Алгоритъм

7. Стига да се страхуват

Бен прекара три дена в Анкара. Не бързаше и не искаше да пресича границата, докато не се изпари и най-малката потенциална заплаха от преследване в Истанбул. Покушението беше във всички телевизионни новинарски емисии и всекидневници на английски език. Бяха установили, че са иранци, но освен националната, друга принадлежност не се споменаваше. Петият убит беше абсолютно неизвестен. Бен предположи, че е действал стерилно, не е носил нито паспорт, нито документи за самоличност и ако никой не го разпознаеше, щеше да си остане, поне публично, турският еквивалент на Джон Доу5.

Свърза се незабавно с командира си от ОКСО, Обединеното командване за специални операции на американската армия, афроамериканец на име Скот „Хорт“ Хортън. Хортън беше легенда сред чернокожите войници, ветеран от безброй операции — публични и секретни, луда глава. Яздил беше рамо до рамо с муджахидините в Афганистан, беше се сражавал с контрите в Никарагуа и лично бе ръководил малки хайки по следите на Бин Ладен в обитаваните от племена райони в северозападен Пакистан. Безупречен патриот, който можеше да проследи предшествениците си в армията назад във времето чак до Четвърти американски пехотен полк, съставен само от чернокожи и сражавал се с обединената армия на генерал-майор Едуард Орд в решителната битка за съдебната палата в Апоматокс. Хортън беше полковник, а Бен само старши сержант, но въпреки разликата във възрастта, ранга и служебното положение и почти благоговението, което Бен питаеше към него, той се обръщаше към командира си с „Хорт“. Военнослужещите от неговата част си говореха един на друг на малко име или позивна, независимо от ранга си. Нямаше отдаване на почести, както и други военни привички. Не се нуждаеха от тях. Бяха прекалено малко, прекалено нередовни и прекалено специализирани, нямаха нужда да плюят, да лъскат и да викат ура, за да поддържат дисциплината и духа, които сплотяваха редиците на редовната армия. И макар че едва ли щяха да го кажат по този начин, бяха и прекалено елитни.

Всеки от тях беше минал през една и съща жестока месомелачка: военновъздушни сили, рейнджъри, специални сили и „Делта“ или морски пехотинци. Кандидатът се нуждаеше от лична препоръка от някой член на отряда, преди да бъдат изпитани възможностите му, както и поне три потвърдени убийства по време на сражения. Повечето като Бен, които бяха участвали в кръвопролитията в Могадишу, имаха много повече от три. Веднъж избрани, кандидатите преминаваха ВОТК — Военнооперативния тренировъчен курс на ЦРУ — после бяха подлагани на най-различни изтощителни физически и психически изпитания, кулминацията беше нещо, известно като Финала, измислен от самия Хорт, по време на който завличаха кандидата с качулка на главата в някоя страна от Третия свят, в която той никога не беше стъпвал и чийто език не знаеше, и го оставяха без пари и паспорт, само с дрехите на гърба му. Целта беше да извърши предварително запланувано незаконно деяние, което се наказва със затвор, ако те хванат, и да се върне незабелязано в Съединените щати. Само мъжете, издържали всички изпити, включително и финала, бяха приемани в тази част. Имаше три полета на специализация: електронно разузнаване, агентурно разузнаване и стрелци. Уменията на всички се припокриваха, разбира се, но Бен беше най-вече стрелец.

През годините поделението беше известно с най-различни имена: Задгранична оперативна група, По-мощна разузнавателна служба, „Сентра Спайк“, „Грей Фокс“ и още доста други. Честата смяна на имената беше част от непрекъснатите усилия на Обединеното командване за специални операции да убеди правителствените функционери, че елитното подразделение се реформира след разследванията за поредното убийство или друга проведена наскоро секретна операция. Щом някой посланик тръгнеше да протестира, че не е бил уведомен, от Сенатската комисия по разузнаване почваха да питат какво става, по дяволите, Пентагонът смъмряше Обединеното командване да се държи прилично и то се извиняваше и прекръщаваше отряда. Самолюбието беше погалено, доброто лице бе запазено, а съвестта се успокояваше. Защото истината беше, че колкото повече бяха ограниченията, налагани от Конгреса и началството върху „белите“ оперативни отряди като „Зелените барети“, толкова по-голяма ставаше нуждата от „черни“ отряди като този на Бен. Търсенето беше голямо и слава богу, че имаше мъже, които винаги намираха начин да го задоволят.

Бен докладва на Хорт как беше минало в Истанбул, като използва уличен телефон и преносимо кодиращо устройство, което сложи върху долната страна на слушалката. Каза му за руснака.

— Сигурен ли си, че беше руснак? — попита Хорт с дрезгавия си баритон и провлечения крайбрежен акцент.

— Абсолютно — отвърна Бен. — Имаше славянски скули, светла кожа и от онези безизразни лица, ако ме разбираш. Освен това стоеше като че ли беше недосегаем.

— Докато ти не го досегна.

— Тръгна да вади оръжие.

— Не се тревожи, синко, вярвам ти. Да не би случайно да е бил израелец? Те с удоволствие биха гръмнали двамата, които си пратил във Валхала.

Бен се замисли. В един момент и той се беше почудил дали някой не бе решил да прехвърли операцията на Мосад. Като нищо. Но понеже имаха по-добро разузнаване в Иран, израелците щяха да разберат коя е къртицата, а никой не би рискувал това да се случи, нищо че ставаше дума за един от най-близките съюзници на Америка в ужасната глобална война срещу тероризма. А и винаги имаше някой в Обединеното командване, който да издейства използването на американски сили. Бяха инвестирали огромни суми за обучение — честно казано, за създаването — на Бен и още малцина като него и какъв беше смисълът да имаш бойно куче, ако понякога не му сваляш каишката?

— Мисля, че беше от ФСБ — отвърна Бен. ФСБ означаваше Федерална служба за безопасност, наследника на съветското КГБ.

— Дано да не е бил — отвърна Хорт. — Те са като мафията. Дявол да ги вземе всичките тези бивши силоваци от КГБ в службите, те са мафията.

— Какво искаш да направя?

— Ще видя какво мога да открия. Но не се тревожи, дори и да е бил от ФСБ, няма да стане ясно кой го е направил. Другите двама са имали много врагове.

Иранските врагове, за които Хорт говореше, бяха израелците. В интерес на истината, докато беше в Истанбул, Бен се хранеше все с неща, доставени директно от Израел. Ако операцията се провалеше и го убиеха или ако го заловяха и използваше хапчето цианид, което носеше, щеше да има аутопсия и да изследват стомашното му съдържание. Най-добре беше доказателствата да сочат към Израел. ОКСО беше оставило още няколко фалшиви следи, нищо прекалено крещящо. Не беше приятно да спретнеш подобен номер на приятел, но израелците бяха реалисти и щяха да разберат. Пък и какво още можеше Русия да стори на Израел, което вече да не беше сторила? Да продаде оръжие на Дамаск? Да достави ядрено гориво на Техеран? И какво можеше да направи Иран? Да подкрепи „Хизбула“? Да взриви още някоя аржентинска синагога? Да, израелците поне бяха наясно. Враговете им не можеха да ги мразят повече, отколкото вече ги мразеха. На Бен му се искаше и Щатите да са толкова прозорливи. Какво беше казал Калигула? Oderint dum metuant. Нека мразят, стига само да се страхуват.

Върна се да чака в стаята си. Не излизаше много. Имаше периоди в живота му, когато не говореше с дни и целият му свят се свиваше до пространството, оградено от четирите стени. Понякога се затваряше толкова в себе си, че единствено бръмченето на пейджъра успяваше да го накара да излезе от уединението си.

Мислеше си за омразата. Америка беше мразена навсякъде, така е, но това бе съвсем разбираемо. Дори, мислеше си той, чужденците разбираха американците по-добре, отколкото те самите се разбираха. Американците се смятаха за великодушни и миролюбиви. Но великодушните и миролюбиви хора не прекосяват океани към нови континенти, не унищожават местните жители, не прогонват другите чужди сили, не завоюват независими територии, не печелят световни войни и за по-малко от два века от зараждането си не се възправят разкрачени върху планетата. Великодушните миролюбци са тези, които страдат от всичките тези гадости.

Именно комбинацията между благородната представа за себе си и жестоката истина правеше американците толкова опасни. Защото, ако нападнеш такива хора, които се смятат за невинни, самото превъплъщение на всичко най-добро на света, те ще отвърнат на удара не само с гняв, но и с морално оправдана старозаветна ярост. Всеки, покварен достатъчно, за да нападне подобни ангели, изгубва правото си на съд, справедливост, дори на елементарна милост.

Да, чужденците мразят лицемерието на американците. Няма лошо, стига да се страхуват. Oderint dum metuant.

Така е, страхът си имаше и обратна страна. След като Щатите свалиха Саддам Хюсеин, всеки противник на Америка от нисшата лига разбра, че се нуждае от застраховка. Защото, ако Саддам беше разполагал с няколко ядрени бомби и бе демонстрирал лудостта си или дори най-малката решителност да ги използва при нападение — кой би заложил срещу човек, обгазявал собствения си народ? — Съединените щати със сигурност щяха да си седнат на задника. Иранците го бяха разбрали. Отчасти затова толкова се мъчеха да си направят атомна бомба.

Усмихна се. Е, сега щяха да се позабавят малко, нали така?

Но убийството на учените беше най-вече печелене на време. Америка беше най-богатата, най-развитата, най-напредналата в технологично отношение страна с несравнимо военно превъзходство. Ядрените бомби може и да бяха достатъчни за поставяне в шах на такава сила, но това не означаваше, че враговете й не търсят начин за шах и мат. Китайците експериментираха с антисателитни технологии, търсейки начин да извадят очите на Америка в Космоса. За руснаците всичко опираше до войната в киберпространството, масираната им компютърна атака в Естония беше само за проба. Иранците и други треторазредни сили… кой знае? В хиляди гаражи, бункери и секретни лаборатории по целия свят надъхани мъже търсеха слабости. Откриеха ли някоя, щяха да я използват.

За щастие в недрата на Пентагона имаше стотици специалисти, чиято работа беше да обмислят всички вероятности, да си представят, да предвиждат, следят, предотвратяват. Разбира се, и преди 11 септември беше имало хора на служба, които да мислят как да предпазят Америка от необичайни заплахи. Но сега имаше повече и по-добре мотивирани. Министерството на отбраната дори бе институционализирало някои от тях, превръщайки Осма военновъздушна бригада в нещо, наречено Киберкоманда, на която бе възложена задачата да обучава и оборудва сили за защита, атака и използване на Мрежата. Бен се надяваше, че си вършат работата.

Е, той си вършеше неговата. Открай време беше черната овца. В него имаше някаква студенина, сдържаната му природа смущаваше родителите му, а пък другите деца погрешно го смятаха за хладнокръвен. Сдържаността го беше направила популярен. А тази нетърсена лесна популярност, заедно с приятелите, гаджетата и купоните, които вървяха с нея, бе спомогнала за уравновесяването на сдържаността и до някаква степен я беше прикрила.

Баща му беше инженер в Ай Би Ем и семейството се мести три пъти, докато Бен беше малък — първо, Йорктаун Хейтс в Ню Йорк, после Остин, Тексас, и накрая Портола Вали в калифорнийската Силициева долина, на един хвърлей място от разлома Сан Андреас. Бен го биваше във футбола и борбата, а спортът винаги е добър начин да те приемат бързо в новото училище. По-малката му сестра Кейти също никога нямаше проблеми. Хубаво момиче с лъчезарна усмивка и с преливащо от доброта сърце, тя беше така устроена, че харесваше всички и естествено всички на свой ред я харесваха.

Проблемът беше в Алекс, най-малкият от тримата. Беше срамежлив и стеснителен навсякъде извън класната стая, там малкият любимец на учителите знаеше отговора на всеки въпрос и никога не бъркаше. Постоянната му нужда да показва на всички колко е умен неизменно привличаше вниманието на някой побойник и после Бен трябваше да се оправя с него. Побойникът, разбира се, имаше по-голям брат, а по-големият брат пък имаше приятели. Обикновено трябваха три или четири сбивания, преди Бен да докаже, че макар и малкият му брат да е лайно, това не означава, че другите могат да го тормозят. През времето, когато му се налагаше да изяснява нещата на останалите, често го гонеха временно от училище. Родителите му бяха ужасени. Искаха му обяснения, но какво можеше да им каже Бен? Алекс, с естественото си влечение към науката и училището, беше любимецът на баща им и старецът нямаше да разбере, че именно непрекъснатото му фукане в час предизвиква проблемите. Няколко пъти, след като Бен се беше застъпил с юмруци за него, Алекс му благодари, но Бен не желаеше благодарностите му, искаше да престане да предизвиква хората, като се държи така, сякаш е по-умен от всички останали. Казвал му го беше, но Алекс не слушаше. И така се трупаше: Бен се ядосваше на Алекс, родителите им се ядосваха на Бен, в резултат Бен още повече се ядосваше на Алекс, а Алекс се страхуваше от брат си, объркан и огорчен от студенината и гнева му. Само Кейти омекотяваше нещата. Тя успокояваше Бен, утешаваше Алекс и се опитваше да обясни на родителите им. И макар че нито Мартин, нито Джудит Тревън можеха да приемат готовността, с която Бен търсеше решение в насилието, никой не оставаше дълго сърдит, щом Кейти тръгнеше да ги помирява.

Тогава не го знаеше, но семейството е много крехко нещо. Като къща от карти за игра. Някои карти несъмнено могат да се издърпат, без да повлияят много на цялата постройка. Издърпването на други предизвиква разклащане, после още една изпада, след това нови две — и накрая цялото нещо се срутва просто ей така. И то от една-единствена грешка, от една малка изгубена карта.

Но всичко това вече нямаше значение. Станалото — станало, и сега, като погледнеше назад, струваше му се, че е било неизбежно, не стечение на случайни събития, а по-скоро коварно и непредотвратимо вмешателство на съдбата. Понякога се чудеше дали това чувство на съдбовност не е някакъв трик, наркотик, предоставен от ума за облекчаване на угризенията и скръбта. В крайна сметка, ако не просто се беше случило, а е трябвало да се случи, няма ти да си виновен. Съдбата е като товарен влак и кой, по дяволите, може да го спре? Влаковете вървят натам, накъдето ги водят релсите. Макар че тогава изглеждаше като кола. Но не беше. Наистина, влак беше.