Алгоритъм

9. Тъжно и вечно

Алекс беше в офиса в шест часа на другата сутрин. Не можа да спи добре, но поне беше измислил план за действие. Първата стъпка беше да провери в патентната служба. Директорът на Технологичен център 2130 — изследователския отдел, който отговаряше за компютърните кодове и сигурността — беше станфордски възпитаник на име Ханк Шифман, с когото Алекс се сприятели, докато учеха. Да имаш вътре приятел като Ханк беше голямо преимущество — той бе достатъчно умен, за да схване какво представлява „Обсидиан“, и беше наясно със странните прийоми на работа на патентното ведомство. Ханк и 2130 още не бяха получили официално молбата, но той държеше неофициално в течение Алекс как вървят нещата, тъй като молбата първо пристигаше в Службата за първоначално разглеждане на патентите. Последно Алекс бе чул, че молбата е препратена към Министерство на отбраната за проверка, свързана с националната сигурност. Проверката беше рутинна процедура за кодираща програма и освен ако от министерството не решат да я засекретят — голяма разправия, но слава богу, малко вероятно — молбата скоро щеше да я премине и да бъде предадена за официално разглеждане в отдела на Ханк.

Във Вирджиния, където се намираше патентната служба, сега беше девет часът. Алекс позвъни на Ханк и се свърза с гласовата му поща.

По дяволите! Приятелят му винаги ходеше рано на работа. Добре де, можеше да е в тоалетната или да е отишъл някъде.

Съобщението гласеше да натиснеш 0, ако искаш да говориш с оператор. Алекс искаше. След малко една жена попита:

— Към кого да пренасоча обаждането ви?

— Опитвам се да се свържа с Ханк Шифман.

Настъпи пауза. Жената каза:

— Бихте ли изчакали една секунда?

След малко се обади друга жена, гласът й беше по-гърлен от този на първата, тонът — по-делови.

— Здравейте, обажда се Джейн Хамшър, директор на отдел „Компютърна архитектура, софтуер и информационна сигурност“. Мога ли да попитам с кого разговарям?

Алекс се замисли за миг. Ханк му даваше нелегално информация, не искаше да създава неприятности на приятеля си.

— Казвам се Алекс Тревън — отвърна той. — Приятел съм на Ханк от „Станфорд“.

Последва пауза, после жената каза:

— Разбирам. Съжалявам, че се налага аз да ви го съобщя, но Ханк почина вчера.

На Алекс му трябваше доста време, за да се увери, че е чул правилно. Превърташе думите на жената в главата си, опитвайки се да проумее казаното. Не можа.

Най-накрая заекна:

— Какво… какво се е случило? Как?

— Явно е получил инфаркт.

Алекс си представи Ханк, вегетарианец и истинска хала на корта за скуош.

— Но… Ханк беше напълно здрав. Искам да кажа, никога не съм познавал толкова здрав човек.

— Знам, за всички ни е голям шок. Изглежда е било нещо вродено, все още се опитват да разберат. Той ще липсва на всички ни. Беше добър човек и много способен.

Щеше да се измъкне. Алекс си помисли: Е, няма от какво да го пазя, щом в мъртъв, и каза:

— Работата е там, че Ханк ме… държеше в течение за една молба за патент на кодираща програма от името на мой клиент. Дали някой друг може да ми каже какво става?

Настъпи пауза.

— Ханк ли я разглеждаше? — попита жената, тонът й беше подозрителен.

— Не, още не беше дадена за разглеждане. Доколкото знам, е в Службата за първоначална оценка на патентите и подлежи на одобрение от Министерството на отбраната…

— Щом министерството даде разрешение, Службата за първоначална оценка ще я предаде на някой технологичен отдел, вероятно на 2130, както разбирам от описанието ви. Тогава ще се свържем с вас.

По дяволите, това не беше съчувствието, което се надяваше, че заслужава един опечален приятел.

— Добре — отвърна Алекс. — Благодаря ви.

— За нищо. И още веднъж моите съболезнования.

Затвори. Време за План Б. Неприятното беше, че след смъртта на Хилзой вече беше преминал към План Б. И той, по всичко личеше, не вървеше добре.

Първо Хилзой, после Ханк. Невероятно. Сякаш „Обсидиан“ беше прокълнат.

Замисли се какво да прави сега. Все пак трябваше да разбере кой ще наследи правата за патента, ако — когато — бъде издаден. Освен това да запретне ръкави и да направи пълна оценка на технологията — ползите, ограниченията, всички възможни приложения на различни потенциални пазари. Преди Хилзой сам хвалеше „Обсидиан“ като нещо, около което можеш да изградиш цяла компания. Сега, когато го нямаше, Алекс трябваше да говори вместо него.

Прегледа папката му и не остана изненадан, когато не откри никаква информация за семейството му. Добре, щеше да го възложи на Алиса. Да се свърже с бившата му жена и да разбере кои са най-близките му роднини — вероятните наследници при наличието на завещание или тези, които най-вероятно трябваше да го наследят, ако умре, без да е оставил такова.

Накрая самата технология. При всяко идване в кантората Хилзой оставяше резервно дивиди с последната версия при Алиса. Алекс излезе и го взе, после го пъхна в гнездото на лаптопа си. Щом програмата се зареди, той с изненада чу музика от малките говорители. Не позна мелодията — някакъв инструментал. Заслуша се за миг, след това откри командата, която я изключва. Беше зловещо, представи си как Хилзой я е слушал, работейки по „Обсидиан“. Може и да му беше любима.

Започна да пуска различните приложения, описваше ги, все едно говореше на някой капиталовложител:

— Видяхте ли колко бързо „Обсидиан“ кодира петгигабайтов видеофайл? А също и увеличава. Пробвали сме я до пет терабайта и мислим, че може и още. И не само видео, разбира се. Всякакви данни. Всяка платформа. Разкодирането е също толкова бързо. Гледайте…

Продължи да говори близо час, погълнат, изключил за външния свят. Трябваше да може да го прави. Налагаше се.

Някой почука на вратата. Той извика:

— Да!

Влезе Сара.

— Здравей! — каза тя, тонът и изражението й показваха, че не е особено доволна.

— Какво има? — попита Алекс, сепна се, когато я видя, умът му все още беше наполовина зает с „Обсидиан“.

Тя седна и го погледна.

— Не ти ли хрумна, че и други хора може да се притесняват какво се е случило с Хилзой?

Алекс се намръщи. Защо тя не можеше да се държи подобаващо за младши адвокат? Не биваше просто да влиза, да се тръсва на стола, все едно кабинетът му е неин втори дом, и да започва да го разпитва.

— Виж — понечи да каже той.

Тя се наведе, лактите й бяха опрени на бюрото му.

— Вчера изчезна и отиде в полицейското управление. Какво става?

Алекс се насили да не поглежда към съблазнителното деколте, което мярна с периферното си зрение. Добре, може и да имаше право.

— Бил е убит — заяви той.

Изведнъж изражението й отново омекна.

— Мили боже, не мога да повярвам!

Помисли си да й каже, че е зает. Да покаже неудоволствието си от неумението й да му засвидетелства подходящото уважение. Винаги се беше отнасял почтително като младши адвокат. Какво й ставаше?

Вместо това каза:

— Имало пакет с хероин в багажника на колата му. Мислят, че става дума за наркотици.

— Хероин? Хилзой? Стига, той беше компютърен маниак. Няма логика.

— Човек никога не знае.

Тя се облегна, сякаш възнамеряваше да остане още.

— Извикали са те в полицията… защото са мислели, че може да знаеш нещо?

Алекс се поколеба за миг и после се предаде. Първо Хилзой, после Ханк… беше толкова безумно, просто имаше нужда да поговори с някого. Каза й за неприетите обаждания, които бяха довели полицията до него, за разпита в участъка, дори за ДНК теста. Не беше възнамерявал да се разприказва толкова; изобщо не бе имал намерение да говори за това. Усети, че с приказките си се излага на риск, без да знае какви могат да бъдат последиците и без да може да ги контролира. Усещането леко му замая главата, почти му се доповръща.

— Каза ли на Озбърн? — попита тя, когато той свърши.

— Не. Той е в Банкок до утре сутринта. Ще му кажа, щом се върне.

— Няма ли да иска да узнае веднага? Можеш да му изпратиш имейл.

Алекс се засмя.

— Щом не е негов клиент, на Озбърн хич не му пука, повярвай ми.

В мига, в който думите прозвучаха, му се прииска да не ги беше казвал. Беше наясно, че трябва да си държи устата затворена за тези неща — никога не знаеш как нещо безобидно може да се изкриви и раздуе после. Ядосваше се, че Сара има такова въздействие върху него.

Но тя само му се усмихна съчувствено.

— И какво ще стане с патента?

Алекс прокара пръсти през косата си и въздъхна.

— Опитвам се да разбера.

Погледна към лаптопа му.

— Това програмата ли е?

— Да. Пуснах да изпробвам „Обсидиан“. Да видя как върви без Хилзой зад кормилото.

Тя кимна.

— Ако имаш нужда от втори пилот, повикай ме.

Той я погледна, опита се да разгадае изражението й. Какво означаваше предложението по-точно? За работа ли ставаше дума, или…

Усети как се изчервява. По дяволите!

— Благодаря — отвърна той. — Ще ти кажа.

Тя се усмихна и стана.

— Извинявай, че нахълтах така. Но наистина бях любопитна.

Алекс кимна и се насили да не става от мястото си. Нямаше да я изпраща до вратата, все едно е проклет съдружник.

Тя отново го озари с прекрасната си усмивка и излезе, затваряйки вратата след себе си. Той шумно въздъхна. След малко отвори лаптопа и се зае отново да експериментира с „Обсидиан“. Но не можа да се съсредоточи. Цялата ситуация… просто събуждаше стари спомени.

Беше първа година в гимназията „Ментло Атертън“ в нощта, когато Кейти умря. Спеше, в полусън чу как телефонът звъни. Почуди се защо ли някой се обажда толкова късно, после започна да се унася отново, тъй като знаеше, че каквото и да има, родителите му ще се погрижат. Тогава, само миг по-късно, се събуди стреснато от най-ужасяващия звук, който някога бе чувал. Звукът не беше силен, но го накара да седне в леглото, ръцете му трепереха, цялата топлина изведнъж се бе изпарила от тялото му.

Звукът идваше от майка му. Девет срички, казани с треперещ, неестествено висок глас, самите думи бяха неясни и нямаха значение в сравнение с неподправения ужас в гласа й.

— О, не! Моля те, Господи, не!

Алекс седеше застинал в леглото и стискаше здраво завивките, никога в живота си не бе чувствал такъв страх. Какво можеше да накара майка му да прозвучи така? Кой беше на телефона?

След малко баща му се появи на вратата. Запали лампата и с тих заповеднически тон, с какъвто Алекс никога досега не го беше чувал да говори, нареди:

— Алекс, облечи се. Трябва да отидем в болницата.

Алекс поклати неразбиращо глава. Болницата? Кой беше болен?

— Татко…

— Веднага! — заповяда баща му.

Натовариха се в колата на баща му, майка му — на седалката до шофьора, Алекс, объркан и уплашен — отзад, и гумите изсвириха, когато излязоха на заден от алеята. В мига, в който се озоваха на улицата, баща му завъртя волана, удари спирачки и Алекс полетя напред. Още не беше успял да си сложи колана. После баща му даде газ до дупка и той отхвръкна отново назад. Закопча предпазния колан с треперещи ръце чак когато колата зави рязко в края на улицата и Алекс за малко не се удари във вратата.

Баща му продължи да кара като луд, а майка му, която никога не спестяваше критиките към шофирането му, особено когато го смяташе за опасно, не каза нито дума. Алекс изведнъж почувства, че му се пишка. Беше толкова уплашен и изхвърчаха толкова набързо, че дори не се беше усетил.

— Кейти е — рече баща му, сякаш се сети за пръв път, че Алекс дори не знае какво, по дяволите, се е случило. Намали на червено, извърна глава да види има ли коли и после излетя. — Катастрофирала е.

Алекс усети как очите му се пълнят със сълзи, но успя да ги преглътне. Чу как гласът на майка му отеква в главата му и изведнъж разбра, че думите й ще кънтят завинаги в него.

О, не! Моля те, Господи, не!

— Не разбирам — обади се майка му и Алекс я чу, че плаче. — Къде е Бен? Мислех, че ще му кажеш да…

— Казах му — прекъсна я баща му. — Той трябваше да докара Кейти у дома. Изрично му го казах.

Алекс се помъчи да разбере за какво става дума. По-рано същия ден цялото семейство се беше върнало от двудневния калифорнийски щатски шампион по борба в Бейкърсфийлд, където брат му беше спечелил титлата в категория до осемдесет килограма. Бен беше в еуфория — толкова щастлив, че дори изненадващо прегърна Алекс пред всички на трибуните. Вечерта бе организиран купон в негова чест. Беше за второкурсници и третокурсници, така че Бен и Кейти щяха да ходят. Никой не му каза нищо повече. Никога не му казваха.

— Може Уоли да е карал — обади се тихо Алекс, опитвайки се да помогне. Уоли Фаркуър беше гаджето на Кейти. Беше последна година и караше лъскав черен мустанг. Никога не беше показвал с нещо, че изобщо подозира за съществуването на Алекс, и той не го харесваше много. Имаше чувството, че и родителите му не са особено възхитени от него.

Настъпи продължително мълчание и Алекс се почуди дали не беше казал нещо лошо. След малко баща му се обади, гласът му беше непривично суров:

— Уоли е карал.

Никой не продума през останалата част от пътя. Сякаш фактът, че Уоли е шофирал, решаваше нещо; нещо едновременно ужасно и вечно.

Алекс искаше да разбере повече, но го беше страх да пита. Кейти беше катастрофирала… но щеше да се оправи, нали? И защо Бен не я е докарал? Родителите му казаха, че е трябвало да го направи. Не знаеше откъде, но имаше силното усещане, че брат му е направил нещо лошо и че каквото и да е то, ако той не го беше сторил, нищо подобно нямаше да се случи.

Но може би това не се случваше. Може би все още си спеше у дома. Може би болката в мехура му, щурото шофиране на баща му, думите на майка му, този гаден обрат в живота им беше просто един кошмар.

Баща му спря рязко пред спешното отделение на Медицинския център в Станфорд и изгаси двигателя. Родителите му изскочиха, затръшнаха вратите след себе си и Алекс разбра, че няма да идат на паркинга, щяха да оставят колата отпред. Откъде можеше да знае? Никой нищо не му беше казал, почувства се изоставен.

Слезе от колата. Нощта беше студена и тиха и видя как дъхът му излиза на пара, забеляза как се вие нагоре под натриевите лампи пред входа. Фасадата на болницата сякаш светеше в мрака, а ъглите на сградата оставаха невидими. Усещането му, че това може да е сън, се засили.

Затича се вътре и спря до родителите си. Баща му говореше с една чернокожа жена през стъклото, сестра или служителка на рецепцията. Кейти Тревън, казваше той. Ние сме родителите й. Къде е тя?

Жената погледна първо някакви бланки, после бащата на Алекс.

— В операционната е, сър.

Операционна. Главата на Алекс се изпълни с образи на доктори с маски и окървавени престилки, нажежени до бяло светлини в помещението, табли с лъскави метални инструменти и мисълта за Кейти в центъра на всичко това там, точно сега…

— Трябва да я видим — настоя майката на Алекс, гласът й беше едновременно уплашен и твърд. — Къде е тя?

Жената я погледна и макар че изражението й не беше лишено от състрадание, Алекс усети нещо непреклонно в него. Усети колко пъти жената е танцувала тези стъпки, до каква степен е свикнала да се оправя с подобни ситуации.

— Госпожо — рече тя, — разбирам колко сте разстроена. Но в операционната не пускат. Обстановката е стерилна и ако влезете вътре, вместо да помогнете, може да навредите на дъщеря си. Моля ви, седнете в чакалнята. Лекарят скоро ще дойде.

Алекс видя как раменете на родителите му увиснаха и тримата се отдалечиха бавно, покорни, уплашени и обезкуражени. Почуди се за миг как беше разбрал за сестрата. Прозрението беше нещо ново за него, и то не особено приятно.

Имаше нещо тъжно и вечно в малката правоъгълна чакалня с миризма на стерилност, с редовете тапицирани столове и с телевизора, който светеше в ъгъла. Беше пуснат съвсем тихо и не се чуваше. Алекс се почуди какъв е смисълът да е включен и тогава изведнъж се сети: той трябваше да напомни на хората, че чакалнята не е целият свят, че каквото и ужасно нещастие да ги е извикало тук, навън животът продължава. Остана поразен от тази мисъл, от новооткритата зрялост в нея, така както се беше сепнал от прозрението за сестрата. Незнайно защо фактът, че внезапно може да разбере подобно нещо, го уплаши.

Намериха три съседни празни стола и седнаха. Той се огледа наоколо. Вътре имаше десетина души. Никой не обърна ни най-малко внимание на него и семейството му. Една латиноамериканка люлееше бебе в скута си и му гукаше. Малко момче, Алекс предположи, че е синът й, се беше облегнало на рамото й и спеше. Възрастен мъж с ватирана риза стенеше и притискаше окървавен парцал към ръката си. Всички изглеждаха така, сякаш са тук от цяла вечност, и Алекс си помисли дали и неговото семейство сега не изглежда по същия начин.

Искаше да хване ръката на майка си, но видя, че двамата с баща му не се докосват, и реши, че и той не бива да я пипа.

— Трябва… да отида до тоалетната — обади се накрая. Майка му само леко кимна в отговор и Алекс се почувства виновен, че трябва да направи нещо за собствено облекчение.

Когато се върна, баща му беше станал и крачеше напред-назад. Майка му седеше толкова неподвижно, сякаш беше изваяна от мрамор. Със сигурност лицето й беше мраморно бяло.

Алекс седна и се зазяпа в летящите врати, които водеха навътре в болницата. Опита се да не мисли за Кейти, за това как я оперират. Сигурно й бяха сложили упойка, нали така? Поне не я болеше.

На всеки двайсетина минути баща му отиваше до телефона в коридора и звънеше у дома. След четвъртия опит дойде обратно и каза:

— Свързах се с Бен. Идва насам.

Майка му вдигна очи.

— Къде е бил?

Баща му поклати глава:

— Не знам. Не ми се говореше. Исках само да дойде тук.

След по-малко от десет минути Бен влетя в чакалнята и Алекс се почувства по-уверен при вида на силния си широкоплещест по-голям брат. Поне сега бяха всички заедно. Трудно се говореше с Бен, а и Алекс знаеше, че брат му не го харесва особено, но пък винаги го беше защитавал. Чувстваше, че ще го защити и сега, щеше да ги защити всичките.

— Какво е станало? — попита Бен. — Как е Кейти?

— Къде беше? — попита майка му, изправи се и се приближи към него. — Ти трябваше да я докараш у дома!

— Какво? — попита Бен.

Баща му се намеси и го сграбчи за ръката.

— Казах ти да я докараш у дома след купона.

— Не си — отвърна Бен и поклати глава. — Каза, че Кейти трябва да се прибере у дома до полунощ.

— Какво според теб означава това? — попита баща му, като повиши глас. — Ти трябваше да я докараш!

Алекс се огледа от мястото си. Безчувствените допреди малко обитатели на чакалнята се бяха посъживили и сега наблюдаваха драмата, която се разиграваше пред очите им.

— Помислих, че просто трябва да се прибере до определен час — защити се Бен. — Защото е по-малка. Уоли каза, че ще я докара, и реших…

Чакалнята утихна.

Бен попита:

— Къде е Уоли?

Баща му отвърна:

— Той е шофирал. Мъртъв е.

Алекс усети как го обзема страх от тези две думи, от потискащата им категоричност. Реши, че този, който се е обадил, сигурно е казал на родителите му. Но… как можеше Уоли да е мъртъв? Алекс скоро го беше видял, преди колко, три дни?

Бен изглеждаше така, сякаш го бяха ударили в стомаха.

— Кейти… Кейти каза, че няма проблем.

Гласът на баща му се извиси:

— Мисля, че ти казах съвсем ясно ти да докараш сестра си у дома, Бен! Ти!

Бен освободи ръката си и отстъпи назад. Погледна към баща си, после към майка си:

— Какво, мен ли обвинявате за това? Аз ли съм виновен?

— Не трябваше да бъде в колата на Уоли! — рече майка му и избухна в сълзи.

Сякаш застинаха по местата си за миг. После Бен се обърна и излезе.

— Бен! — извика баща му, но той дори не се обърна.

— Бен!

Баща му понечи да тръгне след него. Алекс чу как летящите врати се отварят и когато вдигна очи, видя да влиза мъж със зелена хирургическа престилка. Мъжът попита:

— Семейството на Кейти Тревън?

Родителите на Алекс се спуснаха към него. Бен се обърна и се върна в чакалнята. Ужасен, Алекс се насили да стане.

— Ние сме родителите на Кейти — рече баща му с тих глас, челюстта му едва се движеше. — Как е тя?

— В интензивното е — отвърна мъжът и майката на Алекс вдигна ръце към устата си, за да заглуши риданията си. Подпря се на съпруга си. Баща му вдишваше и издишваше като локомотив. Изведнъж по лицето му започнаха да се стичат сълзи. — Аз съм доктор Роузън — рече мъжът с хирургическата престилка. — Да идем някъде, където можем да поговорим.

Доктор Роузън ги отведе в малко помещение встрани от чакалнята. Имаше столове, но никой не седна.

— Дъщеря ви е получила сериозна травма на главата — каза доктор Роузън. — Имаше кръвоизлив и се наложи да я оперираме, за да облекчим налягането.

Майката на Алекс притискаше юмрука толкова здраво към устата си, че ръката й трепереше.

— Тя… — понечи да попита баща му, но не можа да довърши.

— Направихме всичко, което можахме — отвърна доктор Роузън, — но трябва да ви предупредя, че в момента не съм оптимист за шансовете на Кейти. Трябва да се приготвите за най-лошото.

Стенание се изтръгна от гърлото на майка му, пронизително, подобно на хълцане. Тя притисна диво юмрук към устните си.

Алекс усети как очите му отново се пълнят със сълзи и този път не можа да ги спре. Погледна към Бен. Устните на брат му представляваха тънка бледа линия. От четиримата само той не плачеше.

— Може ли да я видим? — прошепна баща му.

Доктор Роузън кимна.

— Разбира се. Но не е в съзнание. Превързана е, има много наранявания. Освен това е интубирана — има тръба в устата си.

Алекс разбра, че доктор Роузън им го казва, за да ги подготви. Благодарен беше за предупреждението. Искаше да бъде силен. Може би не можеше да бъде толкова силен колкото Бен, но искаше да опита и знаеше, че всяко преимущество е добре дошло.

Доктор Роузън ги поведе надолу по коридора и ги вкара в една самостоятелна стая. Бен беше зад родителите си. Алекс, уплашен и неуверен в себе си, стоеше най-отзад.

За секунда си помисли, че има някаква грешка, че доктор Роузън е сбъркал стаята. Човекът в болничното легло беше неузнаваем — главата беше увита с бинтове, устата — зинала, с гумена тръба вътре, клепачите морави и подути.

И тогава, през бинтовете и раните, позна Кейти. Кейти. Този път сълзите не само изпълниха очите му, а потекоха като топли реки.

Майка му падна на колене до леглото и хвана ръката на Кейти.

— О, детето ми — прошепна тя. — Милото ми дете. Детенцето ми!

Баща му заобиколи от другата страна на леглото и хвана Кейти за другата ръка. Не каза нито дума. Кейти не помръдна.

Алекс усети как се изпотява. Защо държаха толкова топло в стаята? И дишането му се ускори. Не можеше да го успокои.

Бен се извърна и го погледна. Прегърна го през раменете и внимателно го изведе от стаята.

Застанаха в коридора, не говореха. Алекс усети, че диша учестено и не може да спре да плаче.

Очите на Бен бяха все така сухи. Разроши косата на брат си.

— Ще се успокоиш ли?

Алекс кимна, но съчувствието в жеста и гласа на брат му го накара да заплаче още по-силно. След няколко минути най-сетне успя да се овладее. Номерът беше да не мисли как изглежда Кейти в това легло. Колко малка, наранена и уязвима. Колко… бездушна.

Изтри отново лицето си в ръкава.

— Защо не си я докарал? — попита той. Само това се сети да каже.

Изведнъж Бен доближи лице до неговото.

— Не… съм… направил… нищо… лошо! — каза той, гласът му се извиси във вик.

Алекс отново ревна. Бен си тръгна.

След малко от стаята на Кейти се чу аларма. Дотича цял екип от лекари и сестри и родителите на Алекс трябваше да излязат. Той беше прекалено уплашен, за да попита какво става. Помисли си, че и без това знае, и не искаше никой да му казва, че е прав.

Бен се върна. Всички крачеха, без да продумат.

На Алекс му се искаше някой да го погали така, както беше направил Бен, когато го изведе от стаята, но явно всеки избягваше останалите. Баща му прокарваше пръсти напред-назад по стената, сякаш се опитваше да се хване за нещо. Майка му стискаше косата си и сякаш всеки момент щеше да откъсне цял кичур. Понякога някоя обувка изскърцваше по покрития с линолеум под, но иначе коридорът беше ужасяващо тих.

Алекс загуби представа за времето. После се появи доктор Роузън. Видя изражението му и моментално разбра — още едно новооткрито, неприятно зряло проумяване.

— Много съжалявам — каза доктор Роузън. — Направихме всичко, което можахме. Съжалявам.

Алекс видя как краката на майка му се подгънаха и как Бен скочи, за да я подхване. Баща му повтаряше: О, боже, не! Господи, не! Доктор Роузън им говореше нещо за донорство на органи, много съжалявал, че настоява, но Кейти можела да даде живот на други хора и трябвало да решат бързо. Алекс се опита да не мисли какво означава да вземат органите на Кейти, но успя да си избие представата от главата.

Родителите му се върнаха в стаята да се сбогуват. Бен се поколеба за миг и Алекс си помисли, че може би не иска да го остави сам. Но после той му обърна гръб и последва родителите си. Момчето се почуди дали брат му не му се сърди за това, което беше казало. Но защо той не беше докарал Кейти? Трябвало е да го направи, баща им беше казал да я докара. Защо Бен не го беше направил?

Остана отвън. Не можеше да влезе отново вътре. Просто не можеше. Не желаеше да вижда сестра си мъртва. Искаше му се изобщо да не беше влизал. Картината не спираше да се върти в главата му.

Спомените на Алекс от остатъка от нощта бяха милостиво мъгляви. Спомни си как родителите му се скараха за органите на Кейти. Баща му казваше, че такава щяла да е и волята на дъщеря им, как щели да се почувстват те самите, ако тя беше имала нужда от трансплантация? Майка му крещеше, че няма да позволи да нарежат на парчета малкото й момиченце. Накрая не подписаха документите. Алекс тайно си отдъхна.

Скандалите продължиха през следващите дни и въпреки че ставаха главно зад затворената врата на спалнята им, Алекс чуваше достатъчно. Уреждането на погребението. Къде трябва да бъде погребана Кейти. Пак за органите, макар че вече беше прекалено късно за това. Най-вече се караха за това, че Бен не я е докарал и дали баща им му беше казал да го направи.

Алекс никога не беше чувал родителите си да се разправят така и това го плашеше. Чудеше се дали няма да се стигне дотам, че да се разведат. Имаше приятели, чиито родители бяха разведени, но не беше предполагал, че и на него може да му се случи. Винаги беше изглеждало, че родителите му се обичат.

Имаше служба в църквата в Ладера, погребението беше в мемориалния парк „Алта Меса“ в Пало Алто. Над петстотин души дойдоха — учители, съседи, приятели на Бен, приятели на Алекс, целият випуск на Кейти. Всички обичаха Кейти.

Стига, помисли си. Остави това. Съсредоточи се.

Но му беше трудно да се концентрира. Истината е, че лошите спомени никога не умират. Не, в най-добрия случай само се стаяват и чакат сгоден момент да изскочат като зло човече на пружинка от кутия и да кажат: Липсвах ли ти? Не се тревожи, тук съм още! Нямам намерение да ходя никъде. Изобщо.

Чудеше се дали е така и с другите хора. Дали всички се борят с подобни гадории, когато са притеснени?

Помисли си за миг за Бен, дали изобщо го терзаеше мисълта. Да, точно така. Иронията беше удивителна — човекът, станал причина за всичко това, включително и за случилото се после, вероятно спеше като младенец през нощта.