Алгоритъм

28. Оттегляне

Бен измина няколкото пресечки до Китайската болница на Джаксън Стрийт. Сутрешното слънце се показваше на хоризонта, блясъкът беше достатъчен, за да го накара да се смръщи. Главата му пулсираше от удара с летящия глок, чувствата му бяха объркани от всичко, случило се преди малко, но въпреки това взе необходимите предпазни мерки по пътя.

Не беше очаквал, че Алекс ще хвърли пистолета. Това му напомни колко опасен може да е един аматьор. Защото нито един професионалист на света нямаше да хвърли пистолет, поне не и зареден и готов за стрелба. Беше просто… противно на всички инстинкти.

Разбира се, пистолетът не беше зареден, макар че Алекс не го знаеше. Докато той беше на пода и се мъчеше да си поеме въздух, Бен бе извадил пълнителя и го беше изпразнил. Знаеше, че брат му няма да забележи разликата. И въпреки че само се опитваше да засрами и унижи малкия нещастник със собствените му номера, убеден, че той няма да има куража да дръпне спусъка, все пак сигурното си беше сигурно.

Намръщи се от болката в главата. Носеше няколко охлаждащи превръзки в чантата си и можеше да ги използва, за да спре кръвта, но болницата беше толкова близо… щяха да дезинфектират раната и да я затворят както трябва, а превръзките щеше да запази за истински спешен случай.

Да, излезе прав за куража на Алекс, или по-скоро за липсата на такъв. Но не съжаляваше, че бе подредил картите в своя полза за всеки случай. Какво говореше това? Най-глупаво беше да кажеш на някого: „Не ти стиска“. Няма смисъл да поемаш подобен риск.

Беше рискувал, като тръгна да бие Алекс. Защото, щом се ядоса, му беше много по-лесно да започне, отколкото да спре. Дори и не помнеше всичко. Алекс го бе обвинил, че е убил Кейти, най-сетне го беше изрекъл на глас, Бен знаеше, че си го мисли от години. Чу думите и тогава… какво направи? Всичко потъна в червена мъгла и после тръгна да го души, нали? Да, душеше го.

Душах го? Кажи си го. Убиваше го. Знаеш си. Усети го. Искаше го.

Но се бе спрял. Не знаеше как, но беше успял. Това все пак значеше нещо.

Влезе в спешното на болницата и попълни формуляра, като използва фалшиво име и номер. Извади късмет — нямаше друг спешен случай преди него. Приеха го веднага и се захванаха да обработват раната му.

Невероятно. Беше преживял две престрелки за един ден, плюс задачата в Истанбул преди седмица — защо да не брои и нея? — и се бе измъкнал без драскотина. И накрая собственият му брат, за когото между глока и камъка нямаше разлика, го рани.

Едва не се разсмя при тази мисъл. Макар да беше бесен, трябваше да признае на Алекс, че бе показал малко смелост. Поне се беше съпротивлявал. И се бе опитал да използва пистолета, макар че Бен го видя да го търси и успя лесно да го спре.

След пет шева и два ибупрофена си тръгна от болницата и прибра колата си от мястото, където я беше паркирал снощи. Почуди се какво му се прави. Нямаше нови заповеди, а и след Истанбул не ги очакваше най-малкото поне още две седмици. Можеше да иде в Браг, да използва стрелбището, да не сваля гарда. Или да хване самолета до Кабо за няколко дни. Да, Кабо, да се погмурка малко, да се попече на плажа. Щеше да е най-добре.

Щеше да се отбие на юг по пътя. Да види дали не може да открие волвото. Не заради Алекс — майната му! За да задоволи собственото си любопитство, така де.

След четирийсет минути обикаляше по смълчаните утринни улици на Ладера. Отне му доста време, докато открие колата — сребристо „Волво S80“. Беше паркирана на хитро място, Дос Лома Виста Драйв, само на седемстотин метра от къщата на Алекс напряко, но на няколко километра с кола. Пичът явно бе разполагал с топографска карта и е бил наясно, че с очилата за нощно виждане лесно ще пробяга краткото разстояние до къщата на Алекс, като мине през дворовете. Затова беше оставил колата на място, където, дори и някой да тръгне да я търси, няма да се сети веднага да погледне.

Когато видя как светлините на волвото присветнаха в отговор на дистанционното, паркира и слезе. „Дос Лома Виста“ беше гъсто залесена сляпа улица. Нямаше никого наоколо. Нямаше кой да го види.

Провери отдолу волвото за взривно устройство. Беше чиста. После огледа една от задните врати. Ако някой бе заредил колата, взривното устройство най-вероятно беше при вратата на шофьора, но вече веднъж го бяха надхитрили и нямаше да им позволи да го сторят отново. Задната врата беше наред. Влезе в колата и набързо я претърси. Вътре нямаше нищо. Никаква регистрация, нито дори документите от агенцията за коли под наем. В жабката имаше едно-единствено нещо. Мобилен телефон.

Пипнах те.

Бен прибра телефона в джоба си и записа регистрационния номер на колата от таблото под предното стъкло. Едва ли щеше да доведе до нещо друго, освен до фалшивата самоличност, под която мъжът бе наел волвото, но човек никога не знае.

Отдалечи се със собствената си кола и спря на паркинга на търговския център. Телефонът беше „Самсунг Т219“ с капаче, вероятно за еднократна употреба. Прегледа обажданията. Имаше само едно входящо — с код 650. Местен. Обаждането беше отпреди петнайсет минути. Нищо друго. Мъжът явно беше изтрил всичко, преди да тръгне от колата за къщата на Алекс. Умно. Но това не беше попречило някой да му се обади после.

Бен натисна бутона за обратно набиране и вдигна телефона до ухото си. Две позвънявания и от другата страна се чу мъжки глас:

— Обадих ти се точно както ми каза. Още не съм го виждал.

Сърцето на Бен започна да бие по-бързо. По дяволите, гласът му беше познат. Но не можеше да се сети.

— Знам, че си се обаждал — отвърна той почти шепнешком, за да не се усъмни онзи.

— Къде си? Защо говориш толкова тихо?

— На обществено място съм. Не искам някой да ме чуе. Къде си ти?

— В офиса, ти къде мислиш? Тук го няма.

Кучият му син. Офисът. Оттам му беше познат гласът.

Беше Озбърн.

Мисли бързо, импровизирай, каза си Бен.

— Имаше малък проблем. Трябва да се срещнем.

— Сега?

— Да. Иди на паркинга и застани до колата си. Ще дойда след пет минути.

Настъпи пауза.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Ще си промениш мнението, щом се видим и чуеш какво стана. Пет минути. Бързо ще се разберем и ще си вървиш.

Бен затвори, без да даде шанс на Озбърн да отговори. Той беше измислил всичко в крачка и вероятно имаше половин дузина противоречия, ако не и повече. В момента нещо отвътре казваше на Озбърн, че работата не е наред. Номерът беше да го накара да се почувства притиснат, да не му даде възможност да се вслуша в това тихо гласче, което му шепнеше, че има нещо гнило. Разбереше ли, че има проблем, Озбърн нямаше да има възможност да извика подкрепление. Пет минути бяха идеални и в двата случая.

Бен пое по шосе 280 към „Пейдж Мил“ и сви в паркинга на „Съливан, Грийнуолд“. Ако Озбърн не го чакаше, щеше да се добере до него по друг начин, не беше проблем.

Но той беше там, стоеше до лъскавия си черен мерцедес седан, оглеждаше се притеснено наляво и надясно, изглеждаше нелепо с тениската си и каубойските ботуши. Бен спря на празното място до него. Озбърн го наблюдаваше, изражението му бе напълно сащисано. Преди да успее изобщо да включи какво става, Бен беше слязъл от колата с глока в ръка. Озбърн видя пистолета и очите му се ококориха.

— Не казвай нищо — рече Бен. — Просто отключи колата и седни на мястото на шофьора. Направиш ли го, ще знам, че искаш да говориш с мен. Не го ли направиш, ще знам, че искаш да умреш, и то веднага.

— Аз… аз… — заекна Озбърн.

Бен насочи пистолета право към чатала му.

— Млъкни и отключи колата.

Озбърн извади ключовете си и натисна копчето. То изписка и фаровете светнаха. Бен се качи отзад зад седалката на пасажера. Плъзна се покрай детското столче и седна директно зад Озбърн.

— Сега карай — рече. — Бъди разумен и само ще си поговорим. Ако се опиташ да ме ебаваш, ще те убия. Разбрахме ли се?

Озбърн попита:

— Накъде искаш да карам?

— По „Пейдж Мил“, към шосе 280.

Излязоха от паркинга и тръгнаха по „Пейдж Мил“. Озбърн каза:

— За какво е всичко това?

— Аз ще задавам въпросите. Ти само ще караш. Завий наляво по Койот Хил Роуд.

— Койот… защо искаш да ходим на толкова усамотено място? Защо просто не поговорим, докато карам?

Добри инстинкти, помисли си Бен. И умен въпрос. Той никога не би позволил на някого да го заведе до място, където може да бъде извършено престъпление. Каквото и да се готви да ти стори злодеят, ще стане сто пъти по-зле, ако те заведе на уединено място.

— Прави каквото ти казвам или ще ти пусна един деветмилиметров куршум в основата на черепа. Мозъкът ти ще се пръсне, но почти няма да има кръв. Ще те преместя на съседната седалка и ще закарам трупа ти обратно до паркинга на фирмата. Как ти звучи?

— Добре, добре. Койот Хил Роуд.

След минута Озбърн зави, както му бе наредено.

— Черният път — рече Бен, като посочи към кафявото отклонение, оградено от дървета, което минаваше през зелените хълмове и стигаше до Диър Крийк Роуд и някакви офис центрове от другата страна. — Завий по него!

Озбърн се подчини. Караха малко по черния път и когато вече не можеха да бъдат видени от Койот Хил, Бен рече:

— Спри и загаси двигателя.

— Какво искаш от мен?

Бен бутна детското столче на пода и се прехвърли на предната седалка, така че да може да вижда лицето на Озбърн.

— Искам да знам каква е връзката ти с „Обсидиан“ — рече той.

— Не знам за какво говориш.

— Програмата, която Алекс е подал за патентоване.

— Да, знам какво е „Обсидиан“, но не знам за какво говориш ти.

Бен се замисли. Съществуваха две възможности. Първо, Озбърн ръководеше цялото нещо и имаше впечатляващи връзки с наемници. Второ, той беше ръководен от външни лица. Но кое от двете? Озбърн трябваше да добие впечатление, че Бен знае повече, отколкото всъщност му беше известно. Това щеше да го накара да проговори и за да създаде подобна илюзия, Бен трябваше да тръгне в правилната посока. Стъпвайки на отговорите му, предположенията на Бен щяха да стават все по-конкретни. Целият номер беше една илюзия, така правеха и врачките, за да премятат доверчивите клиенти, и също както при тях, най-важното беше да създадеш доверие, да изглеждаш вещ, дори всезнаещ още от самото начало.

Личеше си, че Озбърн се опасява колко много неща са ясни. И макар в момента да го държаха на мушка, страхът му бе породен от нещо друго.

— Как се свързаха с теб? — попита Бен.

— Никой не се е свързвал с мен. Казах ти, не знам за какво говориш.

Бен се усмихна. Видя в очите на Озбърн, както и по внезапните капки пот, избили на челото му, че въпросът го ужаси. Добре, не беше той шефът. Някой го държеше с нещо. Но какво?

Погледна към детското столче на пода. Семейството му ли бяха заплашили? Не. Страхът на Озбърн не изглеждаше породен от добродетели. По-скоро беше свързан със… срам.

Какво знаеше Бен за него? Бяха се срещнали за кратко. Беше прекарал няколко минути в кабинета му. Алекс бе споменал нещо за Тайланд, нали? Имаше и снимка. Озбърн с някаква важна тайландска особа.

— Тайланд, нали? — попита Бен. Рискува, знаеше, че ако греши, Озбърн ще разбере, че блъфира, и после щеше да му е много трудно да набере отново инерция.

Но не грешеше. Озбърн мигна бързо и рече.

— В това няма никакъв смисъл.

Напротив, има — помисли си Бен. — Това нервно трепване на клепачите е по-добро и от детектор на лъжата.

— Снимки? — продължи Бен. — Видео? Какво беше?

Озбърн поклати глава, без да каже нищо. Клепките му мигаха толкова бързо, че бе уморително да го гледаш. Бен буквално подуши страха, който се излъчваше от него, кисела миризма, която изпълни купето на колата.

Детското столче — помисли си той. — Човек със семейство. Репутация. Обществено положение.

И влечение към нещо в Тайланд. Проститутки? Може. Травестити? Деца? В Банкок можеш да получиш всичко, което си поискаш.

Нямаше голямо значение. Вече знаеше достатъчно, за да го обработи.

— Трябва да разбереш едно — каза Бен. — Хората, които те изнудват, са и мои врагове. Даваш ли си вече сметка какво правя с враговете си?

Озбърн не отговори и Бен продължи:

— Така че кажи ми това, което искам да разбера, и тези, които са се набъркали в живота ти, ще изчезнат. Завинаги. Ако не ми кажеш, ще реша, че все още искаш брат ми да бъде убит. Което те прави… мой враг.

— Не е вярно! — отвърна Озбърн. — Не искам Алекс да бъде убит. Не искам никой да пострада.

— Кажи ми тогава. Убеди ме.

Озбърн впери поглед надолу. След малко промълви:

— Преди няколко месеца…

— Не гледай надолу. Искам да ти виждам очите.

Озбърн се обърна към него, лицето му се кривеше от страх и ярост.

Точно така, глупако. Усещаш ли го? Закачен си към човешки детектор на лъжата.

— Преди няколко месеца, тъкмо си тръгвах от офиса една вечер, и един мъж ме причака до колата. Извика ме по име: „Дейвид — каза той. — Радвам се да те видя“. Но аз нямах представа кой е. Подаде ми един кафяв плик. Каза, че имал нещо, за което не искал никой друг да разбере. Че може да се погрижи никой друг да не разбере.

— Какво имаше в плика?

Настъпи дълга пауза. Озбърн облиза устни и рече:

— Снимки.

— Снимки на какво?

— Снимки от Тайланд.

Добре, така ставаше. Картинката започна да се изяснява. Някой научава за „Обсидиан“. Засега не беше важно как; Бен знаеше от разговора си с Алекс, че има много възможности. Някой иска да заличи изобретението. Кои са основните възли, които трябва да се ударят? Изобретателят, адвокатът, спецът по патентите. Патентното ведомство. Патентната база данни. Адвокатската фирма.

— Какво искаха от теб? — попита Бен.

— Искаха да разберат как могат да се отърват от „Обсидиан“. Казах им, че не могат, беше вкаран в правителствената система за регистрация на патенти, за бога, но те отговориха, че това не ги притеснява. Как можели да се отърват от него в „Съливан, Грийнуолд“? Искаха да знаят как работи нашата компютърна система, пароли, бекъпи, всичко.

— И ти им каза.

— Трябваше.

Връзваше се. Знаеха от молбата, че Алекс се занимава с патента. Но за информацията, която им трябваше, за да са сигурни, че изобретението ще изчезне, имаха нужда от вътрешен човек.

Откъде са разбрали, че могат да използват точно него? Започваш от страницата на фирмата. Там са изброени съдружниците и адвокатите, има биографиите на всички. Разбираш къде съществува евентуална възможност от информацията, която е публично достояние. Търсиш женени хора, хора със семейства, хора със слаби места. Осигуряваш си няколко заповеди във връзка с националната сигурност и се набъркваш в живота им: подслушваш телефоните им, проверяваш състоянието на кредитните им карти, следиш имейлите им. Кой лъже с данъците? Кой има любовница? Кой е скрит хомосексуалист? Кой си е основал практика, която налага чести пътувания до един от най-големите градове за секстуризъм?

После влизаш в някоя онлайн система за резервации и проверяваш кога пътува. Кой хотел? Човекът е съдружник в голяма адвокатска кантора, ще отседне в един от трите или четирите най-хубави в града. Тайно проникваш в стаята му. Камера през ключалката. Таен видеозапис. Или го проследяваш до някое друго място. Събираш доказателства. Показваш му ги. Караш го да разбере какво ще стане, ако жена му види снимките. Или ако видеото бъде качено в YouTube и линкът бъде изпратен на всички контакти от пощенската му кутия. Вече държиш в ръцете си живота му, репутацията му, всичко. Притежаваш го.

— Кой беше човекът, на чийто мобилен звъня сутринта?

— Това беше същият човек. Той ме чакаше на паркинга онази нощ.

— Има ли си име?

— Каза ми да го наричам Ейтриос.

— Добре. Защо се обади на Ейтриос тази сутрин?

— Звънна ми вчера. Търсеше Алекс.

— Ти какво му каза?

— Че Алекс е бил тук сутринта, но оттогава не съм го виждал. Нареди да му се обадя, ако го видя, и да го осведомявам периодически какво става.

Това се потвърждаваше от казаното от него по-рано по телефона, както и от случката в задния двор на Алекс. Но кой беше Ейтриос? За кого работеше?

— Ейтриос — повтори Бен. — Как се свързваше с него?

— Имах номера на мобилния му. Само толкова.

Бен се замисли с какво му е полезно това. Да го проследи до собственика, ясно, но Ейтриос явно беше професионалист и на практика нямаше никакъв шанс да е регистрирал телефона или наел колата под име, което да означава нещо. По дяволите, изглежда, че с убийството му беше прекъснал единствения си източник на информация. Не че имаше кой знае какъв избор, но въпреки това.

Телефонът в джоба му избръмча. Извади и го погледна. Не светеше. Помисли си: Какво става, по дяволите? Джобът му пак избръмча.

Мамка му. Мобилният на Ейтриос.

Извади телефона, който беше взел от волвото, и погледна дисплея. Кодът беше 202, Вашингтон.

— Трябва да се обадя — рече Бен. — Хвани здраво волана, гледай право напред и си дръж устата затворена.

Озбърн се подчини. Бен натисна копчето и вдигна телефона до ухото си.

— Готово е — рече той, отново шепнеше, както беше направил по-рано с Озбърн.

— Защо, по дяволите, не докладва? — отвърна гласът от другата страна.

Бен се бе подготвил да импровизира в една дузина различни посоки. Но не беше подготвен затова. Застина, изведнъж не знаеше какво да каже.

Дрезгавият баритон… провлеченият акцент от Джорджия…

— Хорт — рече Бен. — Какво става, по дяволите?

Последва пауза. Хорт рече:

— Кой е?

— Бен.

Нова пауза.

— Бен? Какво правиш, по дяволите, синко?

— Хорт, какво става? Кой е Ейтриос? Брат ми мишена на нечия операция ли е? И аз ли съм?

— Брат ти… кой е брат ти? Мили боже всемогъщи, за адвоката ли говориш?

Бен отчаяно се опитваше да проумее какво се случва. На глупак ли се правеше Холт? Какви бяха шансовете…

— Какво стана с Ейтриос? — попита Хорт. — Откъде имаш този телефон?

— Ейтриос го няма.

— О, дявол да го вземе! Ти… мамка му, Бен, представа нямаш какви ги забъркваш.

— Какви ги забърквам? Мен ме забъркаха. Опитвам се да оправя нещата.

— Чуй ме. Трябва да се оттеглиш. Веднага. Разбра ли ме? Оттегли се!

— Да се оттегля от какво?

— Още ли си в Сан Франциско?

Алармата в главата му се включи.

— Да, още съм тук.

— И аз съм тук. Трябва да се срещнем.

— Какво правиш тук?

— Ръководя операцията, която ти прецакваш.

— Операцията ти е насочена срещу брат ми.

— Мисля, че вече разбрах. Преди не знаех. Трябва да оправим нещата. Всемогъщи боже!

— Какво искаш да направя?

— Аз съм в „Гранд Хаят“ на Стоктън. Чакай ме във фоайето след петнайсет минути.

Бен се подвоуми. От една страна, петнайсет минути нямаше да стигнат на Хорт да организира нещо. От друга страна, не обичаше срещи лице в лице, когато друг предлага мястото.

Не. Трябваше да усложни нещата, да си осигури малко време за размисъл, да се погрижи да не изгуби инициативата.

— Намирам се южно от теб в момента — отвърна Бен. — Ще ми трябва един час да дойда. Нека бъдат деветдесет минути за по-сигурно.

Това щеше да прозвучи добре на Хорт. Щом Бен се съгласяваше за мястото и не се притесняваше от по-късен час, това означаваше, че му има доверие. Макар че изобщо не беше така.

— Добре. Деветдесет минути.

Бен затвори. Погледна към Озбърн. Той държеше ръцете си на волана.

— Знаел си за изобретателя, нали? — рече Бен, главата му отново започна да пулсира. — Хилзой. Знаел си какво е станало с него.

Озбърн гледаше втренчено напред. Когато проговори, гласът му беше една октава по-висок от обичайното.

— Полицията каза, че бил убит заради наркотици.

— Да, така си мисли полицията, така е трябвало да си помисли, но аз попитах какво си знаел ти, мамка му!

Озбърн не отговори. И това беше достатъчен отговор.

Главата му започна да пулсира по-силно. Лайнарят знаеше за какво е ставало дума. Знаеше, че са щели да убият Алекс. Все едно той се беше опитал да го убие.

Част от него се учуди на собственото му непостоянство. Преди няколко часа му се искаше сам да очисти Алекс, даже до известна степен беше жадувал да го направи. Но това беше друго. Алекс му беше брат. Може да бе парадокс, може и лудост, но така беше.

Опита се да реши дали Озбърн го излага на някаква допълнителна опасност. Ако очистването му щеше да наклони везните в негова полза, щеше да го очисти. Но не можа да се сети за нищо. Не знаеше какъв извод да си направи от това. Част от него искаше да му види сметката и без това. Беше решил да го убие още когато го принуди да кара към това отдалечено място. Но докато го гледаше как стиска волана, виждайки, дори помирисвайки страха му, усети, че няма желание да го направи. Беше убил много хора — в битка, при самозащита, хладнокръвно. Но никога не бе убивал някого без заповед отгоре или без да се налага. Беше прекрачил много линии през живота си и с изненада осъзна, че не желае да прекрачва тази.

Обърна се към Озбърн.

— Слез от колата. Остави вратата отворена.

Озбърн го погледна, очите му умоляваха.

— Недей, моля те, недей!

— Ако исках да го направя, досега щях да съм го сторил, глупако. И дори нямаше да разбереш.

Двамата слязоха. Озбърн вдигна ръце, полуумолително, полузащитно.

— Остави ключовете и телефона си на седалката — нареди Бен.

Озбърн се подчини.

— Сега се отдалечи от колата. Ще си я намериш обратно на паркинга. Приятна разходка!

Подкара обратно към „Съливан, Грийнуолд“, паркира колата и се качи в своята. Искаше му се да вярва на Хорт. Винаги му беше вярвал. Стана му гадно, че сега се съмнява в него.

Но може би имаше начин да се измъкне от това. Сигурно нещата можеха да се оправят. Ако седнеше с Хорт, изслушаше какво има да му каже… Може би имаше обяснение. Може би той щеше да викне обратно кучетата. Може би.

Но първо трябваше да се увери, че Алекс е в безопасност.