Алгоритъм

6. Неумолимо

След като отмени срещата, Алекс се поуспокои. Все едно закъсняваш да хванеш самолет — напрегнат си, докато бързаш с надеждата, че все пак може да успееш. Щом разбереш, че самолетът е заминал, си отдъхваш, приемаш го и търсиш друг вариант.

Нямаше какво обаче да замести Хилзой. Такъв билет се пада веднъж в живота.

Поработи върху няколко други дела, но не можа да разкара програмиста от главата си. Чудеше се какво ще стане с молбата за патент, ако Хилзой е… мъртъв. Вероятно щеше да бъде сметната за част от наследството му и да премине към наследниците или бенефициентите му. Но кои щяха да бъдат тези хора? Алекс не знаеше нищо друго за семейното положение на Хилзой, освен че е разведен и няма деца. Имаше ли някакъв начин да спаси цялата работа без него, само с патента?

Мобилният му звънна. Погледна да види кой е. Номерът беше скрит, но той беше толкова жаден за новини, че вдигна въпреки това.

— Алекс Тревън.

— Господин Тревън, обажда се детектив Гамес от полицейския участък в Сан Хосе. Удобно ли е да говорите?

Сърцето на Алекс щеше да изскочи.

— Да, да, няма проблем. За… Ричард Хилзой ли става дума?

Настъпи пауза от другата страна и Алекс се почуди дали не е сбъркал, че го каза.

— Извършено е престъпление — отвърна Гамес, — ще ви бъдем благодарни, ако дойдете до участъка и отговорите на няколко въпроса.

— Разбира се. Кога?

— Най-добре би било веднага.

— Разбира се — повтори Алекс. — Само ми кажете къде се намирате.

— Уест Мишън Стрийт 201. Влезте през главния вход и питайте за детектив Гамес.

— Ще дойда след около половин час. Мога ли да ви попитам…

— Ще говорим, когато дойдете — прекъсна го Гамес. — Половин час, нали?

— Да — отвърна Алекс и линията прекъсна.

Тръгна да подрежда нещата върху бюрото си, но осъзна, че се държи нелепо. Страхуваше се какво може да научи, затова го правеше, търсеше си причина да протака. Или пък се мъчеше да наложи някакъв ред във вселената, като разтреби първо бюрото си. Хайде стига!

Тръгна да излиза.

— Току-що ми се обадиха от полицията — каза на Алиса, когато мина покрай нея. — Трябва да отида до участъка.

— Хилзой ли? — извика тя подире му.

— Ще видим.

Вкара адреса в навигационната система на бавареца, после тръгна по Пейдж Мил Роуд към шосе 280. Когато прекоси Футхил Експресуей, се сети, че някъде беше прочел за колоездач, който загинал наблизо преди около година. Гадна катастрофа, счупен врат. Споменът засили увереността му, че наистина нещо се е случило с Хилзой. Знаеше, че животът е такъв, и то от първа ръка. Точно когато всичко е наред, когато не може да бъде по-добре, съдбата обича да се намесва и да ти напомни колко тленно е всъщност всичко.

Чудеше се защо му се обажда Гомес. Сигурно беше заради Хилзой. Но как полицията бе разбрала да се обади на него? И откъде имаха мобилния му телефон?

После се сети. Мобилният на Хилзой. Срещата с адвоката и рисковите капиталовложители сигурно беше в електронния му календар. И Алекс му бе звънял, колко, двайсетина пъти сутринта? Толкова обаждания, пък и номерът му сигурно беше записан в контактите.

Помъчи се да си представи как ли изглеждат на полицията срещата и всичките тези неприети повиквания. Почуди се дали не е заподозрян. Боже!

Участъкът на Сан Хосе беше същинска крепост, целият в бетонни стени, прави ъгли и тъмни огледални прозорци. Двете пейки отпред бяха завинтени в цимента и с нищо не разведряваха потискащата атмосфера на мястото. Дори дърветата и зеленината изглеждаха повече като камуфлаж, отколкото като украса.

Алекс си пое дълбоко въздух, изкачи каменните стъпала и влезе в преддверието. Същата работа: бронирани стъкла, наблюдателни камери, тежки метални врати, последна дума на техниката. Десетина души седяха отпуснато върху двете редици метални столове с изражения на хора, които са дошли да им вадят зъб.

Чакални. Мразеше ги.

Жената, която стоеше зад бронираното стъкло, изглеждаше така, сякаш е там, за да й се задават въпроси. Алекс се приближи и каза по интеркома:

— Здравейте, казвам се Алекс Тревън, казаха ми да търся детектив Гамес. Мисля, че ме очаква.

— Тревън? — попита тя и когато Алекс кимна, за да потвърди, отвърна: — Ще се обадя да му кажа, че сте тук.

Двайсет неловки минути по-късно един мъж излезе през вратата в дъното и се огледа наоколо. Беше висок около метър и осемдесет, имаше мускули под сивия жакет и тъмна вратовръзка. Късо подстригана тъмна коса, по цвета на кожата и фамилията Алекс прецени, че е от латински произход.

Алекс се изправи и го погледна. Мъжът попита:

— Алекс Тревън?

Алекс кимна и се приближи към него.

— Здравейте, вие сигурно сте… детектив Гамес?

— Точно така. — Мъжът не си подаде ръката. — Съжалявам, че ви накарах да чакате — много информация постъпва по случая и непрекъснато сме в движение. Да влезем, за да поговорим.

Алекс го последва. Искаше да попита какъв е случаят, но реши, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Пък и скоро по един или друг начин щеше да разбере повече.

Качиха се с асансьора до втория етаж, после минаха по къс коридор. Обстановката си беше учрежденска, макар че Алекс не можеше да каже точно защо. Вероятно заради функционалността на обзавеждането. Флуоресцентни лампи на тавана, окачени тавани, семпли плочки по коридора. Минаха покрай няколко отворени врати; разговорите, които се чуваха отвътре, бяха приглушени, сериозни, сякаш хората здраво се трудеха. Алекс остана поразен от размерите на сградата, съдейки по броя на персонала и наличните средства, правителството явно можеше да се справи с всеки проблем, стига да искаше. Имаше нещо… неумолимо в това място и то му се стори заплашително.

Завиха надясно през една отворена врата. Отгоре имаше надпис — нещо от сорта на „Отдел за криминални разследвания“. Алекс го забеляза чак след като влязоха. Помещението беше голямо, покрито с мокет, с една дузина преградени работни места. Алекс видя, че на някои работят хора, но никой не го погледна.

Гамес го вкара в една малка стая вдясно, може би три на четири метра. Нисък таван. Маса, три стола и никакви сенки под силното флуоресцентно осветление. В помещението не проникваше шум отвън и Алекс се почуди дали не е звукоизолирано.

Гамес затвори вратата и двамата седнаха един срещу друг. Извади бележник от джоба си и впи поглед в Алекс.

— Когато говорихме по телефона, ме попитахте за Ричард Хилзой ли става дума. Защо го направихте?

Алекс малко се стресна от резкия тон на мъжа.

— Имахме важна среща тази сутрин и той не се появи. Звънях му няколко пъти, после изпратих секретарката си до апартамента му да го търси. Уведоми ме, че сградата била отцепена от полицията и някой казал, че имало убит човек. Разтревожих се, че може да е Ричард. Има ли причина да не искате да ми кажете? Аз съм адвокат, това ме засяга.

Гамес го изгледа изпитателно. След секунда рече:

— Ричард Хилзой е бил убит тази сутрин на паркинга пред дома си.

Убит. Въпреки че Алекс бе подозирал най-лошото и че беше подготвен за него, новината го стъписа.

— По дяволите! — възкликна той. — Как е станало?

— Имам още няколко въпроса, които бих желал да ви задам — отвърна Гамес. — Срещата ви тази сутрин. С кого беше? И за какво?

Алекс отговори на въпросите на Гамес. Детективът си записваше в малък бележник. От време на време го караше да доуточнява. Понякога се връщаше пак на нещо, което му беше казал по-рано. Потвърди, че срещата в календара на Хилзой и многобройните обаждания в неприети повиквания бяха отвели полицията до него. Алекс разбра, че Гамес не търси просто обща информация и че той наистина е заподозрян, и макар да знаеше, че няма от какво да се тревожи, беше изнервящо да седи пред това ченге, което си мислеше, че вероятно само преди няколко часа е убил някого.

В един момент Гамес го попита знае ли дали Хилзой е използвал или продавал наркотици.

— Не — отвърна Алекс. — Не го познавах толкова добре, но никога не съм го виждал… не съм виждал някакви признаци, че използва наркотици. А не ми приличаше на човек, който би тръгнал да ги продава. Мога ли да попитам защо ми задавате този въпрос?

Гамес стисна устни. Изду бузи, после бавно и продължително изпусна въздуха.

— В колата на Хилзой открихме скрито значително количество хероин.

— Хероин? Сериозно ли?

Гамес го погледна. Погледът казваше: Не изглеждам ли сериозно?

Алекс се опитваше да проумее всичко.

— Според вас е бил убит, защото е търгувал с наркотици?

— Възможно е.

— Да, но… искам да кажа защо този, който го е убил, не е взел наркотиците?

В момента, в който го каза, Алекс се почувства като глупак. Не беше ченге и не искаше Гамес да мисли, че поставя под съмнение казаното от него.

Но Гамес просто вдигна рамене.

— Някой е претърсил апартамента му. Най-вероятно е търсил дрога. Така беше скрита в колата, че може и да не са я видели. Ами врагове? Хилзой имаше ли врагове?

— Не мисля. Е, миналата година се беше развел и явно раздялата е била доста грозна, но не знам нищо повече.

След още един час на въпроси и отговори Гамес затвори бележника си.

— Благодаря ви за сътрудничеството — рече той. — Само един последен въпрос, ще ви помоля за услуга, защото ще ни помогне да отсеем нещата и ще ни спести време. Имате ли нещо против да ни дадете проба за ДНК, преди да си тръгнете?

Очите на Алекс се разшириха. По едно време Гамес го беше попитал дали се е качвал в колата или в апартамента на Хилзой. Отговорът беше „не“, слава богу, и сега Алекс разбра защо го беше питал.

Гамес отново го гледаше изпитателно. Изведнъж Алекс осъзна, че този човек разпитва хора, вероятно по десетина всеки божи ден. Вероятно само тази сутрин беше лъган повече, и то от изпечени лъжци, отколкото Алекс за цял живот.

Повдигна рамене.

— Не, нямам нищо против, щом ще ви е от полза. Какво искате да направя?

Нищо работа беше наистина. Съгласие в писмена форма, тампон, тръкнат от вътрешната страна на бузата, и готово. Гамес го изпрати обратно до фоайето. Подаде му визитка.

— Ако се сетите нещо друго, моля ви, обадете ми се — рече той. Подаде си ръката. — Съжалявам за клиента ви.

Алекс усети от жеста и думите, че Гамес вече го беше изключил от списъка със заподозрени. Стисна ръката му.

— Надявам се да хванете извършителя.

— Ще го хванем — отвърна Гамес и си тръгна.

Хилзой продавал наркотици? На ниво, на което хората ги убиват за това? На Алекс не му се вярваше.

Хилзой беше закъсал за пари след развода. Може да е бил отчаян. Но как е могъл да бъде толкова глупав?

Или пък си е изпуснал нервите. Вероятно така става с някои хора, които се доближават прекалено много до онова, което може да сбъдне мечтите им.

Качи се в колата и погледна обратно към участъка. С огледалните си стъкла той изглеждаше толкова непроницаем, колкото и непревземаем.

Сети се колко готино само Гамес беше казал: Ще го хванем. Увереността му би трябвало да го успокои. Но вместо успокоение в нея имаше нещо смразяващо.