Алгоритъм

17. Точно каквото ви кажа

Много странна работа. След като Алекс я попита за документите на Хилзой, Сара реши да провери своите. Нямаше ги. Точно се канеше да му се обади, когато той я спеши да иде при него.

Грабна кафето си и забърза към кабинета му. Почука, после понечи да влезе. Вратата беше заключена. Много странно, особено след като Алекс току-що й се беше обадил да я извика.

— Заключено е — извика тя.

— Съжалявам — обади се той отвътре. След секунда отвори вратата. Сара влезе и Алекс затвори зад нея. Тя забеляза един мъж, облегнат на стената.

— О! — възкликна сепнато.

Мъжът приличаше на по-голямо и по-жилаво копие на Алекс. Същата руса коса, същите привлекателни зелени очи. Дъвчеше дъвка и я наблюдаваше, в него имаше някакво напрежение, което я изнервяше.

— Сара — каза Алекс, — това е брат ми Бен. Бен това е Сара Хосейни.

Брат му. Разбира се — трябваше веднага да се досети от приликата. Но защо я гледаше така? Все едно я… преценяваше. Не похотливо обаче, не, нищо подобно. Погледът му беше прекалено безстрастен. Прекалено сдържан.

— Хосейни? — рече Бен и повдигна вежди.

— Да — отвърна Сара, погледна го в упор, тонът му не й хареса. Имаше нещо предубедено в него… дори обвинително.

Започна да й говори на фарси.

Остана като гръмната. Попита я на перфектен фарси дали семейството й е от Машхад, град на север. Каза, че някога познавал един Хосейни от Машхад.

— Не, семейството ми е от Техеран. Хосейни е често срещано име. И ти го знаеш — отвърна му тя на свой ред.

Алекс попита:

— Ти — това фарси ли е?

— Да — отвърна Сара, без да сваля очи от Бен.

— Кога си научил фарси? — попита Алекс, обръщайки поглед към брат си.

— Задочен курс — отговори Бен, все още гледаше Сара.

— Брат ти говори като иранец — обади се Сара. — Едва ли го е учил задочно. Прави се на духовит, макар че не знам защо. Всъщност беше доста грубо, току-що се запознахме.

Проклетият му брат, как я гледаше само. И тя не сваляше поглед от него.

— Да, така се държи понякога — съгласи се Алекс.

— Нямаше да те подложа на всичко това, ако не беше наистина важно.

Бен се усмихна, мина покрай нея и седна на един от столовете. Усмивката казваше: Хубаво, можеш да спечелиш малкото ни състезание по втренчени погледи. Поздравления. Вбеси я. Добре, рече си тя. Стига. Седна на стола до него.

— По телефона не каза ли, че нещо липсвало? — попита Алекс.

— Да, документацията ми за Хилзой. Много странно, защото току-що ми каза, че и ти не можеш да откриеш твоята. Какво става?

Алекс погледна към Бен и възкликна:

— Боже!

— Има ли за какво да се тревожа? — попита тя.

Усети, че Бен я наблюдава.

— Зависи колко си умна — отвърна.

Тя се обърна към него.

— Да предположим, че съм по-умна от теб.

Той повдигна рамене.

— Тогава трябва да си много разтревожена.

— Сара — намеси се Алекс, — мисля, че те грози опасност.

Той говореше, а тя слушаше, едва се сдържаше да не го прекъсва с въпросите си. Не знаеше какво да мисли. Не се съмняваше, че нещата, които твърдеше, че са се случили, са истина. Знаеше за Хилзой, разбира се, а останалото лесно можеше да провери. Не се съмняваше, че Алекс наистина вярва, че става дума за някаква конспирация. Но трябваше да има логично обяснение, нали? Никой не убива хора заради технологии в слънчевата цивилизована Силициева долина. Купуват и продават, понякога се съдят, но убийства?

Алекс свърши, Сара погледна към Бен.

— Какво общо имаш ти с всичко това?

Бен поклати глава.

— Всъщност нищо.

— Бен служи в армията — обади се Алекс. — Разбира от тези неща.

— Армията? — попита Сара, без да сваля очи от него. — Сигурно знаеш доста.

Ъгълчето на устните на Бен потрепна съвсем леко, сякаш я намираше за ужасно забавна и не можеше да го скрие.

— Знам това-онова — отвърна той.

— О, впечатлена съм. Разкажи ми.

Този път той навири глава и се усмихна. Никога не беше виждала толкова снизходително изражение.

— О, хайде де — каза тя. — Няма ли поне да се опиташ да ме научиш набързо как се кара танк, как се стреля с пушка, как се реквизират провизии или само „разбираш от тези неща“?

Бен леко присви очи. Наблюдаваше я, погледът му беше толкова твърд, колкото и безизразен, и Сара доби усещане за огромно напрежение и огромно самообладание в трудно постигнато равновесие. Имаше нещо опасно в този мъж и тя си даде сметка, че е глупаво да го предизвиква. Но в същото време тази фасада на пълен самоконтрол и снизхождението, което дотук единствено й се позволяваше да види… не можеше да се примири.

— Не карам танкове — отвърна той след малко. — От доста време не съм носил пушка. И не реквизирам провизии.

— Явно тогава си много специален — Боже, какви ги вършеше? Защо толкова много искаше да… какво? Да го провокира? Да го ядоса? Да го уличи в лъжа? Да пропука тази внимателно изградена маска на снизхождение?

— О, изобщо не съм специален. Не и колкото един адвокат. Искам да кажа, вие двамата сте специални. Върхът на хранителната верига. Такива като мен са само скромни служители.

— Хора — опита се да се намеси Алекс, но Сара го прекъсна.

— Кажи ми тогава — рече тя. — Какви услуги извършваш?

— Грижа се за безопасността на хора като теб, не е нищо кой знае колко важно.

Разбра го, безопасността й не беше много важна.

— И как по-точно? Каза ми само какво не правиш.

Той замълча, все едно мисли:

— Неутрализирам заплахи, така че адвокатите да могат да продължат да печелят големите пари и да лочат измислено скъпите си латета. Мръсна работа, но все някой трябва да я върши.

Не беше просто снизхождение, осъзна тя. Снизхождението беше демонстрирано нарочно. Загатната под него беше цялостна представа за света, в която хора като Бен бяха мъченици, а хора като Сара юпита, овце, неблагодарници и така нататък. Натисни го тук, помисли си тя, съзнаваше, че се държи детински и даже вероятно опасно глупаво, но беше прекалено запленена, за да си даде сметка какво трябва да се случи, за да я спре.

— Колко благородно от твоя страна. За какви заплахи става дума всъщност? И как точно ги неутрализираш? Сигурно е много опасно. — Не спести и капчица от презрението, което изпитваше.

— Най-различни — отвърна Бен. Изражението му все още беше безстрастно, дори отегчено, но имаше нещо в очите му — раздразнение, яд, гняв? Тя почувства, че е напипала слабото му място. — Най-вече оси на злото. В миналото иракчани. Севернокорейци. — Настъпи пауза. — Иранци.

— Иранци — отвърна тя, усети как лицето й гори. — Те сигурно са най-лошите от всички.

— Трудно може да им вярва човек — отговори той, продължаваше да дъвче дъвката си. — Никога не знаеш какво кроят.

— Радвам се, че двамата се разбирате толкова добре — рече Алекс. — Това вероятно доста ще улесни усилията ни да останем живи още един ден.

По дяволите, прав беше. Играеше си глупави игрички, не беше ли глупачка наистина?

— Чакай малко — рече Сара. — Имаме ли останали някакви записи на изходния код на „Обсидиан“?

Алекс поклати глава.

— Не. Изтрили са всичко, дори и молбата в патентното ведомство.

— По дяволите! — изруга тя.

Бен я погледна.

— Какво?

— Ако разполагахме с изходния код — отвърна тя, — можехме да го публикуваме.

— Разбира се — отвърна Алекс. — В Сорс Фордж или Слашдот…

— Не само в техно сайтовете. Можехме да пишем на всеки политически блог в мрежата — Токинг Пойнтс Мемо, Ънклеймд Територи, Но Комент, Балун Джус, Хулабалу, Дейли Диш, Файърдоглейк. Можехме да документираме хората, които бяха убити, влизането с взлом у вас…

— Затова са действали толкова бързо, след като Алекс им се е изплъзнал — обади се Бен. — Трябвало е да ви попречат да го направите публично достояние. Всичко това се прави, за да остане изобретението в тайна.

— Така постъпва правителството — каза Сара. — Запушва нещата в бутилка. Информацията иска да е свободна. Правителството иска да я контролира.

Алекс въздъхна.

— Да, добре, без изходния код нищо не можем да освободим. Ще прозвучим като двама ненормалници, разгласяващи конспиративна теория.

— Така е — каза Бен, — и накрая, когато се окажете мъртви, ако някой изобщо го забележи, няма да има никакви доказателства. Без доказателства няма история. И най-важното, изобретението ще си остане тайна.

Замълчаха. Бен погледна към Алекс.

— Сигурно знаеш нещо — рече той. — Иначе щяха да те убият и да приберат документацията веднага след това. Но не са го направили. Първо са искали да получат информация от теб. Каква е тя?

— Откъде да знам?

— Какво знаеш? Какво подозират, че може да знаеш?

— Не знам.

— Мисли. Знаят всичко за фирмената архивираща система, електронна и на твърд диск. Знаят кои адвокати са работили по делото. Знаят за патентното ведомство и как да влязат в базата му с данни. Всичко това са количествени, процедурни неща. Стандартни неща. Системи. Това, което може да ги изнерви, е възможността за съществуването на някаква особеност, нещо извън системата, нещо трудно предвидимо. Какво може да е то? Какво са се страхували да не пропуснат? Личен лаптоп? Неофициален бекъп файл? Имаш ли нещо подобно?

— Да! — възкликна Алекс. — Хилзой оставяше по едно копие от последната версия при секретарката ми винаги когато идваше в офиса. За да не стане беля, пазиш копие на друго място. В лаптопа ми е. Играх си с него.

— Точно такова нещо са се опасявали да не пропуснат — каза Бен. — Затова са щели да те разпитват. Изходният код вътре ли е?

— Не, може само да се ползва. Като софтуерна програма, която си купуваш от магазина. Плюс бележките на Хилзой.

— Можете ли да го извадите по обратен път? — попита Бен.

— Не — отговори Сара. — Искам да кажа, на теория може би, но практически погледнато — не.

— Никакви бекъп файлове на изходния код? — попита Бен.

Алекс поклати глави.

— Взели са всичките.

— Какво ще стане, ако пуснете готовата версия?

Алекс повдигна рамене.

— Не мисля, че ще ни повярват. Отвън представлява просто хитър начин за кодиране на данни. След смъртта на Хилзой експериментирах с програмата и не можах да открия нищо в нея, заради което да си заслужава да убиваш. Така че, ако я пуснем като доказателство за някаква конспирация, само ще ни се изсмеят.

За миг настъпи тишина.

— Е, тогава какво ще правим сега?

— Виждам три възможности — рече Бен.

Алекс и Сара го погледнаха.

— Първо, можете да не правите нищо. Възможно е този, който стои зад всичко това, да усети, че съотношението между риска и ползата се е променило. Изчистили са изходния код. Изтрили са изобретението от базата данни на патентното ведомство. Отстранили са изобретателя и спеца по патенти. И не знаят за съществуването на резервния диск, въпреки че са се опитали да предвидят подобна вероятност. Може засега да решат да се отдръпнат.

— Каква е вероятността? — попита Алекс.

— Според мен много голяма. Започнали са операцията с премахването на хора. Това е свързано с огромна предварителна подготовка и голям риск. Което означава, че човешкият аспект на операцията е важен за тях. Реакцията ти при нападението в дома ти ги е принудила да променят хода на операцията, но това не променя важността на мишените.

— А сега вече съм имал време да открия, че документите липсват — продължи Алекс — и че и други неща ги няма. Да сглобя парчетата. Което значи, че ако има някакво резервно копие, което са пропуснали…

Бен кимна, после наклони глава към Сара.

— Точно така. Освен това може да са я оставили жива, защото не е достатъчно важна, за да я убиват. Но сега ще трябва да предположат, че ти може да я предупредиш за станалото. Вече знаеш повече, отколкото преди. В резултат могат да преоценят доколко тя представлява заплаха за тях.

Сара се опита да сдържи раздразнението си от начина, по който той обсъждаше заплахата за живота й, все едно нея изобщо я няма в стаята.

— Явно първата възможност не изглежда много обещаваща — обади се тя. — Каква е втората?

— Втората възможност е да намерите смислено обяснение защо някой би тръгнал да убива заради „Обсидиан“. Тогава ще сте една крачка по-близо до това да разберете кой е извършил убийствата.

— Опитах — отвърна Алекс. — Нищо не можах да открия.

— Кой е заплашен от нея? — попита Бен. — Или кой би спечелил? Съществуващите компании за защитен софтуер?

Сара се разсмя.

— Искаш да кажеш, че софтуерните компании ще тръгнат да убиват хора? Моля ти се.

Бен я погледна.

— За какво ми се молиш? Да не ти казвам нещо, което може да спаси живота ти, но да спука малкия ти балон, пълен с наивност?

— Стига, Бен — рече Алекс. — Компаниите не убиват хора.

— И въз основа на какво доказателство стигаш до това заключение?

— Ами правителството? — попита Сара. — Може би Агенцията за национална сигурност не желае мрежите да бъдат по-защитени, отколкото вече са.

Бен се разсмя.

— Наистина не смятам, че Агенцията за национална сигурност…

— Какво, не смяташ, че би убивала хора? И аз съм тази, която живее в балон? Обзалагам се, вярваш, че президентът не би арестувал американски гражданин на американска земя и не би го задържал, без да му гарантира правото на адвокат, да го обвини в извършване на престъпление или по друг начин да накърни конституционните му права. Обзалагам се, не мислиш, че правителството би подслушвало американци без съдебна заповед. Обзалагам се, не смяташ, че…

— Мамка му, изобщо не знаеш какво мисля!

— Правителството би подправило разузнавателни сведения, за да започне война. Обзалагам се, не мислиш, че правителството е ръководено от хора, които са стигнали толкова далече в политиката, като са се научили да дават разумно обяснение на всякакви форми на корупция в името на висшето добро. Искаш да ми кажеш, че такива неща не стават всеки божи ден?

Млъкна, беше се задъхала. Нямаше намерение да произнася реч. Но беше успяла да бръкне в душата му. Споменаването на „майката“ не беше част от програмата за самообладание, нали?

— Знаеш ли какво? — рече той. — Ако няколко закона трябва да бъдат нарушени, за да се спаси живот, нарушават ги. Така стоят нещата.

— Нима? Кой определя кои закони да бъдат нарушени? И колко? Ако можеш да нарушиш едни закони, защо да не можеш да нарушиш други? Как знаеш кога да спреш? Какво изобщо означава законът?

— Ето ти една идея — рече той, като продължаваше лениво да дъвче. — Вместо да обвиняваш Америка за всичко, което те тормози, защо не се замислиш за други възможности? Не изисква кой знае какво усилие.

— Като например?

— Какво ще кажеш за моллите в Техеран най-напред? Няма да повярваш какви гадости вършат.

Сара разбра, че това пак е уловка, и се опита да запази присъствие на духа. Искаше й се да каже: Аз съм американка, шибан расист такъв, и аз мразя моллите, но знаеше, че той точно това иска — да я вбеси. След което щеше да й каже, че е прекалено чувствителна, а тя щеше да добави и сексизма към списъка с качества, които вече ненавиждаше у него.

— Абсолютно — отвърна, превръщайки гнева си в сарказъм. — Трябва да сме сигурни, че и Иран е замесен. В крайна сметка всяка страна с брутен вътрешен продукт, голям колкото финландския, е сериозна заплаха за националната сигурност. Видя ли го по новините? Двама ирански ядрени специалисти са били убити миналата седмица в Истанбул?

— Сериозно? — попита Бен. — Явно съм го пропуснал.

— Да, и бодигардовете им също. Въпреки че имаме закон — Наредба 12 333, която забранява политическите убийства.

Бен повдигна рамене.

— Какво да се прави? Иран има много врагове.

— Разбира се, и вероятно сме възложили работата на някого от тях, така както възлагахме мъченията, за да заобиколим законите против тях. Докато не почнахме да ги вършим сами. Виждаш ли какво става, когато се съгласиш да нарушиш малко закона? Започваш да го нарушаваш много.

— Възхищавам се на идеализма ти — отвърна Бен с покровителствена усмивка, направо й се прииска да му забие един в лицето.

Алекс се обади:

— Спомена за трета възможност. Каква е тя?

Мина малко време, докато Бен оглеждаше кожичката на пръста си. После рече:

— Не искате да знаете за нея. Тя няма щастлив край. И в момента изглежда най-вероятна. Имам чувството, че двамата ще продължавате да си завирате главите в пясъка, докато някой не ви гръмне задниците.

Как можеше да говори така за брат си? Как можеше изобщо да не го е грижа? Преструваше ли се? Нали все пак беше тук, това означаваше нещо.

— Ами полицията? — попита Сара.

Бен я погледна.

— Какво полицията?

— Можем да им кажем за липсващите документи.

— Разбира се, че можете. И какво очакваш да направят в този момент?

— Не знам. Да разберат, че нещо наистина става, както и ние разбрахме. Да отделят повече хора. Да ни охраняват може би.

Бен вдигна рамене.

— Добре тогава, направете го.

Тя го погледна. Искаше й се да избие с един шамар равнодушието от лицето му.

— Добре — отвърна и стисна зъби. — Кажи ми какво пропускам.

Бен въздъхна.

— Не виждаш нещата от гледната точка на отсрещната страна. Сега тя е полицията. Алекс вече сподели с тях конспиративната си теория, нали така, Алекс?

— Не бих го нарекъл точно така — отвърна брат му. — Пък и това беше преди…

— Преди какво? Преди да разбереш за липсващите файлове? Ще решат, че е постановка. Ще си помислят, че се мъчиш да ги убедиш да те вземат на сериозно. Ще започнат да те оглеждат от много близо по начин, по който не искаш да те оглеждат.

— Но и моите документи са изчезнали — отвърна Сара.

— Добре. Ще си помислят, че Алекс ги е взел, за да потвърдиш твърденията му.

— Няма да си го помислят — възпротиви се тя, но осъзна, че прозвуча заядливо. Просто не искаше Бен да се окаже прав.

— Колко полицаи познаваш? — попита той. — Знаеш ли как прекарват времето си, как гледат на света? Нека да ти кажа накъде е насочено вниманието на един детектив от Сан Хосе. Банди. Тийнейджъри, загинали от огнестрелни рани. Свидетели, които ги е страх да свидетелстват. Как да задържи капака върху всичко това. Ето го света му. Неприятностите, в които ти си се забъркала? Такива работи ходи да гледа на кино. За него те са като на филм. И дори и да ти повярва, какво? Как мислиш: полицията от Сан Хосе ще ти осигури ли защита?

По дяволите, беше прав. Но…

— Някой е взел документите от офисите ни — продължи да настоява Сара. — Как са влезли?

— Сещам се поне за няколко начина — отвърна Бен.

— Защо?

Алекс се наклони напред от стола си.

— Ключ-картите. Те са с индивидуален код. Така че, ако искаш, можеш да кажеш кой е влизал и излизал и кога.

Бен поклати глава.

— Дори и да са имали помощ отвътре, няма да откриеш чия е била картата.

— Защо не? — попита Сара.

— Цялата им работа е изключително прецизна, не биха направили толкова явна грешка.

— Как иначе можеш да влезеш, и то нощно време? — попита Сара.

— Виж, няма нужда да си Худини, за да се промъкнеш покрай рецепцията през работно време и да се скриеш в тоалетната или някъде другаде, докато сградата не се изпразни. Няма да има никакви електронни доказателства за това.

— Но те са знаели точно кои офиси да претърсят — рече Сара.

— Имената ви са на стената отвън. Не че са имали нужда от тях. Операцията не е планирана от вчера за днес. Проучили са архивиращата система на фирмата, следили са ви с месеци.

— Дори и така да е, мисля, че трябва да кажем на охраната.

— Не — каза Бен.

— Защо не?

— Първо, както вече казах, е загуба на време. Второ, и без това ме запозна с достатъчно хора от фирмата си. Не желая да привличам внимание.

Сара, ядосана, понечи да каже: Съжалявам, че те притеснихме, но успя да се въздържи.

— Имаш ли доверие на шефа си? — рече Бен. — Каубоят?

На Алекс му се искаше да каже: Не вярвам на никого. Но вместо това рече:

— Защо? Мислиш ли, че е замесен?

Бен повдигна рамене.

— Беше тук рано сутринта.

— Винаги идва рано. Пък и защо му е да го прави?

— Аз откъде да знам? Твой шеф е.

— Годишният му доход е седемцифрено число. Не смятам, че мотивите му може да са финансови.

Бен се засмя:

— Стигат ли парите някога?

В стаята се възцари тишина.

— Добре — обади се Сара, — вариант две. За какво по-точно говорим?

Бен погледна към Алекс.

— Можеш ли да работиш с този бекъп файл?

— Разбира се — рече Алекс.

— Тогава го направи. Вземи каквото ти трябва за няколко дни, намери си безопасно място, където да се скриеш, забрави за всичко останало и разбери какво й е толкова специалното на тази технология.

— Не е кой знае какво — обади се Сара.

— Не е. Но е по-добре, отколкото да чака някой да му пусне куршум в тила.

Сара разбра, че той иска просто Алекс да се скрие. А тя какво трябваше да прави? Двама души бяха мъртви. Някой беше откраднал папки от кабинета й. Бяха проникнали в регистъра на патентното ведомство, бяха влезли в дома на Алекс. Мисълта, че единствените двама души в света, които разбират какво става, могат да я изоставят, я плашеше.

— Да? — каза Алекс. — А Сара какво да прави?

Тя беше толкова благодарна, че насила се въздържа да не му се усмихне.

— Същото, което и ти. Да се спотаи. Да чака, докато не разбереш за какво наистина служи тази технология.

— Мога да го разбера по-бързо със Сара, отколкото сам.

Сара примигна. Това Алекс Тревън ли го каза?

Бен поклати глава.

— Мисля, че ще е по-безопасно, ако…

— Ако какво? — попита Алекс. — Ако се разделим? Не виждам как. А и ти сам го каза: това, което в крайна сметка ще осигури безопасността ни, е да разберем защо някой иска технологията толкова, че да тръгне да убива.

Бен се почеса по бузата.

— Добре. Както искате.

Алекс погледна към Сара.

— Можеш ли да изчезнеш за няколко дни?

Тя изпусна дълга въздишка.

— Може би, ако се разболея… ти беше болен, нали? Грип?

— До тази сутрин обаче — отвърна Алекс. — Озбърн ме видя на идване.

Сара направи опит да се усмихне.

— Предполагам, че може да съм се заразила от теб. А теб да те е повторило.

Алекс погледна към Бен.

— Ами ти?

— Какво аз?

Алекс въздъхна.

— Можеш ли да отделиш още малко време? Можеш ли да прекараш още няколко дни с нас?

— Не мисля, че се нуждаете от мен.

Алекс постави длани върху бюрото си, сякаш търсеше опора или се мъчеше да се успокои.

— Напротив, Бен, нуждаем се. Ние сме просто двама адвокати, както сам забеляза. Виждаш колко бързо ме откри последния път, когато опитах да се „скрия“. Някой друг може да направи същото. Трябва да се подкрепяме.

Бен погледна през прозореца. Стисна юмрук. Кокалчетата му изскочиха.

— Да се подкрепяме — повтори той.

Алекс го погледна.

— Точно така.

Бен кимна.

— Добре. Но вие вършите вашата работа, аз — моята. Вашата работа е да разберете каква е тази технология. Моята работа е всичко останало. Аз командвам. Не ми задавате въпроси. Не ми четете лекции. Правите точно каквото ви кажа. Вече сте в моя свят, не във вашия. Ясно?

Алекс се съгласи.

Бен погледна към Сара. Тя отвърна на погледа му — по дяволите, този е маниак на тема контрол — но не каза нищо.

— Разбрахме ли се? — повтори той отново.

— Аз те разбрах — отвърна тя.

— Да. И аз те разбрах. Дайте да ви видя мобилните телефони.

Сара си помисли: Сега пък какво? Но не каза нищо. Подаде телефона си. Алекс направи същото.

Бен ги изключи и ги хвърли в кожената чанта върху бюрото. Сара попита:

— Какво правиш?

— Не ми задавате въпроси — отвърна й Бен.

— Ще ти задавам, щом ми взимаш телефона. И само защото не трябва да ти задавам въпроси, не означава, че вечно ще се измъкваш без никакво обяснение.

Бен се разсмя. Искаше й се да му зашие един шамар.

— Знам, че ви е трудно да го приемете — каза той, — но някой се е набъркал сериозно в живота ви. В домовете ви и в службата. В колите, които карате. На местата, където ходите. Сега разбирате ли ме? Гарантирам ви, че ако аз ви преследвах, щях да се закача към телефоните ви, освен ако не ми предлагате още по-лесен начин за следене. Някой от вас има ли абонамент за аварийна помощ или нещо подобно към джипиеса на колата?

Сара кимна и видя, че и Алекс направи същото. Думата, която Бен използва толкова спокойно, „преследвам“, я смрази.

— Браво, поздравления. Ще се погрижа и за това. Казахте, че сте готови да изчезнете за малко, но не знаете как да го направите. Никой не е казал, че е лесно. Ще трябва да се откажете от някои удобства. Разбрано? Нуждаете ли се от още обяснения, или вече ви стана ясно?

Замълчаха за миг. Сара си даде сметка, че казаното от него има смисъл, но продължи да негодува срещу начина, по който го казваше.

— Какво да правим? — попита Алекс.

Бен погледна към Сара.

— Точно каквото ви кажа — отвърна той.