Алгоритъм

13. Шибано дежа вю

Бен гледаше Си Ен Ен в хотелската си стая в Анкара, когато мобилният му телефон избръмча. Погледна дисплея, чакаше съобщение от Хорт. Вместо това беше получил имейл. От… Алекс?

Намръщи се, почуди се какво ли можеше да е. Не помнеше кога за последен път се е чувал с брат си. Нещата с наследството отдавна бяха уредени. Не се сещаше за причина да го търси. Имаше някакви братовчеди, една леля… може би някой беше умрял?

Отвори имейла и прочете съобщението, после го прочете втори път. Затвори телефона си и поклати глава.

Същите говна като в гимназията, същите стари говна. Алекс беше направил нещо, което не биваше да прави, и сега имаше нужда батко да го измъкне. Удивително! Шибано дежа вю.

Вероятно нямаше нищо страшно. За Бен твърдението на Алекс, че не го гонела параноя, беше доказателство тъкмо за обратното.

Майната му! Ако брат му наистина искаше помощта му, трябваше да изпрати друго съобщение. И да пише: „Хей, Бен, съжалявам, че бях такова самодоволно копеле цял живот. Нямах право да те обвинявам за всичко, което се случи със семейството ни. О, да, аз съм един неблагодарник“.

Изправи се и погледна към телефона.

— Чу ли? — каза на висок глас. — Ето ти един житейски урок, братле. Недей да хапеш ръката, която те храни.

Започна да крачи нагоре-надолу. За какъв се мислеше малкият всезнайко? Нито дума цели шест години и изведнъж пуска имейл, че иска услуга? Без дори едно: Здравей, как си, Бен, а направо: Нуждая се от помощта ти, обади ми се. Какво беше Бен, слуга? Нещо като иконом, викаха го да почисти, след като брат му оплеска работата?

— Виж какво ще ти кажа — продължи той. — Ще ти помогна. Но ще ми платиш за това. Да, ще ми платиш. На слугите се плаща, нали така? Или си мислиш, че съм ти роб, така ли? За свой роб ли ме мислиш?

Продължаваше да крачи.

— О, и нашата къща? — рече той, завъртя се и погледна към телефона. — Значи е нашата къща? Да, когато искаш да ме накиснеш в нещо, е нашата. За глупак ли ме мислиш, Алекс? За такъв ли ме мислиш?

Дишаше тежко и усещаше онзи ликуващ лудешки импулс да смаже някого, импулс, който му беше донесъл много наказания за излишна грубост по време на единствения му сезон в „Станфорд“ и само връзките на баща му с управата бяха успели да го задържат в отбора.

Не помнеше кога за последно се беше бил и май че това беше добре. Боят беше пълната противоположност на анонимността, особено при наличието на фотоапарат или дори видеокамера във всеки мобилен телефон. Но и не вярваше, че още може да се бие. Не беше сигурен, че си спомня как. Боят ставаше най-вече по взаимно съгласие. Имаше подразбиращи се правила, негласни граници. Но вече толкова свикнал със смъртта, Бен се боеше, че изправен пред аматьорско насилие, ще направи това, което вършеше напоследък, без изобщо да спре или да помисли преди това.

Мисълта не го радваше. Боят бе добър отдушник и колкото и ненормално да беше, той обичаше да се бие. Това, че вече не можеше, го караше да се чувства така, сякаш бе изгубил частица от себе си, частица, която сега, връщайки се назад, му изглеждаше странно невинна. Може би защото повечето от сбиванията му бяха станали в гимназията. Може би защото гимназията беше, преди Кейти да умре.

Онази вечер беше отишъл на купона, организиран от две популярни момичета от неговия клас, Робърта и Моли Джоунс. Семейство Джоунс живееше в къща в Атертън с огромен заден двор и понеже родителите бяха доста разбрани, задоволяваха от време на време желанието на дъщерите си да организират огромни гимназиални партита. Никой не го беше планирал предварително, но след състезанието купонът се бе превърнал в нещо като неофициално честване на победата на Бен.

Разбира се, алкохолът беше забранен. Но хлапетата винаги намираха начин да пият.

Бен изпи няколко бири, но не почувства нищо. Не беше пил нито капка от началото на сезона по борба, започнал преди четири месеца; трябваше да свали пет килограма, за да се състезава в категорията до осемдесет; и освен че беше замаян, беше и страшно уморен от турнира. Чувстваше, че може да си позволи само няколко бири в това състояние. Освен това доста момичета го заглеждаха. Повече му се искаше да се чука, отколкото да се напива.

В един момент една от най-готините мацки, Лариса Лий, му каза, че току-що е скъсала с Дейв Бийн, момчето, с което ходеше, откакто се помнеше. Всичко било свършило, каза му тя. Беше щастлива. Искаше промяна. Единственият проблем беше, че нямаше кой да я закара до вкъщи, но може би…

— О, да — съгласи се веднага Бен. — Само ми кажи кога искаш да тръгнем.

— Какво ще кажеш за веднага? — отвърна тя и го погледна в очите.

Да!

Бяха на половината път до колата му, когато се сети: баща му беше казал, че Кейти трябва да се прибере до полунощ.

Но това не означаваше, че той трябва да я закара, нали така? Беше по-голям, можеше да остане до по-късно. Пък и това беше неговата голяма вечер и ставаше все по-голяма с всяка изминала минута. Трябваше само да се увери, че Кейти ще се прибере у дома навреме, и толкова.

Каза на Лариса, че веднага се връща, и тръгна обратно да намери Кейти. Ето я, седеше с приятелките си, смееха се на нещо. Бен се приближи, попита я дали може да дойде за секунда. Тя стана и двамата се дръпнаха на няколко крачки встрани.

— Къде е Уоли? — попита той и се огледа наоколо.

Тя се усмихна, май се досещаше.

— Не знам. Някъде наоколо. Какво има?

— Татко искаше да те върна у дома до полунощ, но си мислех…

Тя се разсмя.

— Мислеше вместо мен да закараш Лариса.

Бен внимаваше да не се издаде.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички знаят, че току-що е скъсала с Дейв. И че си пада по теб.

Последва пауза. Бен беше изчукал много от момичетата от своя клас и доста от класа на Кейти. Някои си имаха приятели, но никой не разбра, защото той никога не се издаваше. Не искаше да накърни ничия репутация. Не искаше и да намали шансовете си да продължи да върши същото.

Повдигна рамене.

— Просто има нужда някой да я закара, нищо повече.

Кейти отново се засмя.

— Да бе, разбира се.

Бен се огледа наоколо, после отново се обърна към нея.

— Не казвай на никого, ясно?

Тя се усмихна.

— Някога да съм казала?

Бен не можа да сдържи усмивката си. Кейти беше умна, може би толкова, колкото и Алекс. Разликата беше, че никой не се чувстваше засегнат от нея, тя никога не караше човек да се чувства посредствен, унижен или пренебрегнат. Каквото и да знаеше Кейти, човек беше наясно, че ще го използва, за да ти помогне, че винаги е на твоя страна.

— Дали Уоли ще може да те закара?

— Разбира се.

— Супер.

Тръгна да си върви, но после се извърна.

— Хей, не е пил, нали?

— Не, нищо му няма.

За миг Бен си помисли, че може би трябва да провери, да говори директно с Уоли. Уоли не беше лошо момче, но обичаше да купонясва здраво.

После се сети за Лариса. Е, Кейти каза, че Уоли бил добре. Значи е добре.

— Хубаво тогава. Доскоро!

Тръгна обратно към Лариса, Кейти продължаваше да му се усмихва разбиращо, снизходително, с цялата топлота и доброта, която й беше присъща.

Хубаво тогава. Доскоро!

Странното беше, че ако не бе катастрофата, вероятно изобщо нямаше да си спомня бързата размяна на думи или как усмивката на Кейти се бе запечатала в ума му, докато си тръгваше. Никой нямаше да оспори решението му да остави Уоли да закара Кейти у дома. Защо да го правят? Нищо лошо нямаше да е направил. А дори и да беше, щеше да е леко провинение. Малко недоглеждане. Типичен случай на „няма лошо, няма виновен“.

Но лошото се беше случило. Това се оказа последният им разговор. А последните разговори, беше разбрал, погледнати от дистанцията на времето, винаги изглеждат натоварени с подтекст, който изобщо не са имали. Вероятно беше стигнал сам до този извод, но с всичко беше така. Всичко е важно, само че е скрито зад баналности, докато нещо ужасно не ги свали като кожа от оголена рана и не видиш потрепващите нервни окончания, за които дори не си подозирал, че се намират там.

Беше закарал Лариса у дома. Говориха си по пътя, но не помнеше за какво. Спомняше си само колко гладка беше кожата й, влудяващия овал на гърдите й под лекия пуловер, лекия мирис на парфюма й в купето на колата. Най-вече си спомняше как го гледаше, щом се обърнеше към нея, погледът й говореше, че може да има всичко, което си поиска, и че и тя го иска колкото него.

— Родителите ми ще са заспали — рече Лариса. — Но ако си много тих, можеш да влезеш. Ще чуят вратата и ще си помислят, че съм аз. Няма да станат.

— Мога да бъда тих — увери я Бен.

И беше, много по-тих от Лариса дори, чиято уста се налагаше да запушва неведнъж и два пъти, нищо че й викаше шшшт, шшшт, докато го правеха направо на пода на стаята й. Беше полудяла, това толкова я възбуждаше, че се беше забравила и викаше на десет метра от спалнята на родителите си, без изобщо да й пука.

После, докато караше към вкъщи, Бен не можеше да спре да се усмихва. Беше добра, толкова страстна. Сякаш Бийн не бе могъл изобщо до я задоволи. Почуди се дали беше викала, защото искаше да й запуши устата, или защото й харесваше, и въпреки че беше свършил два пъти, мисълта отново го възбуди. Боже, идеалният завършек на един идеален ден.

Когато паркира на алеята, най-напред забеляза, че в много от стаите свети. Погледна цифровия часовник в колата. Наближаваше два сутринта. Не разбираше какво става.

После видя, че колата на баща му я няма. Ох! Дали Кейти не се беше прибрала? Дали баща му бе отишъл да я прибере? Ако е така, здравата я беше загазил.

Влезе и тихо се качи по стълбите. Вратите на спалните бяха отворени. Стаите на родителите му и на Алекс светеха.

— Хей, защо сте станали всички? — провикна се той.

Никой не отговори. Провря глава в стаята на Алекс.

Нямаше никого. Завивките обаче бяха разхвърляни. Алекс винаги много държеше леглото му да е оправено изрядно, значи бе спал в него през нощта, докато…

— Има ли някого? — провикна се отново Бен и се запъти към спалнята на родителите си. Беше същото като в тази на Алекс — лампите светнати, завивките разхвърляни.

— Какво става, по дяволите? — извика той, вече притеснен, повтаряйки си, че няма причина да се тревожи.

Тръгна надолу по коридора към спалнята на Кейти и запали лампата. Леглото беше оправено.

Мамка му, Кейти не се беше прибрала у дома.

Не, не можеше да е сигурен. Сигурен беше само, че не си е лягала, преди…

Преди какво? Преди всички да се натоварят на колата на баща му и да си изнесат задниците от вкъщи посред нощ?

Но ако Кейти се беше обадила да иде да я прибере, защо са тръгнали всичките?

Изведнъж усети, че е станала голяма беля.

Слезе долу в кухнята. Нито бележка, нито нищо. Всичко чисто, чиниите прибрани. Чистотата и редът някак си го изнервиха. Изостриха нелепото отсъствие на всички останали.

— Мамка му! — изруга той на глас. Не знаеше какво да прави.

Телефонът звънна. Бен се завъртя и се втренчи в него за миг. Осъзна, че го е страх да вдигне.

Ново звънене.

Поколеба се, усещаше, че е заклещен на някакво опасно междинно място, място между живота му и всичко в него, което смяташе за даденост, от една страна, и края на всичко това, от другата. От другата страна на този телефон.

Той звънна трети път.

Хайде, вдигни проклетия телефон.

Но Бен не го направи.

Звънна отново.

Помисли си: Ами ако затворят?

Отърси се от вцепенението. Направи крачка и грабна слушалката.

— Ало? — обади се с пресъхнала уста.

— Бен — беше баща му, — слава богу! Ела веднага в спешното отделение на болницата в Станфорд. Кейти е катастрофирала.

Целият изтръпна. Опита се да преглътне, но не можа.

— Какво? Какво се е случило?

— Ела веднага! Разбра ли?

— Добре, тръгвам.

— Карай внимателно — рече баща му и зад тези две прости думи Бен усети горчив упрек.

Остатъкът от нощта му се губеше — дните след това бяха кошмар. Родителите му директно го обвиниха. Мълчаливият осъдителен поглед на Алекс беше още по-лош.

Най-лошо беше сутринта на погребението. Вече беше съсипан от скръб, вина и угризения. Седеше на бюрото в стаята си, гледаше в стената, превърташе вечерта отново и отново, представяйки си хиляди други неща, които можеха да станат, хиляди други неща, които той бе могъл, бе трябвало да направи.

На вратата му се почука.

— Да — извика той равнодушно.

Бяха родителите му. Колко бяха минали — четирийсет и осем часа след смъртта на Кейти? Изглеждаха така, сякаш не бяха мигнали оттогава. Сякаш нещо в тях се беше… пречупило.

Седнаха на ръба на леглото срещу него.

— Бен — рече баща му, — това, което казахме онази вечер… не беше хубаво. Не беше… вярно.

Бен поклати глава, страх го беше да обели дума.

— Съкрушени сме, сине, знаеш го — обади се майка му. Разплака се, но успя да продължи. — Когато се случи нещо подобно, хората понякога обвиняват другите, дори най-близките си. Защото, ако обвиниш друг, е по-лесно да повярваш, че някой е имал власт над случилото се, че е можело да бъде предотвратено. — Гласът й се разтрепери и тя спря да си поеме дълбоко въздух. — Но не е правилно — продължи, вече говореше по-силно. — Не всичко може да бъде овладяно. Катастрофите… те понякога просто стават, сине, и вината не е твоя.

Разплака се още по-силно, очите й го молеха през сълзи.

— Ако има виновен, това съм аз — обади се баща му. — Не ти казах ясно да се приберете двамата вкъщи. Нищо лошо не си направил, Бен, и несправедливо те обвинихме.

Бен ги гледаше. Разбираше какво правят. Дори си представяше разговора, който ги беше довел дотук: Трябва да го предпазим от вината. Не можем да го натоварим с нея, нищо че е вярно. Прекалено млад е.

Бедата беше там, че начинът, по който се опитваха да го предпазят, правеше вината му сто пъти по-страшна. По-раншните им обвинения го бяха разгневили, а гневът предпазва поне отчасти. Сега, когато обвиненията бяха оттеглени, гневът се разсея и истината блесна с нова ужасяваща яснота.

Защото дълбоко в себе си той беше разбрал какво всъщност искаше да каже баща му. Старецът нямаше доверие на Уоли и искаше да е сигурен, че Бен — лично Бен — ще докара Кейти у дома жива и здрава. Може и да не го беше казал точно с тези думи, защото не искаше да изглежда, че им заповядва, че им се меси, но искаше да каже точно това. Бен просто търсеше начин да се измъкне, така е, защото това беше неговата нощ, той бе героят победител и Лариса Лий искаше да го изчука. Знаеше го, но се преструваше.

Искаше да им каже: не, вината не е тяхна, баща му се бе изразил съвсем ясно. Бен го беше разбрал чудесно, но не пожела да го послуша. Да го признаеш, да го приемеш, това беше правилното, независимо колко е трудно.

Опита се да каже нещо, но… не можа. Боеше се да говори, страх го беше, че ако го направи, ще изгуби самообладание. Или ще каже нещо, което не трябва, и ще стане още по-лошо. И затова замълча. Родителите му продължаваха да плачат. Накрая майка му стана и излезе, баща му я последва.

Част от Бен разбираше, че трябва да продължи разговора сега, че ако не го направи сега, никога няма да го направи. Но друга част му шепнеше, че родителите му вече страдаха достатъчно и трябва да ги остави на мира за известно време. Щеше да има възможност да признае вината си някой ден, когато тонът на разговора няма да е толкова смущаващ и мъчителен.

И той се вслуша във втория глас. Точно както беше послушал Кейти, когато му каза: Не, добре е. Вслушваше се само в това, което искаше да чуе.

Боже, две повратни точки за няколко дни. И беше поел в погрешна посока и двата пъти.

Защо повратните точки не се отбелязваха? ВНИМАНИЕ, ОПАСЕН ЗАВОЙ. Или нещо подобно. Някакво предупреждение: „Хей, мижавото на пръв поглед решение, което трябва да вземеш? От него зависи целият ти шибан живот“.

Бен въздъхна и поклати глава. После излезе да търси интернет кафе и обществен телефон.