Алгоритъм

20. След още хиляда години

Бен се отби на рецепцията и попита дали някой се е обаждал от стаята на Сара. Беше се подготвил, ако служителят го попита защо: братовчедка му Сара е ужасно разточителна, навърта сметки за телефон и рум сървис и вбесява дядо им, който ги плаща. Но мъжът просто му каза, че не, никой не се е обаждал.

Добре. Не беше опитала да се обади на никого. Поне засега.

— Оказва се, че ще имаме нужда от още една стая. Дано да има на същия етаж?

— Разбира се, сър. Само да видя с какво разполагаме.

Извади късмет — имаше трета стая, точно срещу техните. Бен взе две ключ-карти и за допълнителната стая, сложи всяка карта в отделен джоб по посока на часовниковата стрелка и по азбучен ред. Алекс отляво; Бен отдясно; Сара отзад. Дреболия, като да прегънеш края на ролката с лепенка, но пестеше време, ако се наложи.

На излизане огледа внимателно фоайето. Малко, само две места за сядане, всичко се виждаше от рецепцията и от портиера. Не беше лесно да седнеш и да чакаш. Имаше салон за чай отстрани, беше вдигнат с няколко мраморни стълби и се виждаше от мястото на Бен. Една жена свиреше на арфа в ъгъла и нежните звуци звучаха наистина нелепо.

Излезе навън и се огледа. Имаше няколко паркирани коли пред хотела, всичките празни. Явно, за да се доредиш до място за паркиране на улицата, се изискваше търпение на снайперист. Не беше удобно да се чака в кола. И сградите наоколо бяха все жилищни. Пак не ставаше за импровизирана засада. С оглед на фоайето и улицата, Алекс беше избрал сравнително труден за нападение хотел. Макар и от съвсем различни подбуди.

Бен направи едно кръгче наоколо и после пое на север, за да се ориентира. Двете островърхи кули на църквата „Свети Петър и Павел“ лъщяха на обедното слънце, синевата на залива се виждаше зад тях, а и остров Ейнджъл и зелените хълмове на Тибърън отвъд него. Слезе по усойните стълби на тунела при Стоктън Стрийт. Бетонните стени бяха покрити с графити и петна от урина. Имаше знак за видеонаблюдение Да, благодаря за предупреждението.

Пресече „Калифорния“ и тътенът на кабелните трамваи, които се плъзгаха по металните си линии, го накара да си спомни за едно предишно пътуване до града с приятелите му и с Алекс и Кейти. Баща му беше обяснил на всички, че ги наричат кабелни трамваи, защото всъщност са теглени от метални кабели. Бен и Кейти се бяха направили на две и половина и продължиха да питат: Защо? Защо ги наричат кабелни трамваи? Алекс беше прекалено малък, за да разбере шегата, а баща им, макар и инженер — прекалено чистосърдечен. Двамата се опитваха по различен начин да им обяснят очевидното: Наричат ги кабелни трамваи, защото са трамваи и се теглят от кабели. Придружаващите ги ръкомахания ставаха все по-разпалени, докато Кейти и Бен не избухнаха в смях и не казаха: О, затова ли им викат кабелни трамваи! Тогава и баща им се разсмя с тях, разбра, че го бъзикат. Само Алекс отказа да се присъедини към веселбата, вероятно заради неувереността си подозираше, че се смеят на него.

Бен продължи нагоре по Стоктън към Китайския квартал, присъедини се към гъстата бавно движеща се маса от пешеходци, наблъскана между сергии със стоки и магазини за сувенири от едната страна на тротоара и автомати за вестници, улични знаци и паркометри от другата. Около него цареше обичайната какофония: продавачите хвалеха стоката си на китайски, свиреха клаксони, традиционна струнна музика ревеше бездушно от колоните, закачени от вътрешната страна на тентите. Въздухът беше просмукан от мириса на билкови еликсири и дизела, който изригваше от автобусите. Студен вятър прорязваше улиците и прането, провесено от прозорците с дръпнати щори, се ветрееше напред–назад като вързани призраци, които се мъчат да се освободят.

Сви по „Клей“, после зави наляво по една безименна улица, обсипана с контейнери за боклук и изгнили дървени палети, стените бяха нашарени с тъмни петна от боя, скриващи графитите под тях. Няколко гълъба се разбягаха набързо от него, докато търсеха остатъци от храна. Въздухът беше влажен и зловонен. Бен се облегна на стената и изчака три минути. Хората, които минаваха по уличката, бяха само азиатци. Никой не го следеше и никой не му обръщаше внимание. Продължи нататък.

Когато усети, че е достатъчно наясно с разположението на района, се върна обратно в хотела, като пазеше гърба си и проверяваше вероятните точки на засада, докато се движеше. Отново провери на рецепцията. Никой не беше звънял и от двете стаи. Добре.

Пробва ключ-картата за стаята на брат си, не стана. Добре — Алекс беше врътнал и втората заключалка.

— Алекс — каза Бен, — аз съм. Отвори.

Брат му отвори вратата и той влезе вътре. Сара стоеше пред телевизора.

— Дават те по четвърти канал — рече Алекс. — КРОН, новата телевизия на Залива.

Бен се загледа. Двойно убийство при хотел „Четири сезона“ в Пало Алто. Жертвите неизвестни. Полицията разследва различни версии.

— Не знам защо мислиш, че това има нещо общо с мен — отвърна Бен. Сара го погледна, но не каза нищо.

Бен взе дистанционното и изгаси телевизора.

— Двамата сте тук, за да вършите работа — рече той, не си направи труда да скрие раздразнението, което се прокрадна в тона му. — Гледането на новините с нищо няма да ви помогне. Разберете за какво служи „Обсидиан“.

Сара го погледна и той реши, че се кани да остроумничи. Но тя не го направи. Просто отиде до бюрото и седна пред един от двата отворени лаптопа. По дяволите, толкова се бе съсредоточил върху възможността Сара да се обади по телефона, че изобщо не се беше сетил да провери чантата й за лаптоп. Заключи външната врата, а остави прозорците широко отворени.

— Това твоят компютър ли е? — попита Бен, приближи се и погледна екрана й. Нямаше отворено приложение за поща или чат, но това не значеше нищо. Трябваха й само трийсет секунди, за да изпрати съобщение, и нямаше как да разбере дали не го е направила.

— Тъкмо започвахме — каза Сара. — Свързахме двата лаптопа в мрежа. Ще използваме локалната мрежа, за да кодираме файлове с „Обсидиан“ и да си ги препращаме.

— Каква е тази музика? — попита Бен. Нещо звучеше от единия от лаптопите. Не го беше чул, докато работеше телевизорът.

— „Дърдж“10, групата се казва „Дет ин Вегас“, „Смърт във Вегас“ — отвърна Сара. — Хилзой е вградил емпетройка в „Обсидиан“ и команда да се върти, докато програмата се зарежда. Слушаме я, за да видим дали не е нещо повече просто от любима песен.

— И?

— Едва ли.

— Е, поне е избрал подходящо заглавие. Да се залавяме за работа, става ли?

— Става — отвърна Сара без пушилките, които беше свикнал да очаква от нея. Безстрастната й интонация предизвика у него ново неприятно чувство, като тръпката, която беше усетил в кафенето. Но знае ли човек? Може и да не беше толкова лошо, че малко се страхува от него, че се притеснява какво може да се случи, ако направи нещо глупаво: например, ако се опита да съобщи на полицията за станалото при „Четири сезона“ сутринта.

— Трябва пак да изляза — рече Бен. — Не знам колко ще се бавя. Обадете се, ако има проблем.

Насочи се на север от хотела, после хвана такси до Бейкър Бийч, най-северната точка на града, там свършваше Тихият океан и започваше Заливът на Сан Франциско. Свали си обувките и тръгна по мекия пясък, приятно затоплен от слънцето. Студен морски бриз свистеше във въздуха и от залива се чу сирена на кораб, продължителна и жаловита. Един бегач с голдън ритрийвър тичаше покрай вълните, иначе плажът беше пуст, имаше само изхвърлени дървени отломки.

Приближи се до водата, мостът Голдън Гейт се извисяваше на петстотин метра вдясно от него, вляво имаше отвесни скали и къщи отгоре с гледки по за няколко милиона долара. Загледа се в океана и се остави на вечния ритъм на вълните, които се разбиваха в скалите и сбития мокър пясък — ревът от сблъсъка, плискането, щом водата се отдръпваше назад, и после отново ревът. Замисли се какво ли е било тук, на това място, преди хиляда години. Като махнеш къщите и моста, вероятно е било същото като сега. Небето и водата; шумът на вятъра и вълните; океан с друго име, отдавна вече забравено. Усмихна се при мисълта, че след още хиляда години пак щеше да си е същото.

Доста често беше идвал тук, докато беше в гимназията. Хубаво място за пушене на трева и още по-хубаво за секс. В подножието на хълма имаше скално образувание, на което човек можеше да се покатери. При отлив можеше да скочиш вътре и да правиш каквото си искаш, скрит от света. Бен се изкатери, остана изненадан колко познати му се сториха местата за стъпване и хващане и дори още повече от тъгата, която разбуниха в спомените му. Приливът беше прекалено висок и не можеше да слезе вътре, но нямаше и намерение. Застана отгоре, бръкна в чантата си и извади пистолета, който беше използвал в „Четири сезона“ сутринта. Погледна го за миг, после го разглоби и хвърли отделните части навътре в океана. След миг метна и пластините с номерата. Съмняваше се, че изобщо щяха да ги намерят. Но дори и да ги откриеха, пистолетът не можеше да бъде проследен, а солената вода отдавна щеше да е заличила всеки отпечатък.

Излезе отново на шосето и хвана такси обратно до Норт Бийч. В общи линии мястото си беше същото, но преди Бен беше идвал само през нощта и нещо му липсваше на светло. Все едно да видиш някое работещо момиче, което ти се е сторило адски секси предишната вечер, без грим на сутринта. Клубове с наименования от сорта на „Бурята на 20-те“, „Райска градина“, „Страст“, „Монокини“ се бяха скупчили един до друг като пияници, проспиващи колективно махмурлука, неоновите им реклами бяха избелели от слънцето, безбройните сиви петна от дъвки по тротоарите пред тях бяха единственото свидетелство за неуморните тълпи, които привличаха нощно време. Един бездомник с шлифер с цвят на лишеи се спря пред кофа за боклук и започна да рови вътре, без изобщо да обърне внимание на Бен. Бен извади двайсетачка от портфейла си и щом човекът вдигна поглед, му я подаде. Мъжът я погледна, после му се усмихна, разкривайки потъмнелите си изгнили венци. Бен го изпрати с поглед и си помисли: Имали изобщо смисъл?

Откри едно интернет кафе и извади портфейлите на руснаците. На шофьорските им книжки пишеше Григорий Соловьов и Игор Горски. Нищо не откри. Може би някоя от безбройните разнобуквени агенции имаше нещо за тях.

Хрумна му една идея — начин да пробва момичето. Как беше името на онзи клуб срещу „Везувио“… Нещо като „Пърл“? Написа Пърл, Сан Франциско в търсачката и го откри от раз: „Джаз ет Пърлс“. Някоя си Ким Нали щеше да пее любовни песни в осем довечера. Добре, Ким, помисли си Бен. Изпей една и за мен.

Излезе навън, намери уличен телефон и се обади на Хорт, като използва кодиращото устройство както винаги.

— Открихте ли нещо за руснака в Истанбул? — попита той.

— Нищо. Никой не го потърси. Иначе щях да те уведомя.

— Да, знам. Обаждам се, защото видях нещо по новините и си помислих, дявол да го вземе, че може и да има някаква връзка.

— Какво видя?

— Двама руснаци са били застреляни тази сутрин в Пало Алто. Обаче никъде не съобщиха, че са били руснаци. Разбрах го от другаде.

Последва пауза. Хорт каза:

— Не мога да не забележа, че се обаждаш от Сан Франциско.

— Просто минавам. Имам лични неща за уреждане.

— Няма да те питам дали имаш нещо общо с двамата мъртви руснаци.

— Добре, тогава няма да се налага да ти казвам.

— Преследваха ли те?

— Не. Не мен.

— Тогава защо мислиш, че има връзка?

— Не мисля. Просто… много станаха руснаците напоследък. Искаш ли имената им? Надявам се да ми кажеш малко повече за това кои са. Мисля, че са от руската мафия, но в публичното пространство няма нищо и вероятно ще мине време, докато полицията ги разпознае.

— Казвай.

Бен продиктува имената им. Хорт рече:

— Добре, веднага щом науча нещо, ще ти се обадя. Може да ми отнеме малко време. Още е адски мъчно да накараш ФБР и ЦРУ да споделят информация.

— Да, знам.

— Добра работа свърши в Истанбул, между другото. Сведенията сочат, че иранците са пощурели. Мислят, че са израелците.

— Това е добре.

— Да. Ще те уведомя за руснаците.

Бен затвори и се отдалечи. За миг се почувства някак без цел и откри, че се насочва към „Киърни“, една от прочутите стръмни улици на града. Все още имаше нещо, което не беше както трябва, но не можеше да разбере какво. Спря при Филбърт, точно под Койт Тауър, и погледна към града на запад. Това беше друго място, което обичаха като деца. За разлика от „Кълъмбъс“ и „Бродуей“, центъра на Норт Бийч, с ресторантите, клубовете, потока от коли и неона, горните квартали бяха тихи и почти изцяло жилищни. Спомни си как стоеше тук вечерно време, Транс американ Пирамид зад него и Койт Тауър над главата му, вслушваше се в шума на движението в далечината и наблюдаваше реката от фарове, която се лееше през моста Голдън Гейт, и имаше чувството, че може да има всичко това, не само този град, но още стотици други като него, които дори не си представяше, градове и места, които бяха само загатнати, но и някак си обещани от проблясващите квартали в нозете му и безкрайната тъмна шир на Тихия океан отвъд.

И тогава осъзна защо го тормозеше това, че беше в Сан Франциско. Когато идваше тук като дете, пътуванията винаги бяха забавни и вълнуващи, пълни с ентусиазъм, невинност и глупав оптимизъм. Беше израснал на Полуострова, където Алекс още живееше, и връщането обратно не беше дръпнало никакви противоречиви емоционални струни, може би защото беше закоравял. Сан Франциско явно беше друго нещо. Знаеше, че се бе променил, откакто беше напуснал района на Залива; беше преди близо двайсет години, а и кой не се променя за двайсет години? И с гадостите, които беше виждал и вършил, знаеше, че се е променил повече от останалите. Но завръщането го накара да осъзнае, че някогашният Бен не само се е променил, него всъщност го нямаше и сега за пръв път се беше замислил дали изчезването на някогашния Бен беше повод за тъга, даже за скръб.

Изкашля се и се изплю. Глупаво беше да се връща тук. Но Алекс не му беше оставил голям избор, нали така?

Тръгна обратно надолу по „Киърни“ и после пое към „Молинарис“, италиански деликатесен магазин, който обичаше преди, на ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Вайехо“. Купи сандвичи и се отправи обратно към хотела, на влизане пак провери на рецепцията. Пак нямаше никакви обаждания. Но това не доказваше нищо. Момичето беше умно, виждаше го, дори сигурно се бе досетило, че той ще провери на рецепцията дали е използвало телефона в стаята си. Ако искаше да се свърже с някого, щеше да използва компютъра си.

Алекс му отвори. Видя торбата и каза:

— Страхотно мирише. Тъкмо стана дума за обяд — не мога да повярвам, че наближава три.

Бен им подаде сандвичите. Сара попита:

— „Молинарис“?

Когато той кимна, продължи:

— Хубав магазин.

Не му харесваше, че познава града. Това й даваше предимство.

— Някакъв напредък? — попита Бен.

— Още не — отвърна Алекс.

Седнаха на пода. Когато се нахраниха, Бен каза:

— Сара, имаш ли нещо против да легна в твоята стая? Трябва да поспя малко, а вие ще си говорите.

— Няма проблем — отвърна тя.

Той грабна чантата си и мина през свързващата врата, затвори я и врътна ключа зад гърба си. Почти се надяваше Сара да се възпротиви, да каже, че ще иде да пооправи стаята или да направи нещо друго, с което да оправдае подозренията му. Но нищо. Въпреки това се възползва от възможността бързо и тихо да претърси стаята. Пак нищо.

Мислеше, че е придрямал двайсетина минути, но когато се събуди, от слабата светлина, която проникваше през прозорците, разбра, че е спал много по-дълго. Погледна си часовника. По дяволите, наближаваше шест часът. Беше спал близо три часа. Вероятно още беше на истанбулско време. Но беше доволен. Явно имаше нужда от сън.

Отвори вратата и надникна. Алекс и Сара още бяха пред компютрите си. Влезе и разтърка лице.

— Нещо?

Алекс поклати глава.

— Не, още нищо.

Бен кимна и влезе в банята. Взе душ и си облече риза. Преди да излезе от банята, скри ключ-картата от третата стая в едно чекмедже. Щеше да се обади на Алекс и да му каже по-късно, когато момичето не можеше да чуе.

Влезе обратно в стаята. Все още работеха на компютрите. Добре.

— Има джаз концерт в „Пърлс“ на „Кълъмбъс“ — каза им. — Отивам да послушам и после се връщам обратно.

— Откога слушаш джаз? — попита Алекс.

Бен го погледна.

— Кога за последен път сме говорили за музика?

Взе разстоянието до ъгъла на „Кълъмбъс“ и „Бродуей“ за петнайсет минути пеша. Можеше да успее и за пет, но искаше да се увери, че никой не го следи. Не отиде в клуба. Истината беше, че не разбираше изобщо от джаз, Ким Нали и тем подобни, и ако Сара, която му изглеждаше все по-прозорлива, го бе поразпитала малко, щеше да открие доста подозрителна празнина в музикалните му познания. Но тя не го направи. Номерът мина.

Пресече улицата, обърна гръб на клуба и влезе във „Везувио“, древния бар на битническото поколение в съседство до също толкова прочутата битническа забележителност — книжарницата „Сити Лайтс“. „Везувио“ беше един от баровете, в които едно време Бен успяваше понякога да се промъкне с приятелите си от гимназията. Огледа се наоколо и изпита странното усещане, че се е върнал назад във времето. Мястото изобщо не се бе променило — дългият дървен бар и уютно насъбраните една до друга маси, полилея — с приглушена светлина и абажурите по стените те караха да се чувстваш така, сякаш си влязъл в тайна пещера; трофеите от онази епоха оставяха светли петна по стените, опушени от цигарен дим. Във въздуха се долавяше мирис на бира и кафе. Все едно беше преди двайсет години и за миг контрастът с настоящето беше почти парализиращ.

Побелял старец в сив костюм от туид седеше в едно от сепаретата, пийваше си биричка, четеше вестник и изглеждаше като част от интериора, също като плочките на пода и редиците с бутилки зад бара. Бяха пуснали джаз за фон, пиано и саксофон се смесваха с неравните акорди от разговорите на хората, седнали на бара и по масите наоколо. Бен мина покрай тях, после се качи по тясната стълба в дъното на оскъдно осветения втори етаж.

Извади късмет. Едно от местата до прозореца, който гледаше към Керуак Али и „Кълъмбъс“ беше свободно. Седна, имаше идеален изглед към двукрилата врата и червената козирка на входа на „Пърлс“. Погледна си часовника. Седем часът. Ако нещо имаше да става, щеше да стане в следващия един час, два най-много. Дойде една сервитьорка и той си поръча кафе.

Ако момичето беше замесено, щеше да се обади на някого и да му каже къде може да открият Бен. Освен ако не беше убил всичките, в което се съмняваше, предполагаше, че имат още хора наоколо. Окажеше ли се прав, един или може би двама души щяха да се появят в „Пърлс“. Ако бяха двама, първият щеше да остане навън, за да са сигурни, че мишената може да забележи най-много втория. Ако беше един, много ясно, щеше да влезе и веднага да излезе, щом разбере, че Бен го няма. Ако се появяха, той щеше да излезе и да ги проследи, пък после щеше да импровизира.

Това, което търсеше, трудно подлежеше на описание, но — как се беше произнесъл Върховният съд за порнографията? — щеше да го разбере, щом го види. Мъжете щяха да бъдат нащрек и да се оглеждат наоколо. Израженията им щяха да бъдат преднамерено разсеяни, но поведението — съвсем целенасочено. Тъмни дрехи, невзрачни, без никакви издайнически надписи. Можеше да разпознае особения поглед в очите им дори от другата страна на улицата. Погледът в неговите беше същият.

Отпи глътка кафе, докато наблюдаваше колоните с коли, които се движеха нагоре и надолу по „Кълъмбъс“, и оглеждаше пешеходците. Небето превключи от тъмнолилаво на черно; улицата — от дневна светлина на неон. Към седем и половина „Пърлс“ започна да се пълни, главно с добре, макар и неофициално облечени двойки, които изобщо не представляваха интерес за него. Осем часът мина и замина, но Бен не видя това, което търсеше. Хубаво, щеше да почака до края на концерта. Дори и никой да не дойде, това не доказваше нищо. Жената пак можеше да е замесена; просто хората й не са се мобилизирали достатъчно бързо. В крайна сметка бяха загубили двама играчи сутринта. Възможно беше да им е трудно да съберат нов екип.

Малко преди осем и половина видя по „Кълъмбъс“ да се задава привлекателна чернокоса жена с дълго до кръста кожено черно яке. Погледна я по-внимателно. Дявол да го вземе, това беше Сара.

Видя я да влиза в „Пърлс“, не знаеше какво да мисли. Нямаше логика. Можеше да си я представи като вътрешен човек, за каквато и да е операция. Алекс се беше забъркал в неприятности, но не той ги създаваше. Огледа улицата, но не видя нищо подозрително.

Нямаше много време. Трябваше да го измисли в ход.

Извади мобилния си и се обади на Алекс.

— Само проверявам — рече той. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Алекс. — Нищо ново. Никакъв пробив. Току-що свършихме за тази вечер. Сара отиде да си купи дрехи.

Не беше казала на Алекс, че отива в „Пърлс“. Бен не беше сигурен какво означава това.

— Искам да направиш нещо — каза той, без да сваля очи от двукрилата врата. — Под най-долното чекмедже в банята има ключ за стая. Наех една допълнителна — 758, точно отсреща е. Използвай го. Не стой там, където си.

— Защо? Случило ли се е нещо?

— Не, всичко е супер. Проявявам благоразумие, наречи го параноя, ако искаш. Просто не искам да знае къде си, докато не се върна.

— Бен, работя с нея. Познавам я. Не е замесена в това.

— Да, всеки мисли, че познава другите. Но знаеш ли какво, долетях от другия край на света, за да ти помогна. Помогни ми и ти, за да не се окаже, че съм пътувал напразно, а?

Последва пауза и Бен си представи как Алекс беснее. Да, да го духа, ако не иска да чуе истината.

— Да, добре — отвърна Алекс.

— Още нещо. Заключи междинната врата и остави всички лампи светнати. И вратите на банята и на гардероба — отворени.

— Нещо друго? — попита Алекс. Бен долови сарказма, но нямаше да позволи брат му да го нервира. Толкова трудно ли беше да разбере, че не иска да се върне в стая, която да не може лесно да провери?

— Кажи ми, че ще го направиш.

— Да, ще го направя.

— Добре. Ще ти се обадя, щом се върна. — Затвори телефона и го пъхна в джоба си.

След малко Сара излезе от „Пърлс“ и пое на юг по „Кълъмбъс“, натам, откъдето бе дошла.

Бен отвори крилото на прозореца.

— Сара! — провикна се.

Сара спря и се огледа. Мина един автобус и тя изчезна зад рева на дизеловия двигател.

— Сара! — провикна се той отново. — Отсреща. На прозореца.

Вдигна глава и го видя. Махна му с ръка.

Бен се огледа отново и не видя нищо нередно. Какво беше намислила? Да го задържи в „Пърлс“, докато някой иде при Алекс? Възможно беше. Добре, брат му беше в безопасност поне засега.

Не можеше да е дошла да го очисти сама. Не, нямаше начин. Можеше да си я представи като агент или нещо от сорта, но не и като човек, който дърпа спусъка. Не я беше възприел по този начин.

Макар че, ако беше сбъркал, наказанието за пропуска щеше да е голямо.

— Качи се горе — рече той.