проснат на въжето да съхне. Ако продължаваше да дава резултати, нямаше да го закачат. Уговорката го устройваше напълно. Правилата и последствията бяха известни от самото начало. А не както семейството му извъртя нещата след Кейти. Не че това вече имаше значение. Всички бяха мъртви, освен Алекс, който също можеше да е на оня свят, светла му памет!

Спря ново беемве. Бен се наведе напред, за да вижда по-ясно през пердетата и — бинго! — бяха иранците. За пръв път се прибираха в хотела преди мръкнало. Това е, сигурен беше, шансът, който чакаше. Усети горещ прилив на адреналин — познато приятно усещане във врата и стомаха — и сърцето му започна да бие малко по-силно.

Иранците се запътиха към хотела, единият агент мина напред, другият остана отзад. Десет към едно, че щяха да излязат до час, най-много два.

Стана и изви глава така, че вратът му изпука, после се протегна и направи лека разгрявка. Дълго време беше останал седнал, ставаше само за да иде набързо до тоалетната. Нямаше проблем, докато чакаше. Но времето за чакане беше свършило.