Алгоритъм

22. Все същата примка

Алекс беше напуснал стаята, както му бе наредил, и Бен се увери, че е сам, за по-малко от минута. Всеки си има ритуали преди лягане. Някои се нуждаят от вана, други — от чаша чай. Някои обичат да четат в леглото; други — да слушат музика. Бен предпочиташе проверка на стаята, стиснал глока с две ръце на нивото на гърдите си.

Седна на края на леглото и се почуди какво да прави. По дяволите, какво си мислеше? За малко… За бога, какво щеше да направи за малко!

Това е от напрежението, пич. Мазалото при „Четири сезона“ тази сутрин… Просто закъсняла възбуда след бой, толкова. И две мартинита само с джин на гладно.

Да, може би. Но това не променяше факта, че беше на наносекунда да я целуне. Да целуне нея. По дяволите, ако не бе успял да се отдалечи, сега щеше да е в стаята й и целувката щеше да е най-малкото.

Погледна към общата врата. Тя беше там, от другата страна, вероятно също гледаше към вратата. Ако почука, ще му отвори. Как само го гледаше…

Разтърка лицето си. Държеше се престъпно глупаво. Беше чувал как хора се хващат в подобни сладки капани. Винаги ги бе смятал за глупаци, а сега за малко и той да стане такъв.

Беше му влязла под кожата. Някак си беше успяла. Гадостите, които бе наговорила за семейството му… едната му половина искаше да я изчука, а другата да я удари. Какво знаеше тя? Не беше виждал дъщеря си — Какво, страх те е да изречеш името й? Ами. Дъщеря ти се казва Ами — не беше виждал Ами, защото какъв баща можеше да й бъде той? Нещата, които вършеше, се преживяваха само с мълчание и уединение. Какво трябваше да направи, да измие кръвта от ръцете си и после да се прибере у дома: Здравей, скъпи, как мина денят ти? — Добре, мила, убих двама ковчежници на терористите в Алжир и се измъкнах чист. Извадих късмет, защото ако някога се издъня, американското правителство ще отрече, че е знаело за действията ми, и ако не успея да глътна капсулата с цианид, със сигурност ще ме хвърлят в затвора и ще ме изтезават до смърт. Какво има за вечеря?

Абсурд. Така беше най-добре за тях. Не ставаше за съпруг, нямаше да става и за баща. Не можеше да допусне да разчитат на него. Просто имаше нужда да е сам.

Тогава защо се притесняваше толкова, че Сара се страхува от него? Трябваше да се радва на страха; това беше най-добрият начин да я държи в подчинение, да държи устата й затворена за това, което се беше случило при „Четири сезона“ сутринта. Oderint dum metuant. И защо се трогна толкова от начина, по който си бе признала, че се страхува от него? Трябваше да стори нещо, за да засили страха, а вместо това изръси онази глупост как после щяла да се почувства така, сякаш това никога не се е случвало. Беше я успокоил. За бога, беше… наистина се бе опитал да я успокои. Сигурно полудяваше.

Най-важното беше, че не знаеше нищо за Сара. Наистина. Да се отнася към нея с нещо друго, освен скептицизъм и подозрение означаваше просто, че мисли с долната глава и толкоз. Сега трябваше да се успокои, да се наспи и да забрави за това, което за малко да се случи тази вечер.

За малко. Това беше най-важната дума. Добре, беше се изкушил, кой не би го направил? Тя беше красива, нямаше смисъл да го отрича. И в нея имаше нещо, което… му въздействаше — което в един миг го караше да иска да я защити, а в следващия — да я притисне към стената, да я сграбчи и да запуши устата й със своята.

Да я сграбчи. Нямаше това предвид, докато я претърсваше в бара — беше се съсредоточил върху вероятността да е въоръжена. Но щом се увери, че не носи оръжие, се успокои и задръжките му вероятно бяха паднали заради начина, по който тя го гледаше в очите, докато плъзгаше ръце по хълбоците и краката му…

Изпусна дълга гореща въздишка. Но не се беше подал на изкушението. Нищо кой знае какво не беше станало.

Отгоре на всичко се чувстваше виновен. Но защо? Не че имаше нещо между Алекс и Сара, а дори и да имаше, не дължеше нищо на брат си.

Тогава защо й беше казал за Алекс? Може би се опитваше да отклони вниманието й. Може би се опитваше да обясни, че дори и да му се иска, не може.

Телефонът в стаята звънна. Вдигна слушалката и рече:

— Да. — Мислеше си, че е Сара.

— Чудех се дали си се прибрал вече — каза Алекс.

— Да, току-що влязох.

— Видя ли Сара? Излезе преди доста време.

Бен се поколеба.

— Да, видях я. В стаята си е. Слушай, трябва пак да изляза. Ще дойда да ти разкажа.

Затвори, провери коридора през шпионката, после прекоси коридора към третата стая.

— Как беше в „Пърлс“? — попита го Алекс.

За секунда Бен изключи, че би трябвало да е ходил там.

— Приятно — отвърна. — Свърши ли нещо?

— Не. Пробвахме да използваме „Обсидиан“ в различна среда. Нищо не открихме. И в бележките на Хилзой няма нищо, което да ни помогне. Или поне нищо, което да видим или използваме. Ще си поиграя още малко сам.

— Добре. Трябва да изляза да свърша разни неща.

Алекс повдигна вежди въпросително.

— Какви?

Бен поклати глава.

— Това-онова. Рутинна работа. — Не че нямаше доверие на брат си, но не бе необходимо да го информира, оперативната сигурност си беше оперативна сигурност.

— Както и да е — отвърна Алекс. — Мислех си за нещо обаче. Когато всичко свърши, мислех си, че двамата с теб… можем да идем на гробищата?

Бен се намръщи.

— Защо?

— Просто да отдадем почит. Не си идвал отдавна. Кога за последно си ходил на гробовете на мама и татко? Или на Кейт?

— Никога не съм ходил.

— Това имах предвид.

Пак започва — помисли си Бен. — Съди ме. Този път за това, че не споделям предразсъдъците му за колениченето пред купчина пръст.

— Не ходя по гробища — отвърна той, като овладя гнева си. — Но ти ако искаш, ходи. Съсипвай се.

— Знаеш ли, не мисля, че искам кой знае какво…

— Напротив, искаш. Искаш прекалено много. Както винаги.

— Какво значи това?

Бен усети как гневът му се изплъзва като мазна връв.

— Означава, че днес за малко не гризнах куршума, предназначен за теб, и нямам желание да слушам лекции какъв лош син и брат съм, защото няма да хукна към мястото, където телата на родителите и сестра ни служат за храна на червеите.

Челюстта на Алекс се стегна.

— Не говори така.

— Как? Те са мъртви, Алекс. Няма ги. Не съществуват.

— Така ли? Какво правеше ти, когато съществуваха? Беше прекалено зает да дойдеш да видиш мама дори когато умираше!

Бен с изненада усети силен гняв и поклати глава, сякаш за да го пропъди. Как беше възможно? Всичките години, цялото разстояние, и ето ги пак тук, хванати в същата примка.

— Какво каза?

Алекс понечи да отстъпи, но после реши да отстои позицията си.

— Чу ме.

Бен замълча, потисна гнева си.

— Бях до нея — отвърна той след миг. — И тя го знаеше.

— Не го знаеше. Знаеше само, че си прекалено зает да тичаш и да си играеш на войник, за да бъдеш с нея, когато се разболя.

— Обаждах й се всеки божи ден, Алекс, и тя разбираше защо не мога да се върна. Сама ми каза да не се връщам.

— Не можеш да различиш блъф от любезност? Какво очакваше да направи, да те моли да дойдеш? Да те умолява? Нямаше да го направиш, дори да го беше сторила!

— О, и ти се погрижи за нея? Да не би да прекъсна следването си?!

— Нямаше нужда да го прекъсвам! Бях там почти всеки ден!

— Алекс, говориш пълни глупости. Беше там, защото можеше да учиш, докато седиш при нея в болничната стая. И да си бил с нея, правил си го, защото не е пречило на великите ти планове за кариера. Не остана вкъщи, за да се грижиш за нея, остана, защото те беше страх да направиш нещо друго.

Алекс леко извиси глас:

— Бях с нея, когато умря. Държах ръката й, не спях като младенец в друга часова зона.

— Тя беше в кома месец преди да умре и никой не знаеше кога ще си иде — отвърна Бен, гневът му растеше, на път се да го завладее. — Нямаше да забележи дали съм там, или ме няма.

— Забелязваше — прошепна Алекс, като кимаше с глава. — Разбираше много добре.

— Нищо не разбираше, по дяволите! — извика Бен. — Мозъкът й беше пълен с тумори, беше упоена. И болницата да се беше запалила, нямаше да разбере! Защо не признаеш, че си бил там заради себе си, не заради нея, и че нямаше да си там изобщо, ако имаше куража да сториш нещо друго? Болестта на мама беше най-доброто извинение, което можеше да си намериш, за да си останеш у дома!

— Да, предпочетох да остана с нея! Имах късмет, че не се наложи да прекъсна, но щях да го направя, за разлика от теб.

— Можеш да си повтаряш каквото поискаш, щом така се чувстваш по-добре.

— Чуй се само как говориш за нея — каза Алекс, — дори не ти липсва, гадняр такъв!

— Липсва ми — отвърна Бен автоматично, но истината беше, че не му липсваше. Не се сещаше за нея. За никого от тях. Каква полза имаше?

— Така ли? Липсва ли ти татко?

— Не тръгвай натам, Алекс. Няма да ти хареса какво ще стане, ако тръгнеш.

— Чудил ли си се някога защо го направи?

— Предупреждавам те, Алекс — Какво, по дяволите? Не си спомняше кога за последно беше предупреждавал някого за нещо. Мразеше предупрежденията, независимо дали са истински или блъф. Ако ще го правиш, прави го. Не предупреждаваш другата страна, за да може да се подготви. Защо, когато беше с брат си, мислеше и се държеше отново като пубертет?

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попита Алекс.

— Никак даже. Млъквай вече!

— Мисля, че ти се предаде, той също.

Бен усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Представи си как сграбчва Алекс за врата и блъска главата му в стената. Мускулите му се издуха. Направи го, просто го направи, избий самодоволството от малкото лайно, научи го веднъж завинаги какво става, когато се заяждаш с когото не трябва. Но нещо го възпря. На ръба.

Трябваше да излезе. Ако останеше, щеше да нарани Алекс.

И това щеше да е лошо, защото…?

Обърна се и излезе от стаята. Алекс май извика след него, не беше сигурен. Коридорът беше почервенял по края и Бен чуваше как ушите му бучат.

Никога не бе имал толкова силно желание да убие някого. Е, нощта едва започваше.