Алгоритъм

30. Винаги

Алекс се прибра и си легна, но очите му бяха широко отворени. Обикновено не спеше през деня, но цяла нощ бе будувал в хотела и ужасно се нуждаеше от няколко часа сън.

Беше обиколил цялата къща, търсейки следи от снощната случка. И ги бе открил в задния двор: камарата с дървата беше катурната и недалеч от нея тревата беше изпомачкана и омазана с нещо тъмно и лепкаво. Веднага разбра, че е кръв. Пътека от полегнала трева водеше до оградата, представи си как Бен влачи тялото. Наистина се беше случило. Бен действително беше убил човек насред задния им двор. Жестокостта беше в миналото, но следите от нея го ужасяваха. Подреди отново дървата и изми с маркуча тревата, представи си как ще го обясни на Гамес, щом го затворят отново на разпит в стаята без прозорци.

— Кръв? Не съм видял никаква кръв. Тревата просто трябваше да се полее. Много ясно, че има пръскачки, но понякога я поливам и с маркуча.

Накрая изтощението надделя над въображението му. Очите му се затвориха. Пак беше в задния двор, но сега беше дете и наблюдаваше как баща му полива градината. Кейти мяташе фризби на Арло. Някъде звънеше телефон…

Събуди се рязко. Телефонът. Не беше сън. Трябваше да изключи проклетия апарат. Вдигна слушалката.

— Ало?

— Алекс, аз съм.

Бен. От прилива на адреналин му се догади. Замълча, после рече:

— Остави ме на мира.

— Алекс…

Затвори слушалката и се отпусна отново. След секунда телефонът звънна отново. Остави го да звъни. Звънна три пъти и после спря.

Номерът беше, реши, да се държи с Бен, все едно е мъртъв. Не да го мрази, не да му се ядосва, а просто да го постави на същото място в мозъка си, където държеше спомените за мама, татко и Кейти. Вероятно дори можеше и да скърби за него. После щеше да приеме загубата, да я преодолее и да продължи напред. Това трябваше да направи. Бен беше мъртъв. Това беше добре.

Вълнението му намаля. Отново го обзе изтощението. Започна да се унася.

Някой чукаше на входната врата.

Изправи се рязко и седна в леглото, споменът за нощта в банята изведнъж нахлу в ума му.

— Алекс! — чу как вика Бен. — Алекс!

Помисли си за пистолета, който Бен му беше дал. Ако още беше у него, можеше да стреля през вратата.

Притисна възглавницата към главата си. Той е мъртъв. Това е някакъв кошмар. Той е мъртъв.

Думкането се усили.

— Алекс, отвори проклетата врата или ще стрелям в ключалките! — извика Бен. — Искаш да обясняваш на съседите ли? На Ливайн? На Андрюс? На госпожа Селуин?

Боже! Алекс стана от леглото и си облече халата. Слезе по стълбите и застана пред вратата.

— Махай се — извика той.

— Отвори вратата.

— Не! Нищо не искам от теб. Просто се махай!

— Алекс, ще броя до три и после ще стрелям в ключалките. Едно.

Мили боже, също както едно време, когато бяха деца. Като изключим пистолетите.

— Две.

— Добре, добре! Не стреляй, глупако!

Отвори вратата, наистина си беше извадил пистолета! Главата на брат му беше превързана и Алекс усети прилив на задоволство. Бен прибра пистолета обратно в кобура си и влезе. Алекс затвори вратата зад гърба му.

Бен се огледа. Алекс осъзна, че не си беше идвал вкъщи почти от осем години.

— Изглежда по същия начин — рече Бен. Подуши въздуха със замислено изражение. — Мирише по същия начин.

— Как така мирише?

— В хубавия смисъл. Мирише на…

— На какво ти мирише?

Бен повдигна рамене.

— На „у дома“.

Алекс за малко не каза: Е, това не е твоят дом. Вместо това попита:

— Какво искаш?

Бен го погледна.

— Шефът ти е замесен в това.

Алекс едва не се разсмя.

— Озбърн?

— Изнудвали са го. Той е бил вътрешният им човек.

— Браво на теб, Коломбо. Но е прекалено късно. Хич не ме интересува. Върви си!

— Алекс…

— Между нас всичко свърши, забрави ли? Сериозно. Върви.

— Не разбираш.

— Напротив, разбираш. Аз оставам сам, ти също. Просто върви. Върви, Бен. Махай се от дома ми.

Нарочно каза „дома ми“, но Бен, изглежда, не забеляза.

— Алекс, нуждаеш се от помощта ми — рече той.

— Не, не се нуждая от помощта ти, не ти искам помощта.

— Нуждаеш се! — извика Бен, от устата му се разхвърча слюнка. — И още как, Алекс, и ще приемеш помощта ми! Ще ме изслушаш и ако не искаш да ти помогна, добре. Няма да съм отговорен за още убийства. Ще чуеш това, което имам да ти казвам, ще направиш това, което ти кажа да направиш. Ако не го направиш, вината ще си е твоя, сам ще се погубиш, ще се самоубиеш и няма да съм виновен аз! За нищо!

Стояха и се гледаха. Бен дишаше тежко, мускулите на врата му се издуваха.

— Мислиш, че не ме боли? — попита той. — Мислиш, че не ми се иска да бях докарал Кейти у дома онази вечер? Защо трябва да ме измъчваш? Не мислиш ли, че съм се измъчвал достатъчно? Какво искаш да направя, да кажа, че съжалявам? Да моля за прошка? Да се подпаля? Какво искаш, по дяволите?

Гласът му секна и той млъкна. После се завъртя и стовари длан върху стената. Алекс чу силно тряскане и усети как дъските под краката му се разтресоха. На стената се появи дупка, от нея бавно се вдигна облак мазилка.

Бен застина така, с приведени рамене, дишаше тежко. После избърса лицето си с ръка и се извърна да го погледне. Очите му бяха червени.

— Какво искаш? — попита той.

Алекс го погледна. Не можеше да повярва. Нима Бен… плачеше?

— Защо просто не ми каза? — попита Алекс. — Защо никога… нищо не каза?

— Защото ти ме обвиняваш, винаги си ме обвинявал.

Алекс не можеше да го отрече. И изведнъж се почувства като най-големия нещастник на света. Не беше искал Бен да съжалява. Или по-скоро не беше искал само това. Не, беше искал… беше искал да изтръгне нещо от него. Да го накаже. Когато видя сълзите му, когато видя неопровержимото доказателство за скръбта на брат си, осъзна, че тук става дума колкото за Бен, толкова и за него самия.

— Мама и татко… ми казаха, че не си виновен ти.

Бен се разсмя.

— Да, и на мен казаха същото. Но не го мислеха. И бяха прави. Ти също.

— Не, не бях прав — отвърна Алекс, изненадан от думите си. — Мисля… Не знам.

За малко не каза: Мисля, че имах нужда да обвинявам някого. Това ли беше? Трябваше да помисли.

— И татко — продължи Бен, — иска ми се да бях постъпил по-различно. Но имах чувството, че ще си проваля живота, ако не ида веднага в армията, че вратата ще се затвори или нещо подобно. Сега, когато се връщам назад, виждам, че са били пълни глупости. Можех да изчакам. Трябваше да изчакам.

Алекс не знаеше какво да каже. Никога не се беше чувствал толкова объркан.

— Едва ли щеше да има голямо значение — промълви той след малко. — Мисля, че татко… това, което той направи… вероятно щеше да го направи независимо от всичко.

Бен разтърка слепоочията си.

— Боже, имам чувството, че мога да спя цяла седмица.

Алекс се усмихна.

— Как е главата ти?

— Боли ме. Не очаквах да хвърлиш пистолета по мен. Да ме застреляш — да, но не и да ме удариш с него.

— Стори ми се добър компромис.

— Май си прав.

Замълчаха за миг. После Алекс каза:

— Озбърн наистина ли е замесен?

— Да. Дай да седнем и ще ти разкажа.

Алекс седна на масата в кухнята. Бен отиде до мивката, взе си чаша и я напълни от крана.

— Искаш ли? — попита той. Алекс поклати глава, удивен от топлотата на жеста. Толкова просто нещо като това да ти налеят чаша вода.

Бен седна до него и му разказа всичко. Бяха изнудвали Озбърн. Частта на Бен бе замесена. Командирът му беше един от хората, които стояха зад цялата операция.

— Ще ходиш да се срещнеш с него? — попита Алекс. — Как можеш да му имаш доверие? Искам да кажа, той се опитваше да ме убие.

— Може и да не е знаел, че си ми брат.

— Вярваш ли в това?

— Опитвам се да разбера.

— И да беше знаел, щеше ли да има някакво значение?

Бен въздъхна.

— Не знам. Това е едно от нещата, които искам да разбера. Няма да се срещна с него там, където той иска, това поне мога да ти кажа.

— Тогава къде?

— Ще измисля нещо. Направи ми една услуга, иди някъде за тези няколко часа, докато ме няма.

— Бен, не мога да живея по този начин.

— Опитваме се да оправим нещата, това е целта. За да можеш да си живееш отново живота и да не се тревожиш, че някой иска да те убие.

— Не знам защо смяташ, че можеш да имаш доверие на този човек. Мисля, че срещата ти с него е грешка.

— Нямам му доверие. Много съм предпазлив, повярвай ми. Но виж какво ще ти кажа. Нали „Обсидиан“ и записките на Хилзой още са в компютъра ти?

— Да.

— Иди някъде и вземи лаптопа с теб. Това ще е нещо като гаранция за мен, ако нещата се объркат.

— Бен, сериозно, не мисля, че това е добра идея. И ти си уморен колкото мен, може би не разсъждаваш трезво.

— Имай ми доверие, моля те.

— Ами Сара?

За миг върху лицето на Бен се изписа истинско съжаление.

— Искаш да кажеш…

— Не, не това. Забрави за това. Грози ли я опасност?

— Колкото и теб, а може би по-малко. Но се съмнявам, че точно сега ще иска да ме чуе.

Алекс въздъхна.

— Вероятно и мен няма да послуша.

Настъпи пауза. Бен рече:

— Съжалявам.

Алекс поклати глава. Беше се държал като пълен кретен в хотела. Сара не му беше приятелка. Дори не се беше опитал да я свали и знаеше, че никога нямаше да събере достатъчно смелост. Просто бе изревнувал и толкова. Но сега вече не изпитваше подобни чувства.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита той.

Бен изви пръсти така, че кокалчетата му изпукаха.

— Не. Но не виждам нищо по-добро. Иди някъде. Почини си. Ще ти се обадя след няколко часа.

Бен тръгна и Алекс започна да се облича. Почуди се къде да отиде. Пак на хотел? Писнало му беше от хотели. По дяволите, толкова бе уморен, че можеше да поспи и в библиотеката няколко часа.

Щеше му се да вярва, че Бен може да оправи всичко, но не можеше. Бяха убили двама души заради „Обсидиан“. Собственият му шеф беше част от всичко това. Бяха проникнали в базата данни на патентното ведомство, в архива на фирмата. Не бяха хора, които ще се оставят да бъдат разубедени. Защо Бен си мислеше, че като му е брат, това ще промени нещо? Връзката щеше по-скоро да коства неговия живот, отколкото да спаси този на Алекс. Защо Бен не можеше да го разбере? И защо Алекс не успя да го убеди?

Нахлузи една фланелка и започна да крачи нагоре-надолу. По дяволите, Бен правеше грешка. Почуди се дали да не му се обади, но реши, че няма смисъл. Когато брат му си наумеше нещо, никой не можеше да му го избие от главата.

Осъзна, че мисли само за това какво може да се случи на Бен. И после разбра още нещо: Бен искаше точно това. Алекс да не се страхува за себе си. Спомни си колко внимателно го беше извел от стаята на Кейти преди толкова много години и се почуди защо се бяха разбрали толкова погрешно един друг.

Продължаваше да крачи. Какво щеше да прави, просто да си седи, да се надява, че греши, и да чака Бен да оправи работата?

Това беше лудост. Трябваше да направи нещо. Трябваше да рискува. Грабна мобилния си телефон и се обади на Сара.

Свърза се с гласовата й поща.

— Сара — каза той, — Алекс се обажда. Извинявай за сутринта. Слушай, току-що се видях с Бен и той ми каза един куп неща, които стават и които трябва да знаеш. Кани се да направи нещо наистина глупаво и аз трябва… трябва да измисля как да му помогна. Обади ми се.

Взе лаптопа си и излезе.