Алгоритъм

23. Надхитряне

Бен караше на юг по шосе 280, бордовият компютър беше настроен на сто и четирийсет, защото заради гнева, който още бушуваше в него, не беше сигурен дали няма да превиши разрешената скорост. Късно беше, почти нямаше коли. Хълмовете бяха огрени от високия сърп на луната.

Вече бе решил да направи още нещо тази вечер и щеше да го направи. Най-вероятно и без това нищо нямаше да излезе, но Господ му беше свидетел, че щеше да се придържа към плана, независимо колко му бе накипяло.

Насили се да изтласка всички глупости от съзнанието си и да се съсредоточи върху тактическите съображения. Почувства се по-добре. Това беше той. В това го биваше.

Бяха изпратили някого за Алекс в хотела. Което означаваше, че знаят, че се е преместил. Означаваше, че най-вероятно няма да си направят труда да проникнат отново в къщата му. Но имаше вероятност и да опитат, зависи доколко здравословно беше за тях, след като бяха загубили двама души при „Четири сезона“. Ако не разполагаха с никакви други следи, можеше да се задоволят с единствената информация, с която разполагаха: служебния адрес през деня; домашния нощно време. Представи си, че е на тяхно място, които и да бяха те. Щеше да е наясно, че е малко вероятно мишената да се появи отново, но не и невъзможно. Алекс беше цивилен. Щеше да му е трудно да разчупи ежедневните си навици. А и вътрешно щеше да се съмнява, че всичко това се случва в действителност. Накрая двете щяха да се съчетаят. Предмет, оставен у дома, щеше уж много да му дотрябва и мишената можеше да се появи отново на позната възлова точка.

Той видя в „Четири сезона“, че целта на операцията им се бе променила. Вече не искаха първо да разпитат Алекс; сега трябваше директно да бъде премахнат. При това положение въпросът се бе променил: знаейки това, което ти е известно за Алекс, къде по-точно в къщата ще му устроиш засада?

Отговорът беше лесен.

Къщата и отделният гараж образуваха буквата L в края на алеята, разделяше ги дървена врата, която водеше към задния двор. Чакаш зад вратата. Имаш идеално скривалище и виждаш цялата алея. Когато Алекс се прибере у дома, няма значение дали ще паркира на алеята или в гаража. Трябва само да излезеш от скривалището си и да му пръснеш мозъка с пистолет със заглушител и после да стигнеш до тихата странична уличка, където си паркирал колата си. Благодаря за участието. Следващият състезател.

Ако някой го причакваше, вниманието му щеше да е съсредоточено върху алеята и в по-малка степен върху улицата, водеща към нея. Нямаше да мисли за задния двор. Нямаше да му хрумне, че някой може да познава мястото и да го използва. Някой, който, да кажем, е минавал напряко през задния двор и двора на съседите зад него на отиване и връщане от училище всеки ден.

Излезе от шосе 280 и пое по Алпайн Роуд, отправяйки се на юг покрай ниските дървени сгради на търговския център в Ладера, където майка му пазаруваше, а баща му проверяваше дали колата има достатъчно бензин и гумите са напомпани. Домът на родителите му — къщата на Алекс — се намираше в задънена улица на име Корона Уей, една от многото подобни улички в квартала, осеян с разхвърляни къщи и големи хълмисти празни участъци. Направи десен завой на Ла Места Драйв, после ляв на Ерика Уей, почувства се неловко от това колко лесни бяха завоите, колко познат пейзажът.

По оградените с дървета улици бяха паркирани коли: лексуси, мерцедеси и волво, които изглеждаха точно на мястото си. Бавно мина покрай тях и ги огледа отвътре. Бяха празни, предните стъкла и покривите бяха покрити с вечерни капчици влага.

Спря и изгаси фаровете, после отвори чантата си и извади очила за нощно виждане. „Найт Оптикс D-312G-A“. Струваха шест хилядарки чифтът, ако успееш да ги намериш извън армията. Малки и достатъчно леки, за да служат за отлично наблюдение. Нагласи ги на главата си и ги включи. Изведнъж светът доби ярък зелен фокус. Купонът започна.

Зави наляво по Есканьо Уей, задънена улица, почти успоредна на „Корона“ и отделена от нея от две извиващи се редици къщи, дворове и шубраци. По улицата нямаше коли, нямаше и улично осветление. Паркира до горичката от секвои между две къщи — семейство Ливайн и семейство Андрюс, ако още живееха тук. Алекс си играеше на криеница с децата им едно време. Увери се, че светлините в купето са изключени, и излезе, като безшумно затвори вратата след себе си.

Въздухът беше студен и влажен и миришеше на борови иглички и мъх. Бен затвори очи и застина с навирена глава, заслуша се. Вятърът шумеше по върховете на дърветата, придружен от приглушения шум от рехавото движение по шосе 280. Колко нощи се беше вмъквал и измъквал тайно по същия този път, нощи, които миришеха и звучаха точно като тази? Спомни си как стоеше на същото това място и пускаше по една вода на пияна глава между дърветата, надявайки се, че родителите му са здраво заспали, но въпреки това измисляше по някоя история в случай на нужда. И тогава една нощ…

Стига. Съсредоточи се.

Правилно. Извади глока и тръгна по тревата в края на двора на семейство Ливайн. Движеше се бавно, местеше всеки крак предпазливо — първо пръстите, после петата — по влажната трева, спираше след всяка крачка, за да се огледа и ослуша.

Отне му четири минути, за да измине двайсетте метра до дървената ограда на задния двор на Алекс.

Не беше висока, само метър и осемдесет, издигната повече, за да не се вижда дворът отвън, отколкото да държи вътре семейното куче Арло, леко невротичен пудел, за когото майка му душа даваше, а Бен едва понасяше и който във всеки случай отдавна беше отървал кучешкия синджир. Надигна се на пръсти в сянката на няколкото дъба и надникна през оградата. Виждаше мястото в ъгъла на къщата и гаража толкова ясно, сякаш някой го беше осветил с прожектор. Беше празно. Огледа двора. Точно както си го спомняше. Къщичката, която баща им бе построил, като бяха деца. Горещата вана, която никой така и не използваше. Сякаш Алекс живееше в някакъв семеен музей. Много жалко.

Отново огледа двора и след като не видя никого, прибра глока обратно в кобура и предпазливо прескочи оградата. Извъртя се настрани, прехвърли първо десния си крак, после левия, след което бавно се спусна на земята. Извади отново глока и зачака, гледаше и слушаше. Нищо.

По-голямата част от двора бе покрита с дървени стърготини или чакъл. Бен избягваше тези места, ходеше по тревата, като се криеше в сенките. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай.

Мястото до гаража беше толкова идеално за засада, че щом веднъж се увери, че е празно, изобщо не се усъмни, че там може да има някого. Вероятно в момента не им достигаха хора. Или пък са решили, че Алекс няма да се върне тази вечер. Или и двете.

И все пак трябваше да е сигурен. Единственото друго място, което ставаше за засада, беше отсрещният ъгъл на къщата, обърнат с лице към улицата в края на тясна кучешка пътека, оградена от едната страна от къщата, а от другата от оградата. Можеше да стоиш в ъгъла отпред в тъмното и пак да виждаш улицата, после да се дръпнеш назад към гаража, ако видиш да влиза кола.

Предпазливо се приближи към къщата, спря при повдигнатата дървена веранда, която водеше към френския прозорец и кухнята. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай. Приклекна ниско, като се възползва от прикритието, което му осигуряваше верандата, и започна да се придвижва странично.

Беше почти до левия ъгъл на къщата и тъкмо се канеше да надникне набързо покрай него, когато чу глас зад гърба си, тих, но пронизващ със страшно напрежение смълчания нощен въздух.

— Не се обръщай. И аз съм с очила за нощно виждане. Аз съм зад прикритие, а на твоя гръб има червена точка от лазарен мерник.

Бен разполагаше с по-малко от секунда да реши дали да не се извърне мигновено и да стреля, или да се подчини. Спокойната увереност в гласа и фактите, които изреди, го убедиха, че втората възможност е по-добра. Засега.

Остана неподвижен. Къде беше мъжът? Откъде идваше гласът? Сигурно беше зад горещата вана.

— Хвърли пистолета и свали очилата — рече гласът. — Движи се съвсем бавно. Лазерният мерник е прикачен към „Таурус Джъдж“.

Бен познаваше модела — револвер, който можеше да се зарежда с 10-милиметрови патрони за ловна пушка. Те се пръскаха и пробиваха дупка колкото юмрук от десет метра разстояние.

Само за секунда умът му обработи информацията. Акцентът на мъжа беше американски, тонът многозначителен. Беше наясно, че Бен разбира от оръжия, иначе нямаше как да разчита, че споменаването на тауруса ще окаже желаното въздействие. Не желаеше да го убива — все още — иначе вече щеше да го е направил.

Значи искаха нещо от него. Скоро щеше да разбере какво. Междувременно разполагаше с няколко предимства. Много малки предвид обстоятелствата, но все пак по-добре от нищо. Затвори очи.

— Хвърли пистолета и свали очилата — повтори отново гласът.

Бен изчака, знаеше, че ще има още едно предупреждение, и използваше допълнителните секунди, за да помисли, да даде на очите си повече време да свикнат с мрака, в който щеше да се озове без очилата за нощно виждане.

Разбираше естеството на грешката си. Бе предположил, че ще устроят засада на Алекс, цивилен. Вместо това те се бяха подготвили за професионалист, за него, и бяха съобразили тактиката и позициите си с това. След като бяха изгубили двама при „Четири сезона“ сутринта, вече бяха разбрали, че ще срещнат сериозен отпор. Бяха го надхитрили. И изиграли.

После се сети. Момичето. Дяволите да я вземат! И него също, задето беше свалил гарда. Тя беше много умна, по-умна отколкото беше нужно, за да разбере какво планира за вечерта. Беше се обадила след малката им заигравка в коридора. И нескопосаното претърсване в бара… беше се направила на глупачка като истинска професионалистка.

— Последен шанс да хвърлиш оръжието и очилата, иначе ще те убия.

Без да се обръща, Бен протегна глока встрани от тялото си, движеше се много бавно, сякаш се опитваше да увери мъжа в покорността си, но на практика даваше на затворените си очи ценни секунди да привикнат. Глокът падна на мократа трева с глухо тупване.

— Сега очилата. Бавно.

Празният кобур беше като дупка в стомаха му. От мисълта, че резервният пистолет беше у Алекс, му се доповръща. Бавно охлаби очилата и ги свали. Отвори очи. Виждаше горе-долу добре в тъмното. Но не достатъчно. Не още. Протегна очилата встрани и ги остави да паднат.

— Къде е този, който живее тук? — попита гласът.

Слава богу, че беше преместил Алекс в допълнителната стая. Сигурно бяха проверили тази, в която момичето знаеше, че спи. Все пак беше нещо, но нямаше да изтрае дълго. Само след няколко часа Алекс щеше да се събуди и вероятно да почука на вратата на Сара. Ако Бен не го предупредеше, с него беше свършено.

Не отговори. Мъжът му беше дал три шанса за пистолета и очилата. Сега, когато Бен беше без оръжие и не виждаше добре, онзи сигурно отново щеше да бъде поне толкова търпелив.

— Къде е той? — попита гласът.

— Не знам — отвърна Бен.

— Не искаме да му сторим нищо лошо. Има нещо, което ни трябва. Ако ни го даде, ще го пуснем. Съвсем просто е.

Ако не беше на косъм да го изкормят с един изстрел, Бен щеше да се разсмее. Знаеше какво прави мъжът: помагаше му да приеме, че трябва да предаде Алекс. Не ни ли помогнеш, мъртъв си — гласеше скритият подтекст. — Помогни ни и на брат ти няма да се случи нищо лошо. Лесно, нали?

— Наистина не знам — отвърна Бен. Завъртя очи наляво, после надясно. Най-после виждаше под слабата лунна светлина. А и знаеше разположението, знаеше го наизуст.

— Ще ти кажа какво ще направим — продължи гласът. — Съобщаваш ми къде е. Аз се обаждам по телефона. Едни хора отиват да говорят с него. Двамата с теб чакаме тук, къщата е приятна и уютна. Когато хората се обадят и ми кажат, че са взели каквото им трябва, всички се разотиваме по живо по здраво. Как ти звучи?

Този път Бен наистина се засмя.

— Като приказка.

Беше на пет крачки от ъгъла на къщата, пропаст, която в настоящия момент изглеждаше широка колкото Гранд Каньон. От другата страна имаше нещо, което можеше да използва. Ако беше още там, разбира се. Ако го нямаше, дори и да успее да завие зад ъгъла, беше мъртъв. Но Алекс не беше променил нищо в имота. Пък и в крайна сметка, това беше единственият шанс на Бен.

— Слушай, приятел, положението ти е лошо, знам. Но така става. Може и да те будалкам. Може и да не те будалкам. Но бъди сигурен в едно. Когато те попитам пак, само още веднъж ще те попитам, ако не ми кажеш нещо, което да ми е от полза, последното, което ще видиш, ще е облакът на мястото на вътрешностите ти.

Без да се издава с нищо, Бен се приготви да тича по-бързо, отколкото някога беше тичал през живота си. После се разсмя, дълго и силно, с увереност, която изобщо не чувстваше. Смехът беше не на място и напълно абсурден и колкото и добър да бе другият, щеше да му отнеме няколко ценни мига да го осмисли.

— Нещо смешно ли има? — попита гласът.

— Да. За мен. Той е на дървото, точно над главата ти.

В мига, в който последната дума излезе от устата му, Бен се стрелна към ъгъла, сякаш го бяха изстреляли с топ. И успя. Смехът, мигновеното отместване на погледа нагоре към дървото и добрата стара мълниеносна реакция — свършиха работа. Бен се стовари по корем върху верандата, все едно се плъзгаше в трета база, и чу гърмежа на тауруса зад гърба си, усети как оловото профуча във въздуха точно над главата му. Претърколи се по-близо до къщата, изправи се на крака и се хвърли отново напред.

Купът с дърва. Там винаги имаше покрити с брезент няколко кубика дърва за огрев, подредени успоредно на половин метър отстрани на къщата, защото баща им не искаше термитите да се придвижват от тях в основите на дома. И още си беше там, слава богу, не толкова висок, колкото си го спомняше, но стигаше до гърдите. Бен се изправи на крака и се обърна с гръб към къщата. Прегъна колене и се сниши така, че главата и тялото му да бъдат по-ниско от върха на купа с дърва. Опря длани, напъна лакти и притисна чело към издадените краища на цепениците.

И тогава другият направи грешка. От страх Бен да не се прехвърли през оградата и да избяга и прекалено уверен, че той не вижда в тъмното, мъжът побърза да го последва. Бен се стегна, насили се да изчака още една секунда, да остави другия да намали разстоянието, след което мина с гръм и трясък през купчината дърва като футболен защитник, който се блъска в тренажор. Шейсетсантиметрови парчета твърд бял дъб — цепеници и подпалките между тях — сякаш избухнаха. Бен изскочи иззад тях. Чу силно тупване, чу как другият извика и в следващия миг вече беше върху него, сграбчи с лявата си ръка барабана на пистолета и го изви с все сила вляво, другата ръка заби в гърлото на противника си, избута го назад и фрасна гърба му в оградата. Пистолетът гръмна отново, но мерникът сочеше далеч от Бен, той усети как пръстът върху спусъка се счупи и изскубна пистолета. Мигновено обърна посоката, сграбчи оръжието с дулото напред, стисна го здраво като чук и го стовари в слепоочието на другия, все едно забиваше пирон. Мъжът се извъртя и се присви на две, ръцете му изведнъж изчезнаха, явно бъркаха за резервния. Бен хвана тауруса с дясната си ръка, опря го в гърба на противника си и дръпна спусъка. От дулото изригна огън и пистолетът отскочи в ръката му. Тялото на мъжа се разтресе, сякаш се опитваше да се отърси от нещо, после падна на колене. Бен държеше тауруса насочен към него и се приближи, искаше да стреля още веднъж, но мисълта за четвърти гърмеж не му се понрави особено.

Нямаше нужда. Десетмилиметровият патрон го бе разкъсал на парчета и на бледата светлина на луната Бен видя, че целият гръб на падналия беше облян в кръв. Мъжът опипа кръвта, после вдигна ръката си пред лицето.

— Мамка му! — прошепна той, не можеше да повярва. И заби лице в земята.

Бен се приближи, все още го държеше на мушка. Преобърна го с крак и провери пулса на врата му. Нищо. Беше свършил.

Вдигна очилата, които беше хвърлил, и си ги сложи отново, после прибра и глока. Върна се при другия и дръпна очилата от ръбатото му лице. Бял, късо подстриган, около трийсетте, може би по-млад. Това не му говореше нищо. Тактиката му беше добра обаче, поне докато не последва Бен зад ъгъла на къщата. Но имаше извинение — нямаше как да знае колко добре Бен познава терена. И снаряжението му беше добро. Таурус, разбира се, и очилата му за нощно виждане бяха „Найт Оптикс“, също като тези на Бен.

Коленичи за миг до тялото, вдишваше вятъра, опитваше се да си проясни главата и да реши какво да прави. Накъсани образи пробягваха в съзнанието му. Хвърля бейзболна топка с баща си. Мята фризби на Арло. Кейти се смее и го пръска със сос за барбекю, след като той я е окъпал с водния пистолет. Погледна към тялото и за миг се парализира от сблъсъка между минало и настояще.

Хайде — помисли си. — Съсредоточи се. Три изстрела. Доста силни. Дворовете в Ладера бяха големи, обикновено разделени с огради и дървета, които заглушаваха шума. Може хората да са ги проспали, да са ги взели за нещо друго или пък да са разбрали, че са изстрели, но да са решили, че някой друг ще направи нещо по въпроса. Може някой да беше вдигнал телефона и да се бе обадил в полицията. Не биваше да чака, за да разбере.

Бързо прерови джобовете на мъжа, не очакваше да намери нищо. Този беше по-добър от руснаците. Беше професионалист. Нямаше да си държи визитката в джоба.

Няколко патрона за тауруса. Безполезни. Фенерче „Шуър Е1Е“. Също. И…

Ключ за кола. Нямаше лого на агенция за коли под наем, нито други отличителни белези, но беше от волво. Беше видял няколко, паркирани по улиците на път за насам. Ако не беше от тях, щеше да е, да кажем, в радиус на километър и половина от къщата. Все пак човекът не се беше приземил с парашут.

Завлече трупа обратно зад горещата вана. Взе му очилата и тауруса — колкото по-малко улики има наоколо, толкова по-добре — прехвърли се обратно през оградата и се запъти към колата си. Караше с изключени фарове, пусна ги чак когато излезе отново на „Ерика“. Спря в дъното на паркинга пред търговския център. Само две улици влизаха и излизаха от Ладера и от тук Бен можеше да вижда и двете. Ако дойдеше полиция, тихо щеше да се измъкне с колата.

Чакаше, гледаше и мислеше. Да го остави или да го премести? И в двата случая имаше рискове. Ако го оставеше, не след дълго някой щеше да види тялото. Труп в задния двор на брат му автоматично водеше към него. Добре. Мъжът трябваше да се повози още веднъж и да бъде открит някъде другаде, ако изобщо го откриеха.

След като до половин час не се появи никаква полиция, Бен се върна обратно до „Есканьо“ и паркира на същото място както и преди. Прекоси двора, прескочи оградата и заобиколи купа с дърва. Грабна брезента, с който беше покрит, уви мъжа в него и го завлече обратно до оградата. Брезентът беше подплатен с мушама и се плъзгаше лесно по мократа трева. Бен повдигна вързопа на раменете си, след което го прехвърли от другата страна на главата си с помощта на двете си ръце. Оттам лесно го завлече до колата.

Мина покрай два автомобила „Волво“, паркирани на улицата. И двата пъти натисна дистанционното на ключа, който беше взел от убития, надявайки се да извади малко късмет. И двата пъти не стана. Добре, свърши си работата и се върни по-късно. Прекалено рисковано беше да обикаля наоколо и да търси колата с труп в багажника.

След две минути беше обратно на шосе 280 и се движеше на север. Спря на два пъти: първо, при езерото Сан Андреас, където надупчи тялото, за да не изплува, и после го хвърли заедно с револвера, очилата и ножа, който използва за дупките; втория — път при контейнер за боклук в Мишън, където изхвърли кървавия брезент. После се върна обратно в хотела, усмихвайки се жестоко при мисълта за това, което очакваше момичето. Колко само щеше да се изненада, когато го види!