Алгоритъм

21. Маловажно

Алекс се беше прозинал три пъти за един час и последните две прозевки бяха заразителни. Сара го погледна и рече:

— Въртим се в кръг. Стига толкова за тази вечер.

Той я изгледа с непроницаемия си поглед, после изражението му сякаш омекна.

— Права си — рече. — Трябва да тръгнем от друга посока, за да видим какво пропускаме, а това няма да стане без почивка. Гладна ли си?

Беше предвидила въпроса и имаше готов отговор.

— Не, не съм. Ще изляза да си купя някакви дрехи. Ще се видим утре сутринта, нали?

Той кимна.

— Седем много рано ли е?

— Не, става. И без това се съмнявам, че ще спя добре. Всичко е прекалено налудничаво.

Отиде в стаята си през междинната врата, съблече се и си взе един душ. Нещо се надигаше в нея цял ден и ако не се справеше с него, щеше да експлодира.

Денят беше започнал особено, а после си стана направо страшно. Документите от бюрото й липсваха. Странното обаждане на Алекс. После този мъж в кабинета му, който й се стори доста опасен и се оказа брат на Алекс. Когато й казаха какво става, тя се разтревожи, но не се уплаши наистина. Като се връщаше назад, осъзна, че относителното й хладнокръвие се дължеше на неразбиране. Не вярваше, че наистина я грози опасност. Да, разбираше, че вероятно полицията не може да помогне, но се бе съгласила да тръгне с Алекс и Бен и да се опита да разбере какво толкова ценно или опасно има в „Обсидиан“ почти на шега, все едно беше приключение, разнообразие в делника. После Бен се качи отзад в колата при „Четири сезона“ с кръв по лицето, и тя видя репортажа по новините и разбра, че братът на Алекс е човек, който може да убие двама души — явно гангстери — и че за него това беше толкова лесно, колкото за повечето хора да си налеят чаша кафе. Можеше да убива? Беше ги убил. Нямаше друго обяснение.

И какво щеше да прави сега? Той ли я беше направил, или тя сама се бе направила по някакъв начин съучастница? Учила беше наказателно право през втората година от следването си, но го изтри от ума си пет минути след като се дипломира и си взе изпита за правоспособност. Не знаеше колко е лошо положението за нея от правна гледна точка. И правото можеше да се окаже последната й грижа.

Наясно беше, че Бен не й вярва. А и как само я гледаше, как уж небрежно се приближи да види какво има на екрана на компютъра й… страх го беше да не превърти и да не иде в полицията ли? И какво щеше да направи, ако тя го стори?

Можеше да се справи по два начина. Да си държи устата затворена и да се надява, че всичко ще се нареди някак. Или пък да подходи директно към проблема.

Напусна хотела и се отправи на север по „Стоктън“. Нощта беше студена и ясна и полумесецът висеше ниско на небето. Китайският квартал бе притихнал, повечето от магазините — затворени, скрити зад нагъната ламарина. На някои от жалузите имаше врати, няколко още не бяха спуснати и тя мярна семейства, които вечеряха, и приятели, играещи на карти, долови аромата на варен ориз и сладкиши и смеха и разговорите на мелодичен език, който й се прииска да разбира. През някои от вратите се виждаха стръмни тесни стълби, които се извисяваха нагоре. Почуди се към какви ли стаи водят, кой се качва и слиза по тях от сутрин до вечер, какъв живот водят по тайните места на върха им.

Мина покрай стенопис в чест на китайците, строили железницата. Поставените отдолу хартиени фенери премигваха, разлюлени от вятъра. Зави надясно по „Пасифик“, гледаше нагоре към дървените къщи, балконите им бяха боядисани в зелено и червено, стрехите извити нагоре в азиатски стил. Един старец затваряше магазина си, билкарница, на витрината имаше изложени стъклени буркани, пълни със страховити екземпляри, които можеше да идват от земята, от морето или пък от друг свят. Махна и й се усмихна с беззъбата си уста, докато минаваше, и тя кимна и му се усмихна в отговор.

Излезе на „Кълъмбъс“ и спокойствието на сънливата вечер в Китайския квартал рязко свърши с потока от коли и неон на Норт Бийч. Ето го „Джаз ет Пърлс“, клубът беше на първия етаж, прозорците гледаха към улицата и над вратата имаше червена козирка. Пресече улицата и влезе вътре, обясни на портиера, че няма резервация, но има среща с приятел… можела ли само да хвърли един поглед вътре?

Мястото беше малко, побираше трийсетина души, дебел мокет, червеникаво осветление и малки кръгли маси с бели ленени покривки. Чувствена черна жена пееше „Нийд Май Шугър“ в акомпанимент на пиано и бас китара и публиката въодушевено потропваше с крака в такт. Бен го нямаше. Може да беше отишъл до тоалетната? Изчака пет минути и после се отказа, изненада се колко разочарована остана. Ако не се разбереше с него, ако не изяснеше нещата, не знаеше, как по дяволите, щеше да заспи довечера.

Тъкмо завиваше наляво по „Кълъмбъс“, мислеше си да хапне нещо в „Кафе Праг“, преди да открие някой „Уолгрийн“ или друг магазин, отворен вечерта, откъдето да си купи бельо и разни други дреболии, когато някой извика името й. Огледа се, не видя никого. Мина един автобус. Въобразяваше ли си? После го чу отново. Вдигна глава и видя Бен на прозореца на втория етаж на „Везувио“.

— Качи се — извика той.

Усети странен прилив на удоволствие, не можа да си обясни точно защо — вълнение, облекчение? — и пресече улицата.

Още с влизането й хареса. Стори и се странно, че живее в Сан Франциско, а никога не беше стъпвала във „Везувио“, но и в Алкатрас11, не беше ходила. Беше от популярните сред туристите забележителности, за които си мислиш, че вечно ще бъдат там и все някога ще посетиш. Не че бързаше особено. Във въображението й мястото беше по-скоро музей на битничеството, отколкото истински бар, в който някой може да иска да пийне нещо, но атмосферата я впечатли с автентичността си и Сара се зарадва, че е сбъркала.

Качи се на втория етаж и мина по балкона, който гледаше към бара отдолу. Таванът беше нисък, може би едва на два метра, боядисан в тъмнокафяво или черно. Влизаше някаква светлина от улицата, но иначе беше толкова тъмно, че усети как присвива очи. Няколко трудно различими компании говореха и се смееха около масите в сепаретата. Различи очертанията на Бен до прозореца, осветени от неоновата реклама на „Тоска Кафе“ от другата страна на улицата. Седеше далече от масата си, стъпил здраво на пода с двата крака. В него имаше нещо, което изглеждаше винаги… готово. За какво, не знаеше.

— Какво правиш тук? — попита той, когато тя се приближи.

Сара спря пред масата, но не седна.

— Исках да поговоря с теб.

Той кимна, погледна към улицата и после обратно към нея.

— Имаш ли нещо против да те претърся? — тихо попита.

Тя поклати глава, помисли, че не е разбрала добре.

— Какво?

— Няма да съм спокоен да седя тук с теб, ако не те претърся. Съжалявам, но това е положението.

Не знаеше как да го разбира. Сериозно ли говореше?

Докато стоеше прави и се мъчеше да го проумее, той стана и се приближи към нея. Наведе се и тя разбра, че го прави в случай че някой ги наблюдава, за да скрие това, което в действителност върши. Подуши мириса на хотелския сапун и нещо друго, скрито под него, нещо мъжкарско, не можа да го определи по друг начин. Усети как лявата му ръка бърка в якето й и се плъзга нагоре по дясната й страна, дланта му се притискаше към кръста й, ребрата, края на гърдите. После дясната му ръка направи същото от другата страна. Дръпна я към себе си и прокара леко ръцете си по талията и хълбоците й. Усети как сърцето й заби лудо и си каза, че е заради яда.

Бен отстъпи назад и огледа бара, после коленичи пред нея и бързо плъзна ръцете си по двата й крака — от глезена до чатала. Усети как дъхът й насила влиза и излиза през носа.

Той се изправи и я погледна.

Тя отвърна на погледа му.

— Доволен ли си? — попита.

Той кимна и седна, без да я покани и тя да направи същото.

Безочието му и това, че тя можа да реагира само с една жалка саркастична дума, така я вбеси, че си представи как грабва стола и замахва към Бен като с бейзболна бухалка.

— Стани! — каза Сара.

— Какво?

— Стани! — повтори му.

Той стана.

Тя пристъпи към него и го погледна право в очите.

— По-добре и двамата да внимаваме, нали?

Плъзна ръце от вътрешната страна на сакото му и бавно ги прокара нагоре. Усещаше топлината на тялото му, мускулите отдолу. Не сваляше поглед от него. Искаше да се прави на саркастичен и нахален? И тя го можеше.

Коленичи пред него и го опипа със същото безстрастно спокойствие, със същата увереност, с която го беше направил и той. После се изправи и сложи ръка на корема му. Беше твърд и плосък и усети как леко се издува и прибира от дишането му.

— Явно не си въоръжен — рече тя, продължаваше да го гледа право в очите.

Той сложи ръка върху нейните и започна да ги бута надолу. Не можеше да повярва… какво правеше, насочваше ли я? Но нямаше да мигне първа.

По-ниско. Сърцето й биеше лудо, но нямаше да отклони поглед.

Ръката й спря върху твърда издутина точно над чатала му. Разбра какво е това — пистолет, в някакъв специален скрит кобур.

— Може и да ти се доверя все пак — рече той.

Тя го погледна.

— Защо?

— Защото ако имаше дори най-основни умения, нямаше да ме претърсиш по такъв жалък начин. Може би наистина си просто адвокат.

— А може би ти си просто кретен.

— О, аз съм много повече от това.

Ръката му още беше върху нейната. Тя я дръпна и седна. След секунда и той я последва.

— Е? За какво искаше да говорим? — попита той, тонът и изражението му бяха съвсем пренебрежителни и показваха, че всъщност изобщо не го интересува.

Изгледа го продължително, кипеше от гняв.

— Забрави — рече и стана да си върви.

Бен скочи с такава бързина, че тя остана удивена. Хвана я за ръката.

— Защо? — попита той. — Ядоса се, че те претърсих ли? Или защото не се възбудих, когато ти направи същото с мен?

— Възбудата е човешко качество. Не ти е присъща.

— Слушай. Не те познавам, затова не ти вярвам. Нищо лично.

— Друг път! Вярваше ми достатъчно, докато не чу името ми. Не ми разправяй, че не било лично.

— Седни и ще те черпя едно питие.

— Сама си плащам пиенето.

Бен погледна през рамото й.

— Добре, тогава и ти ме черпи едно.

Тя се огледа и видя, че сервитьорката стои зад нея.

— Мартини „Бомбай Сапфир“ — каза Бен. — Без маслинка, без вермут.

Да го вземат дяволите! Кимна на сервитьорката.

— Нека бъдат две.

Седнаха. Бен каза:

— Ще ми кажеш ли защо си тук?

Усети как сърцето й бие и това я ядоса отново. Дразнеше се, че той може да се държи толкова хладнокръвно с нея и че в същото време я кара да се притеснява. Уплаши се от това, което се кани да каже. Изкашля се.

— Става дума за „Четири сезона“. Опитвам се да мисля като теб, поставям се на мястото на другия, както ми каза да направя. И разбрах — ако аз бях на твоето място, щях да се боя, че може… да ида в полицията. Страх ме е какво можеш да направиш, за да ми попречиш.

Бен я изгледа продължително и й се стори, че видя как нещо потрепна в очите му на фона на приглушената светлина от улицата. Симпатия? Съжаление?

После той отклони поглед.

— Когато приключим с това, ще имаш чувството, че изобщо не се е случило.

Не го разбра. Да не се тревожи ли й казваше? Нямаше да я… нарани?

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Просто знам. Всичко ти изглежда много странно. Като че ли се случва с друг. Когато свърши и се обърнеш назад, сякаш ще се събудиш от сън.

Погледна го, опита се да разгадае изражението му.

— Прав си — рече тя. — Наистина се чувствам така. Но… откъде знаеш?

Той поклати глава, погледна встрани и тя си помисли: Защото ти никога не се събуждаш.

Сервитьорката донесе питиетата им и Сара ги плати. Пиха мълчаливо известно време.

— Защо говориш толкова добре фарси? — попита тя, като премина на другия език.

— Вече знаеш защо — отвърна й Бен, и той на фарси.

— Не ми харесва това, което правиш — каза тя, минавайки отново на английски.

Бен се разсмя.

— Няма значение. На мен ми харесва.

— Обичаш насилието?

Повдигна рамене.

— Работен инструмент.

— Майсторът не си ли харесва инструментите?

— Защо си станала адвокат? Защото ти харесва адвокатурата ли?

Изгледа го, изненада се как въпросът улучи право в собствените й съмнения.

— Всъщност не знам защо. Може би, защото ми се удаваше. Ти защо се зае с твоята работа?

За миг лицето му остана странно безизразно, после той отмести поглед.

— Дълга история.

Пак замълчаха. Сара рече:

— Кажи ми нещо за себе си.

— Какво например?

Не знаеше. Думите излязоха сами от устата й. Не го беше обмислила и не бе наясно какво точно пита.

— Не знам. Просто… нещо, което можеш да ми кажеш. Не за работата ти. Нещо лично. За да почувствам, че поне малко те познавам.

Повдигна рамене.

— Обичам да късам крилцата на мухите. Засега е само хоби, но мисля да се захвана професионално.

Тя поклати глава, разбра, че си губи времето, почувства се като глупачка, задето изобщо беше опитала.

— Женен ли си? — попита. — Имаш ли семейство?

Настъпи пауза и Сара си помисли, че той няма да й отговори. Но накрая Бен каза:

— Вече не.

— Какво стана?

— Нищо не е станало. Беше филипинка. Запознахме се в Манила. Когато се върнахме обратно в Щатите, разбрах, че не е тази, за която я мислех.

— Може и тя да е разбрала същото за теб.

— Сигурен съм, че е така.

— Деца?

Настъпи продължително мълчание. Накрая отвърна:

— Дъщеря. Живеят в Манила.

Не можа да остане безразлична към явната му неохота и към готовността, с която в крайна сметка й отговаряше.

— Не ги ли виждаш?

Присви рамене.

— Много е далеч.

— Но не затова не ги виждаш.

Отпи голяма глътка от джина.

— Ами ти? Имаш ли си приятел?

Поклати глава.

— Имах в университета. Сега нямам.

— Защо? Сигурно всички във фирмата са луди по теб.

— Защо го казваш?

Той я погледна.

— Комплимент ли си просиш, или наистина не виждаш?

Тя усети, че се изчервява, наполовина от гняв, наполовина от неудобство.

— Просто не съм срещнала някой подходящ.

— Не, не е това.

— Какво искаш да кажеш? Откъде знаеш? Нищо не знаеш за мен.

— Достатъчно знам за теб. Такава ми е работата.

— Нима? И какво знаеш?

— Знам, че когато красива жена като теб е необвързана, не е защото не е срещнала подходящия. А защото не желае да се обвърже.

— И защо да не желая? — попита тя, едвам удържа желанието си да се размърда неловко на мястото си.

— Поради ред причини. Беше в офиса, в колко, в седем тази сутрин? Значи искаш да станеш голям адвокат. Приятел само би те разсейвал. А и ако хората в офиса знаят, че си имаш приятел, няма да се надяват толкова. Ако не се надяват толкова, няма да можеш да ги въртиш на пръста си.

Не можеше да повярва на ушите си.

— Доста си самоуверен.

— Ти ме попита.

— Какво друго?

Той отпи още една глътка джин.

— Знаеш, че с когото и да имаш връзка, той ще си пропилее шансовете. Знаеш го, защото ти се е случвало и преди. Вероятно ще иска да се ожените веднага, за да те заключи, докато може. Не би могла да го изтърпиш, защото искаш да си свободна да избираш. Не мъжете, а живота си. Не знаеш какво всъщност искаш да правиш. Каква искаш да станеш, когато пораснеш.

— Така ли? — отвърна Сара, без да обръща внимание на провокацията. — И каква искам да стана?

— Не знам. Не и адвокат обаче.

— Откъде знаеш?

— Ако искаше да бъдеш адвокат, нямаше да ми отговориш толкова бързо.

Поклати глава, нищо не каза. Самоувереността му я вбесяваше… но в същото време трябваше да признае, че казаното не беше далеч от истината.

— Искаш ли да знаеш защо не виждаш семейството си? — попита тя.

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Защото не понасяш да си обвързан. Не понасяш някой да зависи от теб. Защо така? Разочаровал ли си някого в миналото, подвел ли си го?

— Не знаеш какви ги говориш.

— Напротив, знам. Ако не знаех, нямаше да побързаш да го отречеш. Изключение от обичайното ти самодоволно мълчание.

Той се усмихна. Тя не можа да разбере дали беше обичайното снизхождение, или искаше да каже: Туше!

— Какво има? Мислиш, че на дъщеря ти ще й е по-добре изобщо без баща, отколкото с такъв, на когото не може да разчита? Това нещо като ваксина ли е? Превантивно разочарование?

Отпи глътка от чашата си.

— Стига толкова.

— Защо? По-забавно е ти да бъркаш в душата на някого, отколкото да го оставиш той да рови из твоята, така ли?

— Не си в душата ми.

— Повтори го още веднъж. Може и да си повярваш.

Погледна я, изражението му беше заплашително и тя се сети отново за огромното напрежение и огромния му самоконтрол. Кое в него я подтикваше да разбере какво се крие зад контрола и я тласкаше да увеличи напрежението до точката, в която контролът щеше да се пропука? Защо се стараеше толкова да го ядоса? Защото я бе подценил? Беше направил някои спорни расистки забележки? Беше дребнав и тя му позволяваше и нея да превърне в дребнава.

Знаеше, че думите са верни. Но не въздействаха по никакъв начин на чувствата й.

Бен пресуши чашата си.

— Още едно?

И тя изпи до дъно своята, насили се да не се намръщи.

— Твой ред е да черпиш.

Той поръча още две. Сара се почуди дали беше добра идея. Вече й се беше замаяла главата от първото. Но имаше предизвикателство в предложението му и тя нямаше да отстъпи.

Виждаш ли колко си глупава? — помисли си. Но думите отново нямаха никакъв ефект.

Седяха мълчаливо няколко минути. Сервитьорката им донесе питиетата и се отдалечи. Сара отпи глътка и погледна през прозореца, замисли се, докато се наслаждаваше на временното замайване. Барът й харесваше. Харесваше й да стои в мрака, да гледа улицата навън, все едно се намира в някакво тайно гнездо. „Пърлс“ беше точно отсреща; виждаше ясно входа.

И тогава разбра. Дяволите да го вземат!

— Изобщо не си ходил в „Пърлс“ — рече тя. — Каза, че ще идеш там, защото си знаел, че може да те последвам. Дошъл си тук, за да наблюдаваш и да видиш дали ще го направя.

Повдигна рамене.

— Нещо подобно.

— Нещо подобно… Ясно не си очаквал мен, а кого, другите лоши хора? Иранските терористи, за които работя?

— Подозрителен съм по характер.

— Знаеш ли какво? Това са пълни глупости. Не всеки подозира всекиго, дори и хора като теб.

— Трябва да излизаш по-често.

— Излизам доста. Идвал си тук като момче, нали? Затова искаше да отседнем в града, а не в някой хотел на летището. Искаше да си близо до Норт Бийч, нали? Защото познаваш мястото. Очакваш да ти повярвам, че го правиш редовно? Че го правиш с всекиго?

— Правя го, когато е необходимо.

— Щеше ли да го направиш, ако не бях иранка?

— Казах вече, правя го, когато се налага.

— Защо просто не си признаеш, че го правиш, защото съм иранка, че това е проблем за теб?

— Нищо не трябва да ти признавам.

— Разбира се, че не трябва. Дори пред себе си не трябва да го признаваш. Не и ако не ти стиска.

Бен сложи ръце на масата и се наклони напред:

— Слушай, скъпа. Не живееш в реалния свят. Живееш в някаква фантазия. И ако нещо наруши малката ти заблуда — щом наистина трябва да признаеш съществуването на обслужваща класа, която прави живота ти възможен, щом прозреш какво трябва да се прави от твое име, за да можеш да живееш по начина, който мислиш, че заслужаваш — получаваш истеричен припадък, предизвикан от морален гняв. Извинявай, ако ми е трудно да те взема на сериозно.

Той се облегна назад и изпи джина на една дълга глътка.

— Прав си — отвърна тя. — Всъщност трябва да се скитам по земята сама, освободена от всякакви задръжки, и по пътя да убивам хора, които трябва да бъдат убити, опиянявайки се от трагичното благородство на саможертвата си. О, и разбира се, трябва да изоставя семейството си. Това явно е част от просветлението.

Сара се облегна назад и изпразни чашата си по същия начин, по който го направи и той. Джинът опари гърлото й и прогори пътя надолу към корема й. Стисна здраво очи и се разтресе от усилието да не се разкашля.

Когато ги отвори, той я гледаше. Беше напълно неподвижен и тя нямаше представа за какво си мисли. Беше ли го наранила? Беше се опитала и изведнъж съжали. Това, което той й бе казал, беше подло със сигурност, но се почуди дали нейният отговор не беше направо жесток. Едното не оправдаваше другото. Искаше да се извини, но усети, че ако го направи, само ще влоши нещата. Да се държи така, сякаш знае, че го е наранила, и сега се опитва да го накара да се почувства по-добре, беше все едно да завърти дръжката на ножа, след като го е забила.

— Мисля, че прекалих с пиенето — рече тя, надяваше се, че той ще го приеме като негласно извинение, каквото всъщност и беше.

— Ще те изпратя до хотела — рече Бен. Тя очакваше обида, нещо от сорта, че не носи на пиене, и фактът, че явно беше изгубил всякакво желание за подобно нещо, я накара да се запита отново дали не бе отишла прекалено далече.

Тръгнаха надолу по „Кълъмбъс“ и влязоха в Китайския квартал. Луната вече беше по-високо, вятърът — по-студен от преди. Под безполезната жълтеникава светлина на уличните лампи предметите изглеждаха неясни, призрачни и нереални; коли, знаци и витрини се сливаха в едно, тъмни сили, завладени от мрака.

Забеляза как главата му се движи, докато вървят, гледаше ту наляво, ту надясно, даже се обръщаше да погледне назад, щом пресечаха някоя улица или завиеха зад някой ъгъл. Никога не можеш да го издебнеш в гръб — помисли си тя. — Трябва да го нападнеш отпред. Мисълта й се видя много странна и тя разбра, че е пияна.

Хотелът беше приятно топъл, блясъкът от полилеите и лампите по стените бе размазан по края, звукът от стъпките им по килима отекваше като приглушен пулс в тишината. В асансьора мълчаха и тя усети близостта му. Изпрати я до стаята й и я изчака да извади ключ-картата от джоба на джинсите си. Тя отвори вратата и се обърна към него.

— Искам да те попитам нещо — рече.

— Да.

— Алекс знае ли?

— Какво да знае?

— Че има племенница.

Настъпи пауза. Той отвърна:

— Не знам защо трябва да знае.

— Значи изобщо не си му казал.

— Не си говорим.

— Защо?

— Имаш ли братя или сестри?

Тя поклати глава.

— Не.

— Тогава ще ми е трудно да ти обясня.

— Опитай.

— Дълга история.

— Нямаме ли време?

— Нямаме. Трябва да се наспиш хубаво тази нощ, за да можеш да работиш утре по „Обсидиан“. А аз имам да свърша още нещо тази вечер.

— Какво?

— Ще ти съобщя утре сутринта.

Искаше й се да каже още нещо. Нещо повече, искаше й се той да влезе. Наистина й се искаше. Но я беше страх да го покани.

Останаха така за миг. Той погледна встрани и рече:

— Знаеш, че Алекс е влюбен в теб.

Беше очаквала всичко, само не това.

— Какво? Не е.

— Да, влюбен е.

— Той ли ти го каза?

— Не. Никога няма да ми го каже.

— Тогава откъде знаеш?

Той въздъхна.

— Той ми е брат.

Защо й го каза? Да не би това да значеше… че му се иска да влезе, но не желае да нарани брат си? Бяха толкова отчуждени, че Алекс дори не знаеше за детето му? Какво го интересуваше? Пък и във всеки случай Алекс не беше влюбен в нея, това беше абсурдно.

— Не знам какво да кажа — рече тя.

Той се усмихна, но очите му бяха тъжни.

— Кажи „лека нощ“!

Тя го погледна, чакаше. После каза:

— Лека нощ!

И той се отдалечи. Ръцете му се раздвижиха и изведнъж вече държеше ключ-карта в едната и пистолет — в другата. Тя си помисли: Какво, по дяволите? Той отвори вратата и изчезна за секунда, ключалката изщрака зад него, единственото доказателство, че само преди миг е бил тук.

Сара остана до вратата за момент, беше пияна, объркана и странно сломена. Бен имаше нужда от пистолет, за да си влезе в хотелската стая? Той беше луд. Сигурно беше луд.

Изчака, но Бен не се върна.

Тя най-сетне влезе вътре. Нищо не се беше случило. Каза си, че това е добре.