Алгоритъм

19. Ритуал

Караха мълчаливо през Менло Парк, излязоха на Сенд Хол Роуд и после се качиха на шосе 280. Бен гледаше как се търкалят зелените хълмове, небето отгоре беше тъмносиньо, осеяно с яркобели облаци. Картината беше сюрреалистична.

Рядко си правеше равносметка на работата. Обикновено просто се отдалечаваше, мигновено прекъсваше връзката с това, което оставаше зад гърба му. Но сега на главата му беше… всичко това. Най-щурото беше, че част от него се радваше. Може би беше замаян след станалото току-що, но цялата ситуация представляваше страхотно предизвикателство и дотук той се справяше доста добре.

Минаха покрай язовира „Кристал Спрингс“, дълъг искрящо син отрязък. Бен беше предпочел шосе 280 вместо 101, защото пътят обикаляше малко и това щеше да му осигури повече време за размисъл до града. Но сега се радваше и на гледките. Беше забравил колко е красиво. Дори като малък, шосе 101 му избождаше очите — безброй билбордове, шумозаглушителни стени и индустриални сгради бяха надвесили гърбове над краищата на магистралата.

— Защо в града? — попита Сара. — Защо не в някой хотел на летището? И те са анонимни. Има поне десетина нагоре и надолу по 101.

— Току-що си отговори сама.

— Защото първо за това се сетих ли?

— Точно така. Това е първото, което някой ще провери, ако тръгне да разширява кръга на търсене.

Имаше и втора, по-важна причина, но Бен не я спомена. Сан Франциско щеше да му даде повече възможности да провери момичето, за да изненада всеки, който можеше да си послужи със сведенията, които тя би предоставила.

— Не знам за вас — обади се Алекс, — но аз не съм закусвал. Може ли да спрем някъде да пием по кафе и да хапнем?

— Както искаш — съгласи се Бен.

— Знам едно място — рече Сара. — „Ритуал Кофи Роустърс“ на Валенсия в Мишън. Хвани изхода към Сан Хосе Авеню и после завий наляво.

— Знам как да стигна до Мишън — каза Алекс. — Кажи ми само пресечката.

— Между Трийсет и втора и Трийсет и трета.

На Бен не му хареса, че Сара избра мястото, където да хапнат, но не можа да се сети за тактическа причина да се противопостави. Тя нямаше мобилен телефон. Не можеше да предупреди никого за нищо. Така че, освен ако „Ритуал Кофи Роустърс“ не беше само фасада на някоя сатанинска организация, в която Сара тайно членуваше, вероятно щяха да са в безопасност.

За кратко.

Бен забеляза мястото заради навалицата пред него — опашката се виеше на двайсет метра от кафето, главно двайсетинагодишни хлапета с бради или обици, или и с двете. Имаше червена табела, доукрасена с изрисувана с бял контур чаша кафе със звезда отгоре, която смътно напомни на Бен за знамето на комунистически Китай. Отне им десет минути да намерят място за паркиране, защото улицата беше наблъскана с коли и той не даде на Алекс да паркира в нарушение, нищо че щяха да влязат само за малко. Предпочиташе да глътне куршум, отколкото часът и местоположението на колата му да бъдат отбелязани от някое скучаещо градско ченге, седнало да пише фиш за неправилно паркиране.

Бен се огледа, докато стояха на опашката. Кварталът беше шикарен: сгради на по два-три етажа със зелени, жълти и розови фасади; магазини с имена от сорта на „Лост Уикенд Видео“, „Акуариъс Рекърдс“ и „Белисимо“; екзотични ресторанти и испански бистра редом с гараж за чужди коли, перални с монети и „екологично чисто“ химическо чистене, каквото и да значеше това.

— Дано кафето им да е наистина хубаво! — рече Бен.

— Заслужава си — отвърна Сара. — Ще видиш.

Опашката вървеше по-бързо, отколкото очакваше.

Вътре беше шумно — музика с тежък ритъм гърмеше през колоните на тавана; жуженето на петдесетина разговора от разпръснатите маси, канапета и високите столове покрай бара; трясък и пара от еспресото, което се пускаше на ръка. Всеки трети беше с лаптоп, всичките „Мак“, виждаха се коси с най-различни цветове, включително яркорозово и лилаво. Като цяло мястото беше малко прекалено „яко“ за вкуса на Бен, но трябваше да признае, че тук няма никаква излишна показност, а ароматът на печено кафе компенсираше всички недостатъци на атмосферата.

Един от барманите, двайсет и няколко годишен бял мъж с гъста брада и панамена шапка, се усмихна към тях:

— Здравей, Сара!

Бен си помисли: По дяволите, тук я познават?

— Здрасти, Гейб — отвърна Сара. — Обичайното.

— Две за един ден? Някой трябва да те вразуми — Гейб погледна към Бен и Алекс. — А приятелите ти…?

Алекс си поръча лате и кифла; Бен, потискайки гнева си, избра нещо, наречено „Гватемалска чаша на съвършенството“. Алекс си извади портфейла и Бен се увери, че плаща в брой.

Изчакаха в края на бара.

— Не ви ли казах преди малко да не ходите на места, където ви познават? Първо управителят на „Четири сезона“, сега този… вие сте невероятни — ядоса се Бен.

Сара вдигна ръка към ухото си и посочи към тавана, имаше предвид музиката.

— Извинявай?

Той приближи устата си към ухото й и повтори казаното.

— О, гадост! — възкликна тя. — Съжалявам, прав си.

Боже, помисли си той, как може хората да са толкова глупави?

Изчакаха. Барманът сложи кафетата пред тях на бара. Бен се пресегна през Сара да вземе своето и тя се дръпна. Тогава разбра.

Сара се боеше от него. Можеше да го уличи в разследваното от полицията двойно убийство и се страхуваше какво би могъл да й направи сега. Беше ги довела тук, за да има свидетели.

Бен бе едновременно впечатлен от решението й и ужасен от това, което се криеше зад него. Кога беше стигнал дотам, едно момиче, което най-вероятно не бе извършило нищо лошо, да се страхува за живота си само като го погледне?

Един войник от „Делта“, с когото се бе запознал в Могадишу, веднъж му беше казал, че можеш да разбереш що за воин си по начина, по който се държат с теб хората, които си се заклел да пазиш. Дали се чувстват по-уверени от присъствието ти, или ги е страх?

Боже!

Отпи глътка кафе и кимна доволно.

— Добро е.

— Да.

Размаха ръка без посока.

— Тук ли някъде живееш?

— Това е моят квартал — отвърна тя, докато разбъркваше захарта в кафето си.

Да, това вече го разбрах.

— Нямаш нищо против да пътуваш всеки ден?

Тя го погледна и той усети как се чуди какво да му отговори.

— Не е толкова зле — отвърна тя след малко. — Направо по 280. Заслужава си да живееш в Сан Франциско. Тук ли си израсъл?

— Не в града — отвърна той и се огледа наоколо. Малко вероятно беше някой да знае или да наблюдава мястото, където тя си купува кафе. Но не можеше да пренебрегне напълно възможността. — На Полуострова. Портола Вали.

— Да, но това все още е твоят град, нали?

— Не съм си идвал от много отдавна — каза той и извърна поглед. Истината беше, че се чувстваше неловко в града, макар да не можеше да каже точно защо. Не от оперативна гледна точка… нещо друго беше. Пропъди усещането, като реши, че по-късно ще се занимае с него.

Седнаха в дъното, където музиката беше по-тиха, на две черни кожени канапета до цял куп осемдесеткилограмови чували от зебло и гигантска машина, за печене на кафе. Задната врата беше отворена и Бен погледна през нея, преди да седне. Водеше към двор, пълен с велосипеди, вероятно на персонала, саксии с цветя и всевъзможни джунджурии, и всичко това беше заобиколено с ограда. Можеше да се прехвърлиш през нея достатъчно бързо на влизане и на излизане. Щеше да я държи под око.

— Къде ще отседнем? — попита Алекс.

Бен се опитваше да го измисли. Искаше нещо достатъчно голямо, за да останат незабелязани, но не прекалено голямо с фоайе, пълно с участници в разни конференции, където някой лесно можеше да им спретне засада. Не че щеше да се стигне дотам, едва ли, но бе научил по лесния начин по време на обучението и по трудния в битка, че добрата защита винаги е на много нива.

Другото условие беше, че искаше да бъде в част от града, която познава. Това стесняваше нещата малко или много до Норт Бийч, квартал основно от ниски сгради, боядисани в светли цветове, който датираше от 1906 г., когато голяма част от града била построена отново след опустошително земетресение и последвал пожар същата година. Околността някога наистина е била плаж, но запълването на Залива със земя отдавна бе разширило града на североизток и сега единствено името напомняше за миналото на района. Там беше ходил с приятелите си от гимназията в събота и неделя, промъкваха се в баровете на Малка Италия, където не проверяваха толкова стриктно дали си пълнолетен, плюскаха в отворените до късно ресторанти в Китайския квартал наблизо, размотаваха се из изпълнените с неонова вулгарност барове за момичета и книжарниците за порнолитература. Мястото вероятно много се беше променило оттогава, но в общи линии поне му беше познато. Това му даваше предимство.

— Какво ще кажете да идем в Норт Бийч? — попита той. — На ъгъла на Бродуей и Кълъмбъс. Хотелът май се казваше „Мотор Ин“, ако още съществува. Синя сграда, цялата в стъкло.

— Не говориш сериозно — отвърна Сара.

— Какво лошо има?

— Какво лошо ли, пълна дупка е. Трябва да си отчаян, за да идеш там.

— Още ли не си разбрала? Ти си отчаяна.

— Не чак толкова.

Алекс каза:

— Какво ще кажете за „Четири сезона“?

Бен дори не знаеше, че в града има „Четири сезона“. Сигурно беше нов.

— Къде се намира? — попита той.

— Южно от пазара — отвърна Сара.

Бен поклати глава. Беше далече за целите му.

— Не става. Алекс беше отседнал в „Четири сезона“. Не искам да има модел.

— Добре, тогава „Риц-Карлтън“.

— Боже, двамата имате изискан вкус. Трябва да напишете книга. Тайни квартири в петзвездни хотели. Не познаваш управителя там, нали?

— Не, никога не съм отсядал.

Всъщност „Риц-Карлтън“ вършеше работа. Беше до самия Китайски квартал, на километър от центъра на Норт Бийч.

Отидоха дотам с колата. Докато Алекс и Сара чакаха в покритото с мрамор и ориенталски килими фоайе, Бен използва кредитната карта, регистрирана на едно от подставените имена, чиято самоличност ползваше, за да наеме две свързани стаи на четвъртия етаж. Поиска по две ключ-карти за всяка стая и даде на Сара само едната.

— Ще ти върна парите — каза му Алекс.

— Да, ще ми ги върнеш — отвърна Бен.

Стаите бяха луксозни — високи тавани, тежки завеси, килими с орнаменти, елегантни мебели. Плюс страхотна гледка към Койт Тауър9 и Залива.

— Ето какво ще направим. Двамата с Алекс се настаняваме в тази стая. Сара, ти отиваш в съседната. Излизам да купя разни неща и да проверя имената на руснаците. А вие се залавяйте с „Обсидиан“.

Сара отвърна:

— Ще трябва да си купя дрехи по някое време.

— По-късно ще се погрижим за това — отговори й Бен. — Да видим докъде ще стигнем днес.

— Дай ми десет минути — рече Сара на Алекс и излезе през вратата, свързваща двете стаи.

Щом вратата се затвори, Бен каза:

— Нямам й доверие.

— Какво?

— Някой е знаел къде сте държали изчезналите документи.

— Да, но нали сам каза…

— Въпрос на вероятности. Трябва да сме много внимателни с нея.

— Бен, звучиш като обзет от… параноя.

— Благодаря за комплимента. Слушай. Ще огледам наоколо. Докато ме няма, дръж вратата заключена и сложи отвън надписа да не ви безпокоят. Ако някой чука, не отваряй.

— Ами ако не си отиде?

Бен се пресегна и извади резервния си пистолет от кобура. Стана и го показа на брат си.

— Стрелял ли си някога с пистолет?

Очите на Алекс се разшириха.

— Не.

— Много е просто. Това е „Глок 26“. Деветмилиметров, сравнително малък калибър, но пък доста безшумен. Макар че на теб ще ти се стори като топовен изстрел. Няма нужда да се тревожиш за безопасността си. Има патрон в цевта. Прицелваш се и натискаш спусъка. Дръж го в джоба си и не си играй с него. Това е.

Алекс кимна, почувства се неловко. Тъжната истина беше, че докато той събере достатъчно кураж да използва пистолета, вероятно щеше да стане прекалено късно. Човек тренира колкото за физическото умение, толкова и за умствена и емоционална готовност. Но какво друго можеше да стори Бен. Не можеше да остави Алекс невъоръжен.

— Дръж пръста си далеч от спусъка и от предпазителя на спусъка, докато не си готов да стреляш — продължи Бен. — Никога не насочвай пистолета към нещо, ако не си готов да стреляш в него. Ще се справиш.

— Притеснено ми е — рече Алекс.

— Повярвай ми, ще се чувстваш по-добре, ако имаш с какво да отвърнеш на нападение.

Дръпна пердетата, после се приближи до бюрото и откъсна един лист от бележника до телефона. Сгъна го на четири и с парче изолирбанд го залепи над шпионката на вратата така, че да може да се вдига.

— Ако се наложи да погледнеш през шпионката, човекът от другата страна няма да разбере, че си тук. При дръпнати пердета няма да хвърлиш сянка под вратата. Само се приближи, преди да вдигнеш хартията.

— Наистина живееш по този начин. Не мога да повярвам.

— Ще се върна след час. Обади ми се на мобилния, ако нещо изникне. Написа номера си и излезе.