Алгоритъм

27. Свършено е между нас

Алекс седеше надвесен над бюрото, очите му шареха по екрана на лаптопа, четеше записките на Хилзой за хиляден път. Не беше лягал цяла нощ, прегледа записките отпред назад, после отзад напред, после наслуки. Мислеше, че ако подходи към мисленето на Хилзой от друг ъгъл, може да забележи нещо, което двамата със Сара бяха пропуснали. Но нищо.

Инструментите действаха като във всяко обикновено търговско приложение, функциите бяха разположени хоризонтално, можеше да цъкнеш с мишката върху всяка и се появяваше падащо допълнително меню с възможности, свързани с действията от основното меню. Можеше да си индивидуализираш менюто, да добавиш функции или да скриеш, но нито една от тях не му позволяваше нищо друго, освен варианти за кодиране. Опита всякакви варианти на менютата, които можа да измисли. Индивидуализира ги. Скри функциите, после ги върна обратно.

Скрити функции. Това търсеше. Но къде бяха те? Не и в записките на Хилзой, това беше сигурно. Алекс вече буквално ги знаеше наизуст. Там не откри нищо.

Дали нямаше друга версия? Нещо, за което Хилзой не е посмял да се довери дори на адвоката си?

Възможно беше. Но ако имаше някакъв втори, таен комплект със записки, Хилзой трябваше да е направил бекъп и на него. Защо Алекс имаше бекъп на единия, а не и на другия? Нямаше логика. Нямаше друга версия. Всичко трябваше да е тук.

Друга версия — помисли си той и разтърка очи. — Друга версия.

Сложи курсора върху менюто и го прегледа отново. „Файл“. „Редактирай“. Инструменти. Избра „Инструменти“, после мина надолу. „Макрос“, „Индивидуализирай“… „Проследи промените“.

Проследи промените.

Проследи промените… от предишните версии.

По дяволите. Можеше ли да е толкова просто?

Избра „Покажи предишни версии“. Нищо не стана.

Мамка му!

Прегледа отново записките на Хилзой. По средата цифрите от едно до десет бяха подчертани в синьо отстрани на списък с функции, всичките свързани със създаване на макрос. Числата бяха разбъркани. Алекс се втренчи в тях недоумяващо. Превъртя бележките до края, но нямаше други промени.

Върна се обратно на цифрите. Изглеждаше, че в предишен вариант на бележките си Хилзой беше номерирал тези функции. Но защо? И защо цифрите бяха разбъркани?

Със сигурност означаваше нещо. Ако имаше предишни варианти, Хилзой бе приел всички промени и с това ги беше изтрил. С изключение на тези цифри.

Беше искал да го отбележи. Но скрито. Едва ли беше случайно. Трябваше да означава нещо.

Добре, а ако изпълни функциите по реда на скритите цифри? Заслужаваше си да опита.

Последва стъпките, от едно до десет, после натисна „Ентър“.

Нищо не стана.

По дяволите! Наистина се беше надявал.

Върна се обратно на лентата с менюто и провери всички функции. „Документ“, нищо ново. „Редактирай“, същото. „Инструменти“…

Примигна и се наведе напред. В менюто на „Инструменти“ имаше три нови опции: „Създаване“. „Скриване“. „Изпращане“.

— Ужас! — каза той на висок глас. — Това е. Това трябва да е.

Хилзой беше скрил „великденско яйце“ в „Обсидиан“. И то не обикновена, само за майтап версия, която можеш да намериш в толкова много дивидита и толкова много търговски софтуери. Не, това изглеждаше като цяло ново приложение.

Но приложение за какво?

Сърцето му биеше лудо, започна да пише. Беше толкова погълнат, че изгуби представа за времето и дори не можа да се опомни къде се намира, докато светлината не започна да прозира в небето през прозореца. Това, което откри, го наелектризира.

В шест и половина си взе душ и се облече. Сложи пистолета, даден му от Бен, в джоба си, усещаше ясно тежестта и издутината. Не можеше да си представи какво значи да носиш пистолет — даже два — през цялото време.

Отиде до другата стая, за да каже на Бен. Коравият му брат си беше отишъл снощи, когато се разгорещиха, но не му пукаше. Алекс не съжаляваше за това, което беше казал. Част от него искаше да бе казал и повече. Може би това беше проблемът. Бен беше тъп. Не можеш да очакваш да разбере нещо, особено ако не иска да го разбере, освен ако не му го набиеш в главата.

Алекс почука, изчака. Никакъв отговор. Почука отново, по-силно. След малко чу гласа на Бен:

— Една секунда. Да се облека.

След половин минута Бен отвори вратата, беше само по хавлиена кърпа. Каза:

— Рано си станал.

— Успях — отвърна Алекс, като мина покрай него. — Разбих го. Знам за какво всъщност служи „Обсидиан“.

Бен затвори и заключи вратата зад него.

— Чакай малко — отвърна. — Първо трябва да ида до тоалетната.

Изчезна в банята за секунда. Алекс огледа стаята. Покривката на едното легло беше дръпната. На пода имаше купчина дрехи. Май бяха сакото и ризата, с които Бен беше излязъл снощи.

Бен излезе, беше облякъл една от хотелските хавлии. Седна на едно от леглата.

— Кажи ми.

— Трябва да извикаме Сара. Трябва да го чуе.

— Сигурно спи.

Алекс остана леко изненадан от загрижеността на Бен. Вчера не я беше оставил дори да се отбие до тоалетната. Сега се притесняваше да не я събуди?

— Ще иска да го чуе, повярвай ми — отвърна Алекс. Запъти се към общата врата и я отвори, после почука на вратата от другата страна. — Сара, Алекс е. Будна ли си? Намерих това, което търсехме.

— Идвам веднага — чу той от другата страна на вратата. След минута тя влезе вътре, облечена с хотелска хавлия. Косата й беше вързана отзад, не носеше никакъв грим, търкаше очите си… и пак беше красива.

Странно беше, че и двамата с Бен бяха по хавлии.

— Само аз ли съм работил нощеска? — побита Алекс. Трябваше да прозвучи като шега, но никой не се засмя, нито каза нещо. Изглежда и двамата се чувстваха някак неловко. Е, току-що ги беше събудил.

— Какво има? — попита Сара, като се опря на стената до вратата.

— Намерих великденско яйце — отвърна Алекс. — В „Обсидиан“.

— Великденско яйце? — учуди се Бен.

Алекс кимна.

— Скрити възможности. Нещо, което програмистите вграждат в приложението, без да го документират, достъпно е само с помощта на команди, зададени по определен ред. Хилзой е вградил такива в „Обсидиан“. Отбелязал е последователността на командите в записките си и го е скрил така, че да може да се види само ако сравниш сегашните бележки с предишната версия.

— Нищо не разбирам — отвърна Бен. — Какви са тези скрити функции? И защо ще ги документира, щом трябва да са скрити?

— Последователността на командите беше сложна. Трябва да е такава, иначе някой може да се натъкне на великденското яйце случайно. Хилзой се е страхувал да не я забрави. Затова я е включил в записките си с нещо като невидимо мастило.

— Не се ли е притеснявал, че някой може да го открие?

— Разбира се, че не. Никой друг не разполагаше със записките, те бяха част от бекъп версията на програмата, която е държал на съхранение при адвоката си, а и за какво му е на адвоката му да чете програмните бележки? Пък и дори аз или някой друг наистина да ги беше прочел, защо би тръгнал да търси предишни версии? А и да потърси предишна версия, бележките, които е Хилзой оставил, не биха означавали нищо за друг човек. Трябва да си наясно, че има нещо скрито, и да си напъваш мозъка да откриеш какво е то, както направихме със Сара. Но дори и тогава може да не го видиш.

— Добре, какво е то? — попита Бен.

Алекс се почуди защо Сара е толкова мълчалива. Обикновено недоизслушваше обясненията на другите и бързаше да даде свои.

— Цялата програма е троянски кон — отвърна Алекс. — На повърхността е отлична ефикасна програма за кодиране на данни. Но в действителност е идеална за кодирането на вирус.

— Криптовирусология — каза Сара и го погледна.

Алекс кимна, доволен, че веднага го беше разбрала.

— Точно. Вредна криптография.

— Съжалявам — намеси се Бен, — но май аз изоставам.

— Добре — отвърна Алекс, — знаеш какво е компютърен вирус, нали?

— Разбира се. Код, който някой тайно вкарва в система, за да оплеска нещата.

— Да, горе-долу. По принцип има два начина, по които вирусите могат да бъдат засечени и блокирани — сигнатурен и евристичен. Сигнатурите най-общо означават, че антивирусният софтуер е снабден със списък от познати вируси и инструкции да ги блокира и изолира. Като името на заподозрян терорист. Включват го в списъка с пътници, на които им е забранено да летят, и ако името се появи, човекът не може да се качи на самолета. Залагаш на името, или в случая с вирусите — на своеобразен цифров отпечатък.

— Добре…

— Вторият метод е евристика. Тук вирусът е неизвестен и ти се опитваш да го откриеш, като анализираш типично за вирусите поведение. Да използваме пак аналогията със самолета, това е като профила на пътниците. Името на човека не задейства никакви аларми, но върши ли неща, които свързваме с терористично поведение? Ако е така, не може да се качи на самолета.

— Добре, разбрах.

— Така че най-големият проблем за един създател на вируси е да избегне да го разкрият. Ако е нов вирус, не се притесняваш, че може да бъде засечена сигнатурата му, а само поведението му на вирус. Но ако елиминираш всички вирусоподобни прояви, остава ти нещо, което вече не функционира като вирус. Неоткриваемо може би, но и безполезно.

— Значи говорим за прикриване — рече Бен.

— Точно така. И тук идва кодирането. Използваш го, за да създадеш полиморфен вирус.

Бен повдигна вежди и Алекс видя, че не е разбрал. Замълча за миг, мислейки как да му го обясни.

— „Полиморфен“ означава непрекъснато променящ се — отвърна Сара. — Говорим за код, който мутира, като запазва първоначалния алгоритъм непроменен. Всъщност това представлява и самото кодиране. Ако кодираш вируса, поведението на вирус остава скрито под непрекъснато променяща се маскировка. Антивирусният софтуер не знае какво да търси.

— Защо никой не го е направил досега? — попита Бен.

— Правили са го — отвърна Алекс. — Един български създател на вируси, известен под името Страшния отмъстител, създаде полиморфен енджин преди години. И двама души — Адам Йънг и Моти Юнг — написаха цяла книга за него. Но винаги са съществували пречки за вграждане.

— Не можеш да кодираш целия вирус — каза Сара. — Ако го направиш, става неизползваем. Трябва да оставиш една част незакодирана, която да разкодира и да стартира закодираната част. И антивирусният софтуер се опитва да хване именно тази незакодирана опашка.

Алекс се усмихна, зарадван от намесата й. Беше ужасно мълчалива в началото, а това не беше в стила й.

— „Обсидиан“ кодира цялото нещо? — попита Бен. — Как?

— Може би няма да става за всички вредни приложения — отвърна Алекс. — Нямах време да го пробвам както трябва. Но това, за което става — и то гениално — е вирус, на който е зададено да разнася вредни кодове.

— Не разбирам — отвърна Бен. — Кодиран вирус за кодиране? Защо му е на някого да прави подобно нещо? Искам да кажа, кодирането не е ли официалната цел на „Обсидиан“?

За Алекс беше толкова очевидно, че за миг не можа да намери подходящ отговор.

— Ами да — отвърна той, — но официалната цел е да кодираш данните си доброволно и да разполагаш със собствен ключ за разкодирането им. Погледни го по друг начин. Представи си, че ти се случи: няма да имаш достъп до данните си. Все едно един ден се прибираш у дома и откриваш, че някой ти е монтирал допълнителни ключалки на вратата — ключалки, за които нямаш ключ. Дори извършителят да не е успял да разбие твоите ключалки и да те обере, той не ти позволява да влезеш в собствената си къща. Заключен си отвън. Което на практика означава, че цялата ти къща е била открадната. Ти си бездомен.

— И за какво би го използвал — за изнудване ли? — попита Бен.

— Това е една от възможностите — обади се Сара. — Или просто за унищожение. Представи си да заключиш цялата база данни на голяма банка. Или на Нюйоркската стокова борса. Или на Министерството на отбраната. Или…

— Тези институции не архивират ли данните си?

— Разбира се — каза Алекс, — но можеш да създадеш вирус, който да „спи“ достатъчно дълго време, за да зарази и бекъпите. Дори и при наличието на бекъп, помисли си за суматохата, която ще настъпи, ако успееш да замразиш активната им база данни.

— Добре, разбрах — рече Бен. — Разбрах, по дяволите! Има ли други приложения?

— Опитвам се да открия. Искам да кажа, блокирането на компютърна мрежа е достатъчно гадно, но ако можеш да инсталираш вируса „Обсидиан“ и да го накараш тайно да прехвърля данни, без да бъде засечен от антивирусните системи? Боже!

Замълчаха за миг. Алекс рече:

— Така че какво ни говори това? Кой стои зад всичко?

— Някой с големи възможности, това поне мога да кажа — рече Бен. — Някой с достатъчно голяма мрежа, която да може да забележи „Обсидиан“, да разбере за скритите му възможности и да действа в много голям географски мащаб, за да се сдобие с него. Ако питате мен, мисля, че са китайците.

— Защо? — попита Сара.

— Защото освен че са навсякъде, участват активно във воденето на компютърни войни. Бяха успели да вкарат някакъв шпионски вирус в компютъра на германския канцлер, който точел по близо сто и шейсет хиляди гигабайта информация на ден, преди някой да разбере. Скоро някой беше проникнал в служебния компютър на секретаря на отбраната. Пентагонът мисли, че е била Народоосвободителната армия. Играят си на война, в която целта е да се атакуват американските компютри за постигането на електромагнитно превъзходство — да се осакатят военните ни операции и да се всее смут в цивилния живот.

— Стига, Бен — рече Сара. — Все едно изнасяш презентация на брифинг в Пентагона.

— Повярвай ми, истина е. Компютрите в Държавния департамент се атакуват два милиона пъти на ден. Два милиона. В Пентагона е още по-зле.

Брей, така приятелски си говореха. Вчера, когато спореха за тези неща, все едно водеха битка на живот и смърт.

— Искам да кажа, че просто не бива да изключваме Съединените щати — рече Сара. — Правителството също има интерес в тази сфера.

Алекс рече:

— Е, какъв е следващият ни ход?

Сара повдигна рамене.

— Защо да не ги публикуваме? Програмата, записките на Хилзой и твоето заключение.

— Да не си полудяла? — попита Бен. — Току-що каза, че всеки, който знае как да използва това нещо, може да причини огромни щети.

— Не го знаем със сигурност. Алекс е открил някои вредни приложения, да, но доколкото знаем, програмата не е била изпробвана досега в лабораторни условия.

Бен поклати глава.

— Категорично не. Искате да кажете, знаем, че „Обсидиан“ може да има разрушително действие, но не знаем колко разрушително.

— Информацията иска да бъде свободна — заяви Сара.

Бен се разсмя.

— Стига, все едно да кажеш, че столът иска да бъде свободен. Информацията нищо не иска.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — намеси се Алекс, — и вирусите искат да бъдат свободни. Но това не е повод да ги пускаме. Не можем да го публикуваме. Представи си какви поражения може да нанесе. Не бива да рискуваме.

— Добре — отвърна Сара. — Но няма начин хората, които стоят зад всичко това, да се оттеглят, като разберат, че сме разгадали „Обсидиан“ или че вероятно имаме резервно копие. Няма начин.

Бен погледна към брат си.

— Не, няма да се оттеглят. Ходих до вкъщи снощи. Някой те чакаше.

Алекс усети как стомахът му се свива, споменът за нощта в банята изникна изневиделица.

— Какво стана?

— Реших, че някой може да се опита да те издебне от засада там, така че устроих контразасада. Проблемът беше, че имаше засада — но не за теб, а за мен. Или някой като мен. Трябваше да го предвидя. След това, което стана пред „Четири сезона“, знаят, че разполагаш с професионална помощ — бодигард или нещо подобно. Надхитриха ме. Извадих късмет, че се отървах.

— Отървал си се? Какво стана с другия?

— Той не се отърва.

Алекс го погледна. Усещаше, че нарочно не иска да разбере намека в последното изречение. Но не можа да отпъди мисълта.

— Убил си някого в нашата къща? — успя да промълви сащисано.

— Вече няма нищо, ако това те тревожи.

— Да, тревожи ме.

— Супер! Тогава можеш да престанеш да се тревожиш.

— Но… мамка му! Бен, щом е било самоотбрана, а аз съм сигурен, че така е станало, можехме да извикаме полицията! Щяха да ни повярват. Щеше да има… ясно де, щеше да има труп. Тогава щяха да ни вземат на сериозно, щеше да им се наложи.

— Алекс, самозащитата е именно защита. Няма да се оставя да ме обвинят в убийство и после да се надявам, че някой добър адвокат ще убеди съдебните заседатели, че не съм превишил нивото на неизбежната отбрана. Сънуваш нещо.

— По дяволите, Бен, провалил си най-добрата ни възможност!

Бен стана от леглото.

— Аз съм я провалил? За два дена очистих трима души, които се опитваха да убият теб, и съм я провалил? Не си доволен от мен, така ли, Алекс? Какво искаш, да ида в затвора заради теб? Кажи ми какво искаш, мамка му?!

Стояха и се гледаха втренчено. Сара се обади:

— Вижте, въпросът е какво да правим сега?

Алекс я чу с половин ухо. Беше толкова бесен, че не знаеше какво да направи. Самонадеяният му всезнаещ брат, който си правеше каквото поиска, без да пита никого, без да помисли за последствията.

— Имам начин да разбера повече за човека, заради когото Алекс толкова се разстрои — отвърна Бен. — Разбира се, ако той одобри.

— Алекс беше на ръба да му каже Майната ти! — и после да се махне, пък да става каквото ще. Беше готов на всичко, стига да се отърве от помощта на този кретен, искаше му се брат му никога да не се е раждал.

Сара се обади:

— Отивам оттатък, за да можете да поговорите.

Върна се обратно в стаята си и затвори вратата зад гърба си.

Алекс погледна Бен.

— Защо вечно се държиш като кретен?

Бен поклати глава с отвращение.

— Ти си невероятен.

Алекс се приближи до стената. Защо думите му не стигаха до брат му? Защо никога не го чуваше?

Погледна към купа с дрехи на пода. Ризата изглеждаше малко странно. Не можа да разбере веднага защо.

Наведе се леко. Копчетата, ето кое беше странното. Нямаше ги.

Какво, по дяволите, ставаше? Защо копчетата на ризата на Бен…

Изведнъж проумя.

Халатите. Неудобството, с което влезе Сара. Как мълчеше. Как двамата с Бен изведнъж бяха забравили ненавистта си.

Погледна към леглото. На възглавницата нямаше вдлъбнато. Чаршафите не бяха намачкани. Само завивката беше дръпната, и то набързо от някого, който се опитваше да създаде неубедително впечатление, че е спал тук.

Че е спал сам.

Погледна към Бен.

— Ти… не си… — чу се да казва.

Бен издържа погледа му за миг, после обърна глава.

— Мили боже, направил си го!

Бен облиза устни.

— Виж, след като ме нападнаха при дома ти…

— Какво общо има това?

— Обикновено след бой превърташ.

— Искаш да ми кажеш, че след като си убил някого, е трябвало да правиш секс със Сара? Не си имал друг избор? И това — само не ми го казвай — е войнишка привичка, която аз не мога да проумея. Така ли? Правилно ли те разбрах?

Бен въздъхна:

— Алекс, съжалявам.

Когато чу кухото извинение, Алекс изведнъж го намрази. Намрази го повече от всякога. Мразеше го за всичко, което беше причинил, за това, че имаше нужда от него, за това, че използва възможността, за да…

— Не съжаляваш! — извика той, като заби пръст в гърдите му. — Ти никога не съжаляваш. Независимо какво правиш, независимо какво причиняваш, никога не съжаляваш!

— За какво говориш? Току-що ти се извиних.

— Глупости!

— Тогава какво искаш от мен, Алекс? Кажи ми веднага, какво, мамка му, искаш от мен?

— Нищо. Нищо не искам от теб.

— Да, добре. Защото нищо не ти дължа. Пък и никога не си ми бил благодарен. Знаеш само да се оплакваш, ако приемем, че изобщо си забелязал какво правя за теб.

— Какво правиш за мен? Мили боже, как някой може да бъде толкова сляп?

— Сляп ли? — възкликна Бен. — Аз съм бил сляп? Непрекъснато ти спасявам задника, щом се забъркаш в нещо. Също като едно време в училище, само че сега хората, които са те подгонили, няма просто да ти хвърлят един бой, ами ще те убият! Мислиш си, че съм длъжен да те защитавам, и то до такава степен, че дори не ти хрумва да ми кажеш едно благодаря. Е, писна ми. Същите простотии като едно време, дойде ми до гуша.

— Искаш да ти бъда благодарен, защото си разкарал няколко побойници в училище, така ли, Бен? Ти уби Кейти. Уби я. Защо просто…

Бен замахна толкова бързо, че Алекс нямаше време да реагира. Удари го в гърдите с две ръце и той политна назад към стената. Главата му се удари в мазилката и му излязоха свитки. Бен го сграбчи за ризата и го опря в стената, кокалчетата му се забиха в гърлото му. Алекс сграбчи китките на Бен и се опита да ги отскубне, но беше безполезно. Не можеше да говори. Не можеше да диша. Бен крещеше нещо несвързано, дъхът му пареше лицето на Алекс, зъбите му бяха оголени.

Алекс изви ръка, за да го удари, но беше прилепен към стената и не можа да замахне. Удари Бен в челюстта, но нямаше полза. Усети как дробовете му се гърчат за въздух и си помисли: О, боже, той се опитва да ме убие, наистина ще ме убие — и се паникьоса. Вдигна коляно, но Бен се беше извърнал с хълбок към него, слабините му бяха защитени. Заби нокти в ръцете на Бен, после в лицето му. Кокалчетата още по-здраво се впиха в гърлото му.

Някаква далечна частица от мозъка му шепнеше: Пистолет, пистолет, пистолет.

Бръкна наслуки за пистолета в джоба си. Очертанията на стаята сякаш се размиваха зад лицето на Бен, сиви облаци пълзяха по краищата на всичко.

Пистолет. Пистолет. Пистолет…

Бен заби коляно в топките му. Болката избухна в слабините му, светлина изригна зад очите му. Брат му отстъпи назад и той се свлече на пода, давеше се и му се гадеше.

Бен коленичи и извади пистолета от джоба му, после се отдръпна от него.

— Какво искаш да направиш, Алекс, да ме застреляш ли? Това ли искаш?

Алекс успя да се изправи на колене. Държеше се за гърлото и корема и си поемаше задъхано въздух.

— Да ме застреляш ли искаш? — попита отново Бен. — Мислиш, че аз съм убил Кейти? И татко? И мама? Мислиш, че аз съм виновен? Е, ето ти възможност да отмъстиш за тях. Давай.

Нещо тупна силно на килима до Алекс. Погледна и видя пистолета, който Бен беше взел от джоба му.

Хриптеше и се мъчеше да не повърне. Ще те убия, помисли си.

— Хайде, нали си много корав? Няма ли да защитиш мнението си?

Алекс взе пистолета и го насочи в лицето на Бен. Представи си как натиска спусъка, представи си как брат му полита назад от силата на куршума, който се забива в него.

— Точно така — рече Бен. — Това е начинът. Давай, Алекс! Аз съм човекът, който е убил цялото ти семейство, нали така? Аз го направих, аз съм виновен за всичко. Давай!

Просто дръпни спусъка. Дръпни спусъка. Разкарай самодоволната му усмивка завинаги.

Бен поклати глава с отвращение.

— Няма да те чакам вечно, глупако. Това е шансът ти. Щом искаш да стреляш, стреляй.

Алекс се изправи на крака, гърдите му още свиреха. Стана му гадно, че Бен дори не го беше страх. Всъщност това беше най-гадното.

Тогава го уплаши. Направи го. Той се опита да те убие. Направи го. Кейти. Мама. Татко. Направи го, направи го, НАПРАВИ ГО.

Общата врата, свързваща двете стаи, се отвори вляво от него. Погледна натам. Беше Сара.

— Спри! — извика тя.

Бен погледна първо към нея, после към Алекс.

— Последна възможност — рече той.

— Алекс, полудя ли? Свали пистолета. Свали го!

Боже, искаше да го направи. Но от мисълта да забие един куршум в омразния скапаняк, който му беше брат, му се догади отново.

Не можеше. Знаеше го. И това, че и Бен го знае, че брат му беше наясно през цялото време, направо го влуди.

Без да се замисли, замахна и хвърли пистолета към главата му. Улучи го в челото и Бен падна на земята.

Сара извика:

— Алекс!

— Добре — рече Алекс. — Сега е твой ред. Давай!

Бен седна. От зейналата рана на челото му се стичаше струйка кръв. Вдигна пистолета.

— Искаш да ме убиеш? — изкрещя Алекс, като заби палци в гърдите си. — Уби всички останали. Давай! Убий ме и мен!

Бен прокара пръсти по челото си. Погледна кръвта по тях и ги изтри в халата.

— Ако изобщо ми пукаше за теб — отвърна той, — щях да го направя. Но не ми пука. Свършено е между нас. Оправяй се сам.

Приближи се до купчината дрехи на пода, свали хавлията, все едно Алекс и Сара изобщо ги нямаше, нахлузи панталоните си, после обувките, след тях ризата без копчета и накрая сакото. Вдигна чантата си и извади мобилните телефони на Алекс и Сара. Хвърли ги на леглото и преметна чантата през рамо.

— Бен — рече Сара. Той мина покрай нея и влезе в банята, сякаш изобщо я нямаше. След секунди излезе, притискаше кърпа към челото си.

— Бен — повтори тя.

Той спря и я погледна.

— Беше грешка — рече. — Забрави го.

После отвори вратата и излезе. Тя се хлопна зад него и той изчезна.

За миг в стаята настъпи неловко мълчание. После Сара попита:

— Какво стана, по дяволите?

— Нищо — отвърна Алекс, изведнъж му се видя толкова противна. Беше я взел, за да й помогне, защото можеше да я грози опасност. И тя му се беше отблагодарила, като оправи брат му. Цяла нощ се беше мъчил да разбие „Обсидиан“, докато двамата се бяха чукали като зайци. Да върви по дяволите! Нямаше нужда от нея. Нямаше нужда от никого.

— Отивам си у дома — рече той. — Ще се видим в службата.

— Как така си отиваш у дома? Бен току-що ти каза…

— Не ми се слуша! — отвърна Алекс по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Просто… както ти каза той, забрави за всичко. Забрави.

Прекоси коридора и влезе в третата стая да си събере багажа. Не му пукаше дали някой го преследва. За нищо не му пукаше. Ако някой го убие, ще тежи на съвестта на Бен. Както и всичко останало.